Сюжетът и хуманитарните търсения на времето в Стария завет

 

      Във всичките истории, колкото и да са различни те, има нещо, което ги обединява. И то е, че в сърцевината на всяка от тях лежи един проблем - този за отношенията между хората и Бога. Бог създава света и всичко, намиращо се в него. При това създаденото се подчинява на един разумен план - всяко нещо на този свят трябва да има своето предназначение. Но това, което е важно в случая, е, че само и единствено Бог може да отсъди дали създадените неща са добри, или не. След създаването на всяко нещо Бог спира, оглежда го и чак когато прецени, че то е добро, чак тогава го отделя от хаоса и му дава право на съществуване, включвайки го в световния ред чрез името, което му определя. С други думи, разпознаването на доброто и злото е част от акта на сътворението. А способността те да се разпознават Бог залага в плодовете на дървото на познанието. Защо обаче той забранява на създадените от него хора да ядат от тези плодове? Нали ги е създал по свой образ и подобие и ги е поставил да властват над всичко? Проблемът е в това, че ако Бог позволи на хората да познават доброто и злото, те ще се изравнят по способности с него. А това противоречи на самата идея за Бога - той е един и неговата роля е да бъде не само единствен създател, но и единствен арбитър на всичко, случващо се в света. Затова и забранява на хората да се сдобият с познанието.

      Когато говорихме за митовете и за особеностите на митологичното мислене, казахме, че митът дава отговор на някакъв важен въпрос за устройството на света. Кой е въпросът тук и кой го задава? Задават го, разбира се, хората, които искат да узнаят нещо много важно за тях: Защо и как е станало така, че човекът уж е божие подобие, а от друга страна, е смъртен и животът му е изпълнен с мъки и лишения? Трябва да има някакво обяснение на това странно противоречие. И обяснението е намерено в дръзкото желание на хората да се изравнят с Бога.

      Всъщност дори това не е точно така. Ако Адам и Ева наистина се бяха противопоставили на божията воля, желаейки да покажат, че и тяхната воля трябва да се уважава, ние, днешните хора, бихме ги разбрали. Защото противопоставянето срещу авторитетите лежи в основата на човешкия прогрес и развитие. Тук обаче случаят не е такъв. Хората се поддават на изкушението на змията от слабост. Най- напред е Ева, която посяга към плодовете, водена от желанието да притежава нещо хубаво – „Видя жената, че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите и многожелано, защото дава знание, взе плодовете му и яде, па даде и на мъжа си, та яде и той.“ А Адам вкусва, защото Ева му е дала, т.е. не е проявил собствена воля и разсъдък, а автоматично е последвал жена си.

      Каква обаче е ролята на змията? Както казва Ева, тя я е прелъстила, т.е. изкушила я е да престъпи забраната. Тук се срещаме с още един важен проблем, свързан с мотивите на човешкото поведение. Прелъстяването не е насилие, а подтикване към проява на собствената слабост. Изкушеният сам пожелава това, към което го подтикват, нарушавайки някой важен принцип. Само този, който има силата и волята да спазва принципите, само той може да оживее на този свят. Обратното означава гибел. Затова хората, престъпили божията разпоредба, са наказани с отнемане на безсмъртието, с изгонване от рая и с тежката участ да раждат в мъки и да добиват хляба си с тежък труд. А заради това, че жената е проявила по-голяма слабост, тя е наказана да се подчинява на мъжа. Така митът дава отговор на всички въпроси, които са вълнували хората, и им внушава, че това положение на нещата е част от божествения ред.

      Другите две истории, тази за братоубийството на Авел от Каин и тази за изхода на евреите от Египет под водачеството на Мойсей - доразвиват същия проблем. Защо Каин убива Авел? Сторил ли е нещо лошо по-младият брат? Всъщност нищо такова няма, просто Бог не поглежда по еднакъв начин на даровете, принесени му от двамата. Едните дарове приема благосклонно, а другите - не. Това значи, че причина за убийството е най-елементарна завист - друга човешка слабост. При историята с евреите, тръгнали да се освобождават от робството, ситуацията е подобна. Когато са в египетската земя и са принудени да превиват гръб под непосилния труд, те се оплакват от тежката си участ. Когато обаче попадат в пустинята, макар и свободни, те разбират, че робството имало и добри страни - не се грижиш за нищо. а вечер отиваш до казаните с месо и ядеш до насита. А свободата се оказва нещо трудно - сам трябва да се грижиш за прехраната си, да търпиш лишения и изпитания, да се спасяваш от враговете си, да се биеш, за да опазиш малкото си притежание. И най-вече - да мислиш със собствената си глава, а не да търсиш водач, след когото сляпо да вървиш. И когато загубват за известно време своя Бог, който ги е извел от страната на робството, първото нещо, което правят, е да отлеят златен идол. на когото да се кланят.

      Библейската история разказва тези сюжети, за да обясни на хората защо трябва да спазват божествените разпоредби. Но и заради още нещо - за да им покаже, че те сами не могат да създадат и спазват правилата. И тъй като световният ред е създаден от Бога, а Бог е по-силен от човека и може да наказва, това значи, че единствено той има правото да определя нормите, по които хората да живеят. И прави това със своите Десет заповеди. Спуснати от самия Бог, те стават свещени. При своя разговор с Бога на върха на Синайската планина Мойсей получава две каменни плочи, върху които са написани скрижалите на завета. Всяка от Десетте заповеди забранява нещо конкретно, но принципите, заложени в тях, имат две основни цели - да съхранят вярата и живота.

      Първите четири заповеди са насочени към божественото. То е онази сила, която осветява обществената норма и я прави абсолютна и ненарушима. Ето защо Синайският закон се стреми колкото се може повече да укрепи авторитета на Бога и да го предпази от всяка възможна конкуренция - други богове, идоли, напразно споменаване на божието име. Определя също и специален ден за общуване с Бога, за да не би дребните грижи за хляба да замъглят хорския разсъдък и човекът да забрави за източника на всички блага. Ако изчистим този принцип от историческите реалности и от конкретната ритуалност на култа, ще видим, че и до днес той не е загубил актуалността си - хората на първо място трябва да се грижат не за хляба, а за хармонията между себе си и света.

      Втората група заповеди - от пета до десета, са насочени към съхраняване на най-важната човешка ценност - живота. С тези заповеди се охранява родът като люлка на живота, родовото имущество като материална основа на живота и се забранява прякото посегателство върху чуждия живот. Изчерпателната конкретност на закона, детайлно разгърната в книгата Второзаконие, гарантира, че правилата ще се спазват във всички, дори и най-незначителните, ситуации на всекидневието и дразника, така че отделният човек да не се отклони от нормата с оправданието, че не е знаел какво точно трябва да се направи в дадения случай. В тази всеобхватност на разпоредбите се проявява един от най-важните принципи на затворените общества - тяхната склонност към тотална регламентация на битието, която не оставя място за индивидуални отклонения. А историята за непрекъснатите нарушения на божествения ред трябва да докаже, че такава строга и всеобхватна регламентация е необходима.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave