Еднакво високо ценим ние Алека — и днес, двадесет години след неговата трагическа смърт — като човек, като писател и като общественик. Не само затова, че и трите тия страни на неговото битие бяха у него неразделно свързани, много по-крехко и по-интимно, нежели у други български художници на словото и други обществени дейци, но и затова, че всяка от тях таеше в себе си редки качества и още по-рядко съчетание на тия качества. У човека: — приветливост, сърдечност, впечатлителност, заразителна експанзивност, весела, блага и открита душа, съчетана с мила рязкост, достигаща до груба правдивост, и, най-сетне, прекалена скромност, зад която изничаше неговата страшна гордост, гордостта на болезненото самочувство. У писателя: — непосредственост, живост, обич към човека, към бедния и простия брат — обич, съчетана с жива омраза — или не: омрази той не познаваше, а симпатия, прикрита с лека вражда и готова всяка минута — при първа искра от човещина — да избликне в страстна обич. У общественика: — кристална чистота на помислите и стремленията (за чистота на делата би било обидно да говорим), смелост, безстрашие, готовност за жертва, боготворене на всеки страдалец, всеки борец за една идея, дори на всеки ратник за независимост на мисълта, на чувството, на характера. И тъй голямо, тъй тясно е единството, което образуват трите сфери на Алековата душа, че всяко едно от качествата, които приписваме на писателя, би могли — само под друга форма — да открием и с еднакво право да припишем на човека или на обществения деец и обратно. В първоосновата на всички негови качества, еднакво присъщи на човека, писателя и общественика, извор на чудното обаяние на личността — това е неговата сърдечност, неговата действена, заразителна сърдечност, която лъхтеше от цялото му същество - от всичко, което той замисляше, вършеше, твореше. 
Същата вътрешна хармония, признак на величие на душата и едно от първите условия на нравствената мощ на личността - същата тая вътрешна хармония отличава не само художниците на българското слово. Ний я намираме и у всички духовни вожди на нашия народ и тя е, която и в най-тежки минути ни е вдъхвала вяра в неговата бъднина, в непобедимата мощ на негова дух, на негова гений. Тая вътрешна хармония е отличавала творците на нашето национално съзнание отпреди едни век и дори до нашето освобождение: - Хилендарския мъдрец, чиято мъничка, но велика книга е първото творение на новата бьлгарска литература, проникнато от дълбока, твърде дълбока мисъл, израз на просветлен мироглед, и носеща печата на един могъщ и самобитен дух: и Врачанския мъченик, грешний во человецех Софроний, родоначалник по оная плеяда неспокойници в нашия живот, които създадоха нова България:и Макариополский Иларион, един държавнически ум сред един народ без държава и без социално съзнание, но с толкова по-мощен тъмен копнеж за национално чувство и мисъл — една издънка на някаква по-висша раса, с царствена и неотразимо силна натура. С тая хармония блестят: и старият Славейков, гениален самоук, и Любен Каравелов, кабинетен мечтател с темперамента на обществен борец, и Христо Ботев, най-цялостната и най-неудържима душа, болезнено краси в доброто и в злото, рушител на скрижалите на своето време, за да създаде с един-едничък жест най-високия нравствен идеал на нашето време. Тая хармония краси и всички ония, които дойдоха след тях да понесат тежкия кръст на живота им, скромни творци на културата и духовния живот на своя народ, живели в борба със себе си, с времето, с неволята и сетнята сиромашия, осмивани, презирани често и обвинявани в най-тежки прегрешения. Не че не са грешили, те и техните по-велики братя: - не е грешил само който не е доживял да се роди за живота на духа. Но не са прегрешенията и човешките слабости, неотделими от нашата природа — не са те, които определят цената на личността, не е смъртното и тленното в нас, а безсмъртният копнеж, произраслият из него подвиг на живота . . . Но да не се самомамим и да не се самообожаваме заради качества, присъщи на всяка човешка душа от по-висш разряд. Че тая хармония не е привилегия само на великите умове, а на онова мъничко, мило нам племе, чието име кара сърцето да трепва, както трепва дете, зачуло гласа на рождена майка. 
В тая хармония се проявява един от върховните закони на човешката природа, равен по значение на противоположния нему, все така неприложен закон: — че само недоволството от това, което имаме, това, което е — било то и най-доброто, — само недоволството от вече реализираното в нашето битие и живот — само копнежът за нещо друго, нещо далечно, нещо отвъд нашата собствена душа — само то е, което твори нови светове и издига и устремява отделния човек и обществата отвъд днешното и вчерашното. Тоя демон или ангел — на недоволство и копнеж — измъчваше Алековата душа от първия ден на негова съзнателен живот и не му даваше ни минута покой, но го гонеше ту в Прага, ту в Париж, ту отвъд океана, в Новия свят, с неговите стари навици и грехове; той е, който го караше да се отвръща от нашата тясна и бедна и кална действителност, да ламти страстно за българската природа, дивната българска природа, и да живее в бленувано царство на правда и на обич между хората още в дните, когато общественикът, ратникът за правда и обич в родния край не бе се пробудил в него. „По-добре е да бъдеш недоволен човек, нежели доволна свиня", е казал в своята безсмъртна книга "За свободата" Джон Стюарт Милл, един от най-великите синове на Англия и един от най-благородните. И как е характерно за Алека, който не обичаше книжната мъдрост, който не е цитирал нито една чужда фраза — как е характерно, че той повтаря не един път тия думи на Милля и с това издава неволно и несетно за самия себе си един от най-мощните стимули на своя живот и на своята мисъл. И може би тая тъй груба, тъй не английски и не салонно изказана максима на Милля е едничкото нещо, останало в паметта му и в душата му от дебелите томове на автора на прочутата „Система на индуктивната и дедуктивна логика”. Но — без съмнение — онова, което е дело и съдържанието и насоката на недоволството и на копнежите на целия живот на Алека не може да бъде друго освен собствени негови преживявания — глъбината и силата на тия преживявания, обусловени от основните нравствени качества на неговата душа, от нейната първозданна глъбина и нравствена мощ. Първо място между тия преживявания е заемало — както във всяко съзнание от висш разряд и във всяка необикновена личност, — първо място е заемало страданието. А страдание тук значи: способност да чувствува своята и чужда неволя като болка от жива рана, да го преживява с всичката мъка и всичката радост в мъката — радостта, откърмена от съзнанието, че пред твоя поглед се разкрива истинският живот на душата, животът, който са живели и познали само висши натури. Да може да страда — дълбоко, неизразимо да страда,— да умира всеки миг от непоносима душевна болка, това е най-великият дар на човека, по-велик и по-скъп за нас от дарбата му да мисли и твори. Че без тоя дар всички дарби на нашата душа са „мед звенящая", за която говори писанието. Но и тук ще повторим: не са ударите на съдбата, не са обективните факти на нашия живот, не е — с една дума — житейското нещастие само по себе си, което възвисява душата, а онова и само онова, което се извършва в тъмните нейни глъбини. Няма велика душа без велико страдание. Че само великата душа, само тя расте и добива крила в страданието и прониква в най-съкровените тайни на битието и живота. Светът го знаеше това още преди Оскар Уайлд да напише в тъмницата най-светлата и най-велика своя книга — De ргоfundis — дето ни каза, че „радостта съществува за хубавата плът, а страданието — за хубавата душа"; дето намираме, добило плът, едно от най-великите откровения на християнството: „Страданието е най-благородното вълнение, за което е способен човек; че то е едничката истина в нашия живот. Всички други наши чувства могат да бъдат измама на окото или на стомаха, но от страданието са произлезли светове." Но много повече и много по-ясно, нежели която и да било отделна дума и мисъл, ни говори просветлената негова душа, достигнала в тая книга висотата и всеопрощението на праведника, особено в ония дивни страници, на които ни е нарисувал образа на Спасителя, както е могъл да го проникне и съзерцава само през обидите и униженията на своя тъмничен живот. — Не клеветете човешката душа в нейната света светих с обяснения като тия: Оскар Уайлд е достигнал това с цената на позора и падението. И Оскар Уайлд е достигнал своето просветление — както и всички преди и след него - само с цената на страданието, на безименното страдание, изкупил го е със златото на своята душа, по-благородна от тая на неговите обвинители и съдии ... 
Неговият вихрено бърз живот не позволи на Алека да познае великото страдание — страданието, което създаде в руската литература един Достоевски и един Толстой, в нашата - един Пенчо Славейков. Нему останаха чужди в своята по-дълбока природа както страданията на телесния човек, от които са изнемогвали Пенчо Славейков, Достоевски, Хайне, така и самоизтезанията на душата в потърс за един нов идеал, които преживя и въплъти в своите творения мрачният отшелник от Ясна поляна. Но мъката, която разкъсва душата, когато тя почувствува оскърбено най-святото, когато почувствува уязвен, подигран и унизен самия човек, самата наша личност — тая мъка Алеко е познал и преживял във всичката й сила. То е било оная сутрина, когато един другар — Пенчо Славейков — го е сварил да се разхожда из стаята си бледен и със стиснати устни, а на масата му - смачканата визитна картичка на Захария Стоянов: „Умолявате се, г-не прокуроре, да се постараете за строгото осъждание редактора на „Народни права". Картичката се последва от изхвърлянето му на улицата. И това стана не по случаен каприз на случаен — и недостоен - министър на правосъдието, върховния представител на идеята за право и правда в страната; не от човек с някакви изключителни понятия за държавнически дълг. Не, то е само мъничко звено в една безкрайно дълга верига; то е съзнателно, то е систематическо, бих рекъл, прилагане един любим „принцип" на нашите политически партии, които управляват от десетилетия българския народ и които - чрез това управление - са убили в него всяко чувство за обществен ред, за правда и дълг. 
Болката от тая обида, съчетана с налятата мъка за рано изгубени майка и две сестри, с които го е свързвала мистически дълбока обич - ето горнилото, в което Алеко се е калил за подвига на своя живот. И тоя подвиг, какъвто историческият момент и собственият негов гений бяха му предопределили, той можеше да го извърши само с душа, обгорена от тая мъка. Само така можеше да се роди оная болезнено изострена и болезнено чувствителна съвест, която е майка и на присмеха, и на иронията, и на гнева, и на негодуванието, и на националния срам, най-ценното от всички чувства на Алека на човека, на писателя и на общественика. Алеко не е нито първият, нито ще бъде последният от художниците на българското слово, почувствували национален срам, най-мъчителното чувство, което отделната личност може да изпита. Но Алеко е първият, когото чувството и съзнанието на национален срам не сгърчи в хамлетовски самоизтезания — първият, чиято душа те не умъртвиха за борбите на живота; който усети в своите гърди онзи и бурен, и изпълнен с ярост, и съгрян от свещения огън на ентусиазма порив, който е създал библейските пророци и който и днес живее в душата на всеки обновител на обществото. 
Алеко написа хубави, чудно хубави страници още преди да се разгори в душата му националният срам. И в "До Чикаго и назад", и в първите Разкази за един съвременен българин, макар там да липсваше по-дълбоката идея, която осмисли, вдълбочи и обедини леките анекдоти на една весела компания. Но други са написали и ще напишат много по-хубави от тия страници и неговите ще се забравят. Онова, което няма да се забрави и което прави Алека всеки път, когато националният срам разкъсва и нашата душа — онова, което го прави за нас по-свиден и от най-свидните творци на родното слово — това са само неговите ф е й л е т о н и и отделни глави от Бай Ганьо Балкански — това са творенията, в които през неговите уста заговори най-мощното наше социално чувство от последното десетилетие на изтеклия век: чувството на срам от нашата подла обществено-политическа действителност. 
Ние назовахме трите главни двигатели на Алековата душа, както те ни се разкриват в кратките дни на неговия живот и деятелност. Но нека не се мамим, че с това сме изчерпили, че въобще можем да изчерпим макар и само най-важните първоизвори на една човешка мисъл и дело. Напротив, трябва да го считаме за щастлив случай, когато една душа е тъй открита и кристално бистра, каквато бе неговата, за да можем без дълъг и мъчителен анализ да достигнем до нейни първични качества и склонности. Че не е винаги така, доказва ни всеки опит да открием първодвигателите и първоизворите на душата на Пенча Славейкова или на Пея Яворова. Един поглед в техните души открива като че ли и на телесните ни очи пропастта, която дели невидимо човек от човек, и ний се озоваваме в тъмните бездни на една сложна и многостранна душа, разкъсвана от най-противоположни пориви и губяща се в тях, като в извивите на безкраен лабиринт. 
Но коя е литературната форма, кой е художническият натюрел, за който е бил предестиниран Алеко: и от задушевността и интензивността на неговите преживявания, и от болезнено-чувствителната негова съвест-душа? Тоя натюрел не можеше да бъде друг освен лирическия, освен субективния. Така лично и непосредствено е всичко създадено от Алека, че ний би могли с право да назовем цялото негово поетическо дело един Дневник на последните негови дни, на най-силните и най-ценни негови преживявания. И все пак — това наименование би отговоряло напълно само за едно външно характеризиране на това дело, но не и за вътрешната негова съдържимост. Че не събитията на своя живот ни е разказал той, а само своите най-дълбоки и най-болезнени вълнения от тия събития, а най-често —едно-едничко за десетки. Затова повечето от неговите фейлетони са същински лирически песни; затова цели страннци от До Чикаго и назад не са друго освен лирически изблик на една волна, весела, непосредстена душа. Само в Очерки за един съвременен българин и в малкото по-хубави разкази, като Пази, боже, сляпо да прогледа, е дадено голямо място и на същински разказ, на обективни факти, на житейска действителност. И все пак — и там вълнението на автора, то е, което владее над всичко друго, то е, което едничко ни интересува по-силно от всеки факт. Туй важи в еднаква степен за човека и за писателя. Че основната душевна черта, първичният натюрел на човека, и у писателя е един и същ, и не може да бъде друг, особено у него, когото природата бе издялала от една-едничка душевна скала и сякаш с един мах. Затова и конгруентността между човека и писателя у Алека и в тая точка е пълна, почти абсолютна. Той пишеше не само със същия темперамент, същата интонации на гласа, същия акцент, но като че ли и със същите мимики, същите волни — „босяшки", би рекли ние днес — понякога детски, понякога наивно дяволити жестове, с каквито говореше. Никой от нашите велики писатели не е предал на своите творения така вярно и така живо — и усмивката, и играта на очите, и милите капризи на душата, както Алеко Константинов. И макар българската литература , да притежава много по-мощни художници от него и много по-фини стилисти и психолози, и по-дълбоки поети, но по-непосредствени, по-непринудени, по-естествени от него в тая литература не е имало и кой знае ще има ли някога в бъдеще. У всички други се прибавя и се чувствува — ту по-ясно, ту по-смътно — и изкуството: — най-високото и най-благородно изкуство но все изкуство, а не природа. Само у него — чиста, неначета и нестилизирана природа, или само с онзи стил, който е самият човек, самата негова душа. Но въпреки всичко това Алеко съвсем не е и не може да бъде назован лирически поет или писател. По-скоро противното би било вярно. Че нийде той няма за същинска своя задача да ни разкрие само музиката на своята душа, нийде неговото вълнение не е крайната му цел. Не е и средство, разумява се; унизили би го, да утвърдим това. То е само безизкуствен и най-пряк израз на мъката, избликнала с някаква стихийна сила в неговата душа при зрелището на грозотиите, на неправдите, обидните неправди и позора на нашия и на всеки живот, а само в редки случаи — израз на радост и на ликуване от хубостите на българската природа и от самия живот, който той така страстно, така детски обичаше с всичките му неволи и мъчения. Да, винаги има една външна, различна от самото негово вълнение действителност, която го интересува, с която той иска и нас така живо да заинтересува, че неговите чувства и болки да станат наши болки. — А същинското лирическо настроение и същинското лирическо творчество не познава нищо извън себе си, то не сочи и не загатва за нищо такова. Могли би да кажем, че у Алеко Константинов има лирическа художествена форма, но не и лирическо съдържание, нито чисто лирически душевни настроения. Прекият и личен характер на неговите поетически вълнения, ярко изявената негова субективност го доближава до лирика, но самата същност на неговите преживявания ни говори по-скоро за емоционирането на един оратор, един проповедник, един пророк с художнически темперамент и стил и с творчески способности. Както виждате, един нов жанр, едно ново и своеобразно съчетание на стари форми и съдържания. А това вече говори за мощна, необикновена и самобитна, диряща свои собствени пътища индивидуалност — което всеки от нас така ясно и неотразимо чувствува всеки път, щом до слуха му достигне една-едничка страница, едни-едничък ред, писан от Алекова ръка. 
Да, от която страна и да погледнем на Алека, впечатлението на нещо необикновено, самобитно и неотразимо изпълня нашата душа. В тая точка Алеко има само един равен на себе си в нашия живот и нашата литература, един по-велик и безкрайно по-богат от него, както и от всички нас: — Пенча Славейкова. Малцина между вас вярват това, а мнозина дори — тия, които най-малко познават поета и човека — в досада може би ще свият вежди пред това „дръзко" твърдение. Защото Пенчо Славейков нямаше нещастието — едничкото нещастие на Щастливеца — да бъде признаван от всички. Но антипод на Алека във всичко друго, като човек и като поет, Славейков му беше духовно най-близкият и с него единствено споделяше Алеко своите висши духовни интереси. По-сърдечни, по-топли са били може би чувствата на Алека към Найча Цанова поради сродството на техните натури: беззлобието, неспособността за вражда и жестокост и ненавист, с една дума — за злото; братски прости и в същото време дълбоки, мистично-дълбоки бяха чувствата, които го свързваха с Голованова — с онзи безмълвен старообряден, залетял тук от най-далечни краища на широката руска земя, за когото Славейков написа тия безкрайно трогателни и проникновени редове: „Голованов беше влюбен в Алека като баща в своето даровито чедо. 
Откак Алеко се сдружи с него (1890), той престана да се подписва в писмата си — аз вярвам и да се чувствува — Круглы сырота. След убийството на Щастливеца усмивката изчезна от дебелите устни на Голованова, те побледняха, някаква мъглявина пребули погледа на кротките му сини очи — той бързо закрея и скоро умря в самотност и тъга за изгубения другар." 
По духовно най-близкият на Алека беше и си остана докрай Пенчо Славейков. Защото само у него чувствуваше Алеко — освен своя духовен аристократизьм и освен „висшия духовен бяс" - гордостта - същия суверенен, същия царствен поглед, който обгръща всичко от най-малкото и най-скритото за окото, до най-великото; който никога не изчезва в мимолетните злоби на днешния ден, но стои широко открит за далечното, за утрешното, за още нероденото. Леката усмивка, която играеше на устните на Алека и на Пенча; спокойствието и безстрастието им, когато други пламваха, като да се касаеше за живот или смърт - ето външния израз на техните суверенни души. Същото качество не им позволяваше да изчезват в което и да е от своите творения - да заживеят в чувството, че са стигнали там, отдето по-далеч не се отива. Напротив, още не довършили, което е било тяхна радост и мъка от месеци и години - и те вече го чувствуваха като изминат, като отдавна изживян етап на своето развитие и живот. Оттам това чувство у всекиго, който е имал рядкото щастие да се доближи до тях — чувството, че Алеко и Пенчо бяха по-велики от всяко свое дело и от всичко, създадено от тях. Нещо повече: те имаха душа по-велика и от техния талант. 
Същата свобода и царственост на духа, същата абсолютна независимост отличаваше и отношенията им към хората. Никому те - нито Алеко, нито Пенчо - не се отдадоха всецяло и безрезервно освен може би един другиму; под властта на ничия друга душа те не се подчиниха. Те запазваха своя остър и безстрастен поглед и спрямо най-преданата и най-привързана душа, живееща само в тях, и за тях - Алеко може би само в по-слаба степен. В тяхната душа живееше не само онова откровение, което се съдържа в тия чудни Гоголеви думи: „И часто неожиданно в глухом забытом захолустии встретишь человека, которого греющая беседа заставит тебя позабыть и бездорожье дороги, и безприютность ночлегов, и современный свет, полный глупостей людских . . ."; те познаваха и убеждението-чувство, че както до вчера нам чуждият днес ни е най-близък, така най-близкият днес може утре, може в тая минута дори да ни стане чужд - боже, как чужд! - и между неговата и нашата душа да зине страшна бездна. Това убеждение-чувство като да не ги напускаше никога. Че те носеха в душата си безкрайно богат житейски опит и една почти гениална проникновеност в чуждата душа. И никому не дадоха те ключа на своята душа, никому не повериха най-интимните свои тайни. Един егоизъм, ако и в името на върховните интереси на личността, но все егоизъм - егоизъм, който обаче не засягаше безпределната им обич към човека, към живата човешка душа; който ний можем да не обичаме, считайки беззаветното отдаване на душата за нещо много по-хубаво, нещо по-трогателно. Ала това не трябва да ни пречи да го разберем и да се помирим с него, като с нещо неизбежно свързано с хлада и отдалечеността, в които живеят царствени души, души, издигнати над ежедневното и обикновеното. Пред нас е една от границите на човешката душа — една от ония, в каквато всеки от нас живее, в каквато всеки е неминуемо затворен, зазидан дори . . . 
Но въпреки тия прилики между Алека и Пенча Славейкова, прилики, докосващи тъй важни черти на техните натури — каква бездна между човек и човек, между душа и душа се разтваря пред нас, щом се вгледаме по-отблизо в техните натури и в особеностите на техния талант. Алеко - експанзивен, заразяващ с всяко свое чувство, увличащ, като че ли налитащ върху вас с всичката сила на своите преживявания; Пенчо Славейков - затворен в себе си, видимо затварящ пред вас своята душа, студен и далечен дори и когато е близък и задушевен, дори когато широката му усмивка и откритият поглед галят нежно душата ви. Напразно искате вие да му се отдадете, да изчезнете в него или да станете раб на неговата душа и да вървите след нея, дето и да ви води. Но той не само не ви зове, той ви отпъжда дори - той като да ви казва: „Бъди си какъвто си; бъди си свой, а не мой." Алеко ви запленява от първа среща и от първа дума, прави душата ви раба на своята, и вий се чувствувате доволен и щастлив и никаква гатанка на неговата душа - нито на битието - не ви измъчва, не ви тревожи. Пенчо Славейков иска - и той може това - само да събуди душата ви за нейния собствен живот. С гатанката, която е хвърлил в душата ви - гатанката на своята душа и гатанката на битието, - той е посял семето, из което ще се роди новият и по-дълбок копнеж по него, и тогава - вече възроден - вие ще отидете и ще похлопате на златните двери на неговата душа и той може би ще ви отвори - поне толкова, за да зърнете там, в нейните тъмнини, което сте намерили в себе си ... 
... Не за да оправдая това дълго отклонение, а за да спомня пак един срам на нашето време, трябва да кажа, че то ми се налагаше не само от родството и различията на техните натури, но и от това, че преди няколко дена се изпълниха — от никого не спомнени - пет години от смъртта на „незнайника клет, в бащин край който живя на чужбина", — който написа за себе си тия хубави думи и каза за нас тия жестоки укори: 
Чуден бе негова образ и чудни 
думите дето говореше той. 
Своите в него не видеха свой, 
не проумяха го разуми скудни. 
Думите тихи и дивни и страшни, 
свиваше трепет сърцето от тях, 
ала ни волята спираше страх, 
рабските чувства и сметки домашни. 
Не са ли тия жестоки думи и днес, пет години след неговата смърт, все тъй прави и тъй заслужени, както в ония незабравими дни, когато той беше между нас? 
Алеко Константинов имаше рядкото и завидно качество да превръща своите преживявания, своите интереси, своите симпатии и антипатии в преживявания, интереси, симпатии и антипатии на цялото общество. В силата на тая заразителност е тайната на таланта му и на влиянието, на обаянието на писателя и човека. Никога той не възбуди подозрение в чистотата на своите намерения и побуждения, никой никога не каза и не помисли, че той върши дело на лична мъст и от своите частни стремления, интереси и неволи прави обществени въпроси. А във всяко или почти във всяко от ония житейски вълнения, из които са се родили неговите фейлетони, имаше и едно негово лично огорчение или дори обида. С бедността на своето творческо въображение - една от най-важните граници на негова талант - той само в личното огорчение и чрез него можеше да преживее общата неволя. Нещо повече: да почувствува последното така силно, че личното да изчезне и да престане да съществува за него. И ако неволите на нашия обществен живот не бяха така големи и случаят не бе помогнал, щото Алеко Константинов един от най-първите да почувствува тия неволи - ние нямаше да имаме неговите фейлетони, нямаше да имаме онзи Алеко, който е за нас най-свиден, и чийто образ - и като въплътено възмущение, и като кротък, но страшен изобличител, и като радост и трепетна надежда за по-светло бъдеще - възкръсва и днес пред нашия смаян поглед всеки път, когато животът повтори неразбранщините на историята, на все още неумрялото грозно минало … 
Да, Алеко Константинов беше от ония щастливи натури, за които бе достатъчно да бъдат чисти в своите дела и помисли, за да бъдат и считани за такива. Той не познаваше трагическите колизии на живота, не познаваше и не притежаваше в своята душа трагизма на души, осъдени да гледат сквернени, обсипвани с кал най-светите свои чувства и пориви. Трагическата участ на един Сократ, един Спиноза, един Шели беше за него невъзможна, а може би и непонятна за негова ум. Каквото беше на душата му, беше и на челото му, лъхтеше от цялото му същество и дори му позволяваше да бъде детски дързък и безнаказано да пренебрегва или дори да осмива не една от съмнителните, сляпо тачени добродетели на филистера. 
Но — нашият образ за Алеко не би бил нито пълен, нито изобщо верен, ако не посочим и границите на неговата натура, и слабостите на негова талант. Което ние не можем и не познаваме, е все така характерно, а често и по-характерно дори за нас, нежели онова, което можем и познаваме. - Първата и най-голямата от тия граници нека не ви се види странно това - е: дето Алеко не знаеше несполука, дето всичко му се даваше от пръв замах вече. Онзи стимул на мисълта, който само несполуката ражда и откърмява и който състои в откриване невидими за окото страни на нашето битие, който дава на всяко наше дело печата на личността, на борящата се и победяваща личност, който именно го свързва с цялото наше същество - тоя стимул авторът на До Чикаго и назад, на Пази, боже, сляпо да прогледа и на Бай Ганя Балкански не познаваше и не можеше да познае. Родилните мъки на художественото слово бяха нему чужди и от неговите безболезнено заченати и родени творения не ни облъхва душата на майка, преживяла висшата своя мъка и в тая мъка - висшата радост на своето съществование. 
Не позна Алеко и втория, не по-малко мощен стимул на нашата душа и на нашия интелект: - дисхармонията между себе си и обществото. Със сигурността на инстинкта откриваше той раните на болния организъм на нашето общество, долавяше копнежите и въжделенията на най-добрите синове на своето време и даваше жив, страстен, пълен с вълнение израз на всичко това. И със същата симпатия, с която той бе почувствувал като своя чуждата болка, сега обществото чувствуваше неговата и я прегръщаше и узнаваше в нея своята - вече вдълбочена, избистрена, облагородена. Затова той не познаваше борбите и страданията на индивидуалната душа за блага, съвсем различни от всекиму знайните, не познаваше и едва ли някога щеше да ги преживее и познае. А поради своята ранна смърт той не доживя и онова раздвоение, онзи конфликт между себе си и обществото, който неминуемо щеше да настъпи, щом поемеше властта оная партия, на която той принадлежеше. Ето де се крие коренът и на споменатата вече, най-значителна и най-характерна граница на неговата натура - пълното отсъствие на трагическо величие, което се ражда и развива не из общочовешкото, всекиму знайно страдание на нашата душа, а из люти мъки и борби на нашата с чуждата, макар и братска и сестринска душа. 
