Това е една романтична любовна история, разказ за непредвидимите завои на живота, за необяснимите приливи и отливи на душата, която така често се люшка сред заобикалящото ни пъстроцветие. Ако Индже и Шибил са изключителни личности, останали в народната памет с доброто и злото, то много от героите в „Старопланински легенди” са най-обикновени хора, обикновени и не съвсем. Те носят в себе си нещо по своему отличително или направо изключително, макар че техният мъничък свят е далеч издън пределите на голямата национална история. Такъв е и Стефан от „Кошута”: „...изнесе пушката... После я внесе и пак я изнесе. Мислеше ту за Дойна, ту за Димана, ту крадеше от житото, ту го връщаше назад. Воденицата ту спираше, ту тръгваше и пред нея дъгата или се изгубваше, или се явяваше отново."
Йовков вижда романтичната красота в самата действителност и с впечатляващ усет за художествения детайл и силата на словото рисува обстановката край воденицата, фантастичен в реалността си декора, сред който Стефан, омагьосан едновременно и от Дойна, и от Димана, преследва и иска да убие кошутата.
В творбата блуждае определен мистичен повей, дъхът на фолклорната митология: в познанията на врачката Муца за юди и самодиви, в преданията за някогашния манастир и най-вече във видението на Стефан: „Изведнъж като че бяла мъгла се спусна пред очите му... той пак видя кошутата, но под нея стоеше жена и я доеше." Сцената на няколко пъти лайтмотивно се повтаря, сякаш да предпази героя от злото, което той смята да извърши. Йовков никъде категорично не отсъжда кое е зло и кое добро. За писателя това са безкрайно сложни нравствени максими, подчинени и на общоприетата норма, и на отделната лична сценка. Но свободата в трактовката на етичната проблемност съвсем не е авторска безучастност, а деликатно докосване до висшите морални стойности, до красотата и доброто. Както навсякъде в прозата си, и в този разказ големият белетрист не налага свое мнение, но маркира оценката на другите герои. При въпроса на Стефан: „Къде е кошутата?", „те го гледат, като че гледат мечка... измерват дългата му пушка. И мълчат."
Йовковото творчество крие скрита, ненатрапчива, но ангажираща полемичност, предизвикателство към читателя да намери свой отговор на вечните въпроси.
Целият сборник „Старопланински легенди" е изпъстрен с драматични ситуации, с неочаквани обрати в съдбата на героите. Тук, в „Кошута”, най-вече във финала, назрява предчувствие за евентуална трагедия, която може всеки миг да се разрази. За Йовков човешкият живот поначало е съвпадение на случайности и в тяхната игра се заплитат героите. Случайностите фатално се засичат и водят към завръзката на разказа. Заключителният епизод от развоя на действието, най-напрегнатият, най-психологическият, е загатнат още в мотото - откъс от народна песен: „Не го повика, както се вика,/ ами поблея като кошута..."
Неизчерпаемите извори на фолклора са вдъхновявали за нови творчески идеи не едно авторско въображение. Колкото и романтично поетичен да е Йовковият художествен поглед, писателят винаги търси опора в действителността. В „Старопланински легенди” наблюдаваме
твърде своеобразни превъплъщения на фолклорното в авторския текст. Под всяко заглавие стои откъс от народна песен, стар летопис или богомилска приказка. Йовков пише този сборник в Букурещ, където работи в българската легация. Запазено е писмо, в което писателят моли своя приятел от Жеравна - Данаил Хаджиконстантинов - да му събере предания, песни, легенди.„Въпросът е не да се събере всичко за тях, а само някоя най-характерна случка, подкрепена в същото време и с някоя песен."И тези поетични зърна от народната съкровищница проблясват в романтично драматичното ядро на творбите. Един определено нетрагичен факт - „поблея като кошута", в контекста на разглеждания разказ фокусира цялата непредвидимост на човешкият живот, стечение на обстоятелства, които съзнанието трудно би измислило и допуснало. Но в „Кошута”, тази Йовкова приказка - легенда за любовта, за доброто и злото, драматичната ситуация както случайно възниква, така и случайно се разсейва. Повествованието изведнъж, неочаквано се оказва пред прага на
трагизма, но не го прехвърля. „Кошута” е единственият разказ от „Старопланински легенди" с щастлива развръзка. При всички останали творби една непреодолима страст, най-често огромна любов, хвърля фаталната си сянка върху целия живот на героя. Защото Йовковите герои от тези творби са раздирани от всепоглъщащи чувства, от стихийна, огромна, изпепеляваща любов, непрежалима и единствена. В „Кошута” любовта приема по-спокойни, не така драматични, по-обикновено житейски изяви, по-светло романтични, разграничени от трагизма в „Шибил” или „Постолови Воденици”. Дори прокрадващият се мистичен елемент крие в себе си усещане за доброта. Видението сякаш закриля кошутата.
