Драматичната изповед на героя от разказа на Николай Хайтов -„Дервишово семе”, провокира у читателя размисли върху ролята на съдбата и хуманните ценности в човешкия живот. В монологичната форма на повествованието убедително звучи споделената мъка, наслоявана през един дълъг житейски път. В съдбата на главния герой откриваме трагизма на изпепелената човешка душа, устремена изначално към щастието, но принудена да премине от рая на споделената любов към ада на болката и омразата, за да достигне до момента на пречистването, като стори добро на най-големия си враг.
В повествованието си Хайтов тръгва от мотивите за рода и родовите ценности, но набелязва като избор на основен драматичен конфликт съдбовните превратности на любовта и омразата вътре в душата на човека като индивид, част от родовата общност, но и личност, независима по отношение на емоционалния си избор. Сърдечните чувства се оказват водещ мотив при определяне на човешката участ. Сърцето е господар на времето. То е символен израз на емоционалните преживявания. Героят на разказа споделя:„Сетне какво се случи, мина ей оттука, през сърцето го прекарах!”
Изборът, който сърцето прави, е доминантен и предопределя поведението и възприятията на Рамадан, както и взаимоотношенията му с другите герои. Омразата се ражда там, където е било определено място за любовта и нейната митична сила. Тя изригва и залива всичко по пътя си. Под пепелта й се оказват реалните ценности в битието на човека - семейство, деца, дом, плодовете на труда. Рамадан е дълбоко наранен в най-съкровените си чувства и пориви: „... то, сърцето, се набивало, набивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.” Щастието е част от житейския кръговрат. Отнето, то нарушава хармонията и животът спира. Съдбовната нишка е прекъсната. Нито в моралните закони, нито в религиозните догми може да се намери оправдание за стореното зло. А Рамадан го измерва дълбоко в сърцето си. И там открива само омраза, която разпалва адски огньове и която времето не успява да угаси: „Чучело видял ли си натъпкано със слама?... Моята слама беше злото!... Злото, дето щеше да направя на Руфатя. То ми беше все в акъла. И под халището, и на къра. И денем, и нощем...” Вътрешният ад на Хайтовия герой разрушава и духа, и тялото му, отнема жизнените му сили. Приливите на омраза се готвят да унищожат дори най-значимото за родовата традиция — възможността да се продължи Дервишовия род: „... най-сетне сламата в чучелото се подпали, треска ме затресе и се разболях. Тогава дедо се у плаши. Не за мене, а за Дервишовото семе.” Драмата на човешката личност, подложена на силно изпитание от обстоятелствата, е голяма. Без значение са чувствата и преживяванията на човешкия индивид, същността на болката и страданието му. Животът е предопределен от една извечна функция на универсалното битие и за нея се грижи старейшината на рода. Затова и Рамадан разбира „Коя? Каква?” е избрана да бъде негова жена чак вечерта. Ритуалните детайли не са от особено значение: „Припял ни беше ходжата, притупал ни беше тъпанът ...” Оказва се все пак, че интересът към другия в този наложен съюз е жив и изненадата радва сърцето на младото момче.