Наистина, Алеко изпита най-болезнената форма на общочовешкото страдание: изгуби в една година майка и две нежно обичани сестри! Но онова страдание, което е и тежка обида, което намира изход само в безмълвно свити устни и в самоизтезания, при което бди съзнанието, че твоята гордост и самоуважение не ти позволяват нито да охнеш, нито да го повериш някому - нито на себе си дори! - това страдание остана чуждо за Алека - или то се докосна до него твърде слабо, твърде отдалеч. Други творци на нашия духовен живот - и Пенчо Славейков, и Петко Тодоров - познаваха дълбоко това страдание, те в него живееха своя най-задушевен живот: Петко Тодоров с чувство на болка и скръб, Пенчо Славейков - отдавна възмогнат над всичко - ту с презрение, ту със спокойствието на мъдрец. Защото Пенчо Славейков и Петко Тодоров бяха познали и второто и най-висшо откровение на живота в идеала, до което Алеко - и по вина на своя експанзивен темперамент и по условията на цялото свое духовно съществование - не бе се издигнал и не можеше да се издигне. Това откровение намираме в най-великия етически принцип, който чрез устата на Сократа - Платона ни е завещала древността и с който тя, пет столетия преди Христа, бе открила и провъзгласила най-християнското от неговите учения. „Да търпиш неправда е по-добро, нежели да причиняваш неправда" - тъй гласи тая Сократова максима, както ни я е предал неговият ученик, великият Платон. Натура във висша степен социална, не съзерцателна, Алеко Константинов не познаваше живота на тъмните глъбини на душата, живот, откъснат от всичко външно, дори и от мисълта за чуждо благо - онзи живот на самотника, при който във вражда със света, в бездните на безсъзнанието, се творят идеалите на всяко социално съществование. „Тоя „круглый сырота" никога не е бил самотник, нито когато нямаше никого близък и свой - както други никога не са напускали самотността на своята душа, нито когато са се носели на най-бурните вълни на външния живот. 
Все поради това Алеко не позна и презрението - и туй е последната граница на неговата природа. Че презрението е най-острото и най-смъртоносно оръжие на индивидуалната душа - последното убежище на най-светото и най-ценно в нас. Когато рухнат всички надежди и бъдат осквернени всички високи пориви на нашата душа, когато клеветата тържествува и дръзкият рушител-обвинител на обществения ред се види изоставен от всички, и от най-близките на своята душа, тогава той застава едни срещу всички - тогава той има силата да бъде сам и да победи. Откритието на д-р Щокмана: „Най-силният човек е онзи, който е сам" - това откритие Алеко никога не направи и не можеше да направи. 
Странна, непонятна почти е друга една празнина - и в душата може би, но главно в поетическото дело на Алека: там липсва не само любовта, но въобще жената, женската душа - онова, което Некрасов тъй хубаво назова „святая женская душа". Тая факт става за нас още по-странен, като вземем пред вид две обстоятелства, твърде важни в живота на Алека. Алеко дълбоко познаваше и чувствуваше руската литература, в която култът на жената е един от най-високите и най-чистите, каквито литературната история познава. Друго: - той носеше в своята душа най-светите образи на женската душа: образите на майка и сестра. Как да обясним тогава това отсъствие на жената - майката, сестрата и либето - в неговите творения? - Два драгоценни факта из живота на Алека могат да ни дадат известно осветление. Единия от тях черпим из историята на неговата душа и неговото творчество. Именно: - талантът на Алека, неговите творчески способности се развиваха, разтваряха се твърде бавно и не от само себе си, не спонтанно, а с темпа на живота му и под влияние на най-дълбоки негови собствени преживявания. Наистина, писателят и стилистът се явяват готови, формирани - във всеоръжение - още в първите негови работи, но художникът и поетът едвам се пробуждаха и ний ги намираме по-ярко проявени само в последните негови фейлетони. Само след като се пробудеха те и завладееха цялото негово творчество, само тогава той щеше да започне да ни дава своята собствена душа, в безкрайното разнообразие на нейните превращения. Това можеше да стане у Алека най-сигурно само под влияние на Славейковата поезия. Но в годината на Алековата смърт тая поезия беше още в първата фаза на своето развитие, още съвсем неоформена и неизбистрена: до 1897 г. Пенчо Славейков бе издал само първите Епически песни (1896) - най-слабата своя книга. Наистина, много от поемите, поместени по-сетне в Бленове (1898), бяха вече печатани в Мисъл, но така, пръснати в списанието, Алеко едва ли е могъл да почувствува величието им, да преживее тяхното влияние. От Кървава песен бе публикувана само I и част от П песен в твърде несъвършена обработка, зад която никое око не можеше да прозре бъдещата велика национална епопея, а На Острова на блажените още не съществуваше. Дори критическите статии на Слайвекова - за Петьофи, за Мицкевича, за народните песни, за нашата поезия и др., - в които за пръв път се очерта пълен и внушителен образ в неговата творческа мощ и безкрайно богата литературна култура, и те се явиха една-две години след Алековата смърт, а други много по-късно. 