Навлизайки в невидимите завои на душата, авторът противопоставя психологически двамата герои. От една страна - светлото настроение на Дойна: „Какво има, ако отиде да посрещне Стефана? Сега е заговезни. Хората се прощават, прегръщат се и се целуват... прегръщат се и се целуват." Почти напевното повторение с лекия еротичен момент звучи като ехо на естествения земен човешки копнеж. И от друга страна - стресът, който изживява Стефан от непоправимото, което за малко не се случва. Без всякакви обстоятелствени обяснения е намерен сетивно материалният израз на психологическото: „ Той гледа разклатените клони и ясно вижда кошутата... Стефан насочва пушката. Нови вълни от бяла светлина падат от месеца... И ето, под кошутата се явява жена, месецът огрява лицето й, косата й... Стефан трепва, тегли се назад, търси нещо да се опре... - Дойне! - вика той. -Дойне, ти ли си?"
Щастливият финал обаче съвсем не е мелодраматичен хепи енд, а естетически пречистено тържество на любовта и красотата в един първично романтичен свят на силни емоции и бликащи страсти. В заключителната фраза отново долавяме мистичния навей: „Щом прекрачиха прага, и двамата се сепнаха... Воденицата тръгна сама." Но опитаме ли да тълкуваме с думи смисъла му, ще убием магията.
Както в много от разказите си, и тук Йовков е потърсил контрастиращи герои и ситуации. Произведението започва с лаконична констатация: „Всичко това беше отколе и днес нито хората, нито местата са такива, каквито бяха едно време." Носталгията по някогашната романтична красота на хората и техния свят е траен мотив в Йовковата проза. Във второто пространно видение вече в същинския разказ нараторът се връща към този отдавнашен свят, частица от тайнственото обкръжение на природата, свят, пронизан от фолклорното като традиция и душевност. Повествованието започва с подробно противопоставените характеристики на воденичаря дядо Цоно и неговия син Стефан. И ако Стефан е главният герой, то дядо Цоно няма роля в сюжетната интрига. Но точните детайли, едновременно строго индивидуални и обемащо общовалидни, създават особена плътност на текста и сетивно въвеждат в битието на отминалото: „Всички стари хора са приведени и докато младите гледат нагоре, старите отправят погледа си надолу и гледат земята, която скоро ще ги прибере."
Постепенно разказът се разширява и нараторът по твърде разнообразен начин въвежда новите герои: „За самодивите тя казваше, че си отишли отколе,... но все пак като че една от тях, най-хубавата , беше останала в къщата й. Муца имаше хубава мома."Йовков отново търси контраста; „ Той застанал отвън плета, тя - отвътре. Тя руса... той - мургав..."; „...той като на подбив се питаше: „Дойна или Димана? Русата или чернооката?" С появата на кошутата интригата се заплита и в друга посока и очертава нов контраст: от една страна, ловджийската страст на Стефан, и от друга – цялото село, което иска да запази кошутата: „Ще я убива. Господ да го убие! Не се посяга на такава гадина, нито боде, нито хапе, нито зло струва... " Противопоставени са и самите постъпки на Стефан: „Друг път той мислеше за Дойна, разкайваше се... Сърцето му се изпълваше с доброта и той връщаше обратно в торбите житото, което беше откраднал."
Пространно разгърнатата линия - гонитбата на кошутата, поставя въпроса „Защо?". Размисълът за житейските ценности, за доброто и злото, насища творбата с висша етичност. През цялата Йовкова проза преминава тази нравствена линия и тя определя силното психологическо внушение на творчеството му. Сам нараторът е част от този свят, един от оцелелите в годините, който разказва романтичната приказка за любовта и победата на доброто. Тайнственото лоно на природата, митологично легендарното, хората с техните страсти се вписват в един общ вътрешно неотделим ритъм. Отмират във времето веществените очертания на бита, но човешките страсти остават недокоснати. Така в разказа се сплитат двете водещи проблемно емоционални линии - носталгията по романтичната старина и втората линия - силата на човешката душа неутолимата й жажда за любов.
Времето на действието е фиксирано лаконично („задали се турци и калугерите решили да скрият честния кръст"), но за разлика от останалите трагично разтърсващи истории в „Старопланински легенди”, в „Кошута” се прокрадват идилични навеи и повествованието се движи по границата на приказното и реалното, носталгично романтичното и своеобразната мистика на народното предание.
@bgmateriali.com