Любовта се ражда най-напред с красотата на момичето:,,... видех момиче като пеперудка, бяла като мляко, със замиглени очета, ей такива!” Всичко започва като игра, в която неусетно се завързват сърцата на Рамадан и Силвина. Чистотата на чувствата им е почти по детски затрогваща. Силвина носи и едно ярко излъчване. Там, където е тя, има светлина и красота: „Старата ни къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха и гредите й - накичени от Силвина с разни цветове и билки...” Най-силно въздействат косите й: „Имаше едни коси; ей, оттук ако ги видиш — руси! Ако се поместиш малко - видят ти се червеникави, като че греят. Още като се поместиш — жълто злато като живо заиграваше по тях!” Влюбеният Рамадан се захласва сякаш от самото слънце, огряло и къщата, и сърцето му. Любовта го озарява и той й дава най-нежен израз, защото душата му е чиста и чувствителна: „Имах си една закачка, речи го, игра, като се събудя сутрин, миглите й да раздухвам!” Дори небесното светило не може да се мери с любимата. Любовта между Рамадан и Силвина до края остава при изворите на най-искрените чувства, незатъмнени от първичната страст. Те съхраняват тази любов в сакралното пространство на сърцата си цели четиридесет години, въпреки превратностите на човешката им орис. Тя е в очите на Силвина, когато търси с поглед да зърне Рамадан. Тя е в мислите на Рамадан дори когато изгаря от мъка и омраза към онзи, който е отнел щастието му. Всеки ден, където и да е, той бърза да се прибере и да види поне за мие Силвина през дупката на плевнята. Заради този скъпоценен миг все стиска зъби и търпи до жадуваното отмъщение: „Ако я видя — смъкна и отрова, и умора, ако не я видя, цяла нощ скърцам със зъбите на Руфатя — дера го, душа го, тровя го и насита на душата не намирам. Много пъти съм решавал да го свърша, но когато си помислех, че в затвора няма дупчица да има към Силвина - отмалявах и отлагах...” Едно необичайно прозорче спасява душата на Рамадан поне за кратко време от мъките, на които е подложен. Изглежда абсурдно, че след като е била негова и по закон, и ред, сега Силвина принадлежи на друг. Целият ред на духовни ценности е разрушен. Връща се към първичния хаос, от който се раждат злобата и омразата, а човекът Рамадан се превръща в чучело без сърце и душа. Дори в миговете на надежда, че може би ще бъдат скоро заедно след толкова години, омразата още гори 6 душата на Рамадан отвътре и само милостта на Силвина я възпира да не се излее върху вече страдащия виновник за техните дълговременни терзания. Болестта на Руфат е като наказание от природата за злото, което носи в себе си, но това не удовлетворява Рамадан. Той жадува пълно отмъщение над омразния душманин и най-вече - да прегърне своята Силвина, да живее с нея както мъж с жена. Но помежду им е „вдървеният Руфат, лежи, не мърда”.
Всичко, което се случва в битиен план през годините, преминава покрай героя на Хайтов, без той да усети смисъла му. Присъствието на жена, деца, внуци не докосва сърцето му. Той дори не ги назовава с имена или поотделно. За него те са само изпълнен дълг към рода и продължението му. Спазена е волята на традицията. Но за Рамадан Дервиш сякаш е безпаметно участието му в традиционните побели на рода. Запазена е само любовта, както и омразата в сърцето, сплетени в трагичен възел, за който сякаш няма разплитане, няма истинско освобождаване на духа.
Със злото в душата си Рамадан гори най-вече себе си. Изгаря на кладата всеки път, Когато си представя своя враг Руфат, когато крои планове за отмъщение: „Триста пъти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше! Хиляди пъти го клах и драх. Ръцете се напрягаха, зъбите ми скърцаха. Докато най-сетне сламата в чучелото се подпали. ”
Невъзможната любов между Рамадан и Силвина не топли истински сърцата, защото там има премного лед и скреж. Те са само сенки, претопени от несправедливата съдба до мига, когато пада изгнилата ограда и се възражда надеждата. Но дали и те самите нямат вина за съдбата си? Наивният детски поглед към живота и света не предопределя ли и последствията, които раняват за дълго? Безпомощни ли са срещу обстоятелствата, Които ги разделят така безмилостно? Това са все сложни въпроси без еднозначен отговор, за които читателят е провокиран от изповедта на героя разказвач. Удивително е обаче, че Рамадан и Силвина успяват да съхранят най-ценното у себе си - любовта, а Силвина - и една надмогваща омразата милост, която я извисява над първичното чувство за мъст. Неслучайно тя спира Рамадан да излее жаждата си за отмъщение над Руфат: „Стига ни вика, че сме тука. Ако той беше звяр, не ставай и ти!”. В името на любовта си към Силвина героят е готов да прекрачи ненавистта си към този, който го е държал дълги години ту в огън ,ту в лед: „...видя ли очите на Силвина, вперени в мене — отпущам му края и хващам пътя за гората, сухи дърва за Руфатя да бера... ”
Драматична е съдбата на Николай-Хайтовия герой, но той я приема накрая с примирение и надежда, че може да се случи очакваното чудо — да доживее отново щастието си. А дотогава той остава в сложния възел, забързан много отдалеч и белязал живота му с любов и омраза, еднакво силни и паметни.
@bgmateriali.com