Но аз отивам по-далеч и искам да намеря обяснението на тая празнина на Алековите творения в една негова българска черта: в своето чувство и дори в своята мисъл за жената Алеко като да бе си останал българин, ориенталец - въпреки своята висока култура и въпреки своя живот в Русия. Алеко като да бе запазил за жената характерните за българина еснафски и ориенталски чувства и идеи; за него като да съществуваше само чувственото и плътското в нея и като да му липсваше способността да чувствува във всяка жена — преди всичко и повече от всичко - майката и сестрата, майчината и сестринска душа - светата женска душа. В До Чикаго и назад жената се мярка в очарователния образ на Seur Clemence, в Теmрi раssаti — в съблазнителния и в същото време смешен и доста вулгарен образ на Клеопатра; но и в двата случая като плът, и нищо друго. И в тая точка Алеко е пълен антипод на Пенча Славейкова, у когото човекът бе надвил, бе умъртвил българина-ориенталец в неговите гърди и бе оставил само човека. Странно е прочее, но е факт, че Алеко Константинов, преводачът на Русские женщины от Некрасова, не бе почувствувал светата женска душа, не бе дозел космическото в нея, не бе преживял в своя индивидуален опит слиянието на космическото с индивидуалното, на безконечното с конечното, на божественото с човешкото и смъртното. В неговата душа живееха безкрайно много възможности на развитие и между тях - една от най-големите и най-сигурните - проникновението в женската душа, вложено там от трогателния образ на майка-страдалица, но братският куршум не остави да разцъфне в тая душа цветето на обич и благоговение към жената-човек, както бяха цъфнали обичта и състраданието към човека-мъж. 
Ето границите на Алековата натура. Те не накърняват нито силата на влиянието му, нито значението на неговото поетическо дело, нито обаянието на човека. Величието на личността и условията на това величие са не само в онова, което ние сме и което можем, но и в онова, което липсва на нашата природа. Границите на нашето - и на всяко - битие са неотделими от самото битие и те са, които го правят действително и му дават завършеност. Доказателство за това у Алека е всесилието на неговото слово, обществената мощ, която той имаше на живот и ще я има, докогато в малката, покрита и с кърви, и със слава, и с позор България бди будна макар една-едничка обществена съвест! Това ни говори фактът, че неговото име и днес сплотява всички честни и добри творчески сили на нашето общество. Алеко израсна из и чрез нравствената мощ на една политическа партия - демократическата; създаде своето дело в люта борба с друга, дори чрез нравственото усмъртяване на тая партия - народната. Защото безсмислието на нашия обществен живот се е въплъщавало винаги в погребване на една и възкресяване на друга партия, за да бъде и тя на свой ред погребана (че никоя не е ратница за идея, а само едно стъпало в безпътието на нашия живот). Въпреки това никой от нас не чувствува Алека, автора на фейлетони-персифлажи като: И той ако не е симпатичен, артък . . ., Вий знаете ли, що е амнистия..., или Ами мене защо закачаш, бе Тодоре? - никой не го чувствува днес, нито го е чувствувал някога по-рано като човек на партия. Напротив, всички ние живеем с чувството, че самата правда говори чрез неговите уста, че самата възмутена обществена съвест го е предопределила да бъде изразител на нашия национален срам. Светият дух на българския народ - той е, който му е вдъхнал великия подвиг на неговия живот и той говори през вдъхновената негова реч... 
Стара легенда разправя за източен цар, получил божествен дар да превръща в злато всичко, до което се докосне ръката му. Да се спаси от злополучния дар, който превръщал в злато и храната на неговата телесност, той се окъпал - по божия повеля - в реката Патоклос. И оттогава златен пясък изпълнил реката. - Дали не същото божество бе дало и на Алека дарбата да превръща в злато всичко, до което се докоснеше неговата душа - не в онова злато, което беше за него само презрян метал, а в златото на нашия душевен имот? Ала не за да спаси от божествения дар, а да изпълни и нашите души със златото на своята, светият дух на българския народ му повелил да се окъпе във вълните на нашия обществен живот и да ги изпълни със златния пясък на своята душа. 
И ето двадесет дълги и кошмарно-мъчителни години ожидаме ние да се разплави златният пясък в нашите тъмни и убоги и сурови души, както златният пясък - посипан във водите на руския обществен живот от един Гогол, един Достоевски, един Толстой - се е разплавил в душата на великия руски народ, а чрез нея, въпреки враждата и ненавистта, които всякога са разделяли народите, а днес дори са ги вдъхновили за подвига на взаимоизтреблението, достигна дотам да обнови душевния живот на културното человечество. Че дните на кърви и на бясна омраза са кратки. Ще минат те и ще бъдат забравени - засрамени и ужасени от себе си, народите пак ще подирят правда и обич на земята и тогава, празнувайки техния празник, празникът на правдата и на любовта - ние ще съзрем между апостолите на тая най-стара и най-нова религия, застанали до най-великите - ще съзрем и скромните чада на един малък народ-мъченик: Христо Ботева, Любена Каравелова, Славейкова—баща и син, Петко Тодорова и Алеко Константинова. 

@bgmateriali.com

Изтеглиsave