Трагичното е естетическа доминанта в поезията на Яворов. Централен носител на идеята за трагическата обреченост на човека е нейният лирически герой. Основните художествени образи извън аза (майка, родина, любима, изгнаници, безотечественици, отчаяни труженици) и основните понятия (минало-настояще-бъдеще, добро-зло, красиво-грозно, живот-смърт, знание-незнание, любов-омраза) също носят трагически характеристики. Ето защо водещо в Яворовата лирика е чувството за личностна, социална, национална и универсална обреченост, а водеща – линията на генерализация на страданието. Всяка конкретна съдба е представена като вариация на идеята за трагическата обреченост на човешкия род. Ето защо Яворовият лирически субект и обект са духовно тъждествени.

“Волята за трагизъм”, естетизацията на “мировата скръб” са основни духовни настроения на младата ни художествена интелигенция в началото на ХХ в. Те се формират под въздействието на западноевропейския естетически индивидуализъм, чиито идеи проникват в българската поезия. Насочването на Яворов към трагичната тема обаче не е резултат само от тези естетически влияния. То се корени в самата душа на поета. Яворов я възприема като отражение на неразрешимите противоречия, заложени в самата действителност. Основно нейно състояние е раздвоението, характеризиращо цялата социална биография на поета. В нея се редуват периоди на обнадеждване (порив на високи обществени идеали – социализма, национално освобождение на Македония) с периоди на обезверяване (рухване на социалните патриотични илюзии). Това люшкане между надеждата и отчаянието е основна характеристика и на лирическия му герой – негов духовно-психологически двойник. Той олицетворява най-пълно в българската литература централния герой на модерната европейска поезия – хомодуплекс, т.е. двойствения човек, отрицание на монолитния просвещенски герой. Драмата на този тип модерна душа е резултат от непримиримия конфликт между Прометеевия порив към социален градеж и Сизифовото чувство за обреченост на обществения копнеж. Двете състояния, побрани в една душа, са равностойни и равносилни – едното не може да надмогне другото. Това лишава раздвоения герой от възможност за избор, а от тук – и за изход. Неразрешимостта на сблъсъка между вярата и безверието, силата и безсилието, любовта и омразата, знанието и незнанието ражда основното психологическо самоусещане – чувството за трагическо горене. Изповедта “аз не живея, аз горя/непримирими в мене се борят… две души” характеризира иманентната природа на Яворовия лирически човек – личност, раздирана едновременно от желанието да избяга от социума и от стремежа да се завърне в неговото лоно. Именно липсата на изход от този омагьосан кръг мотивира като перманентно състояние страданието. Героят го носи и в “труда”, и в “покоя”; и в “студ”, и в “зной”; и в духовните си извисявания, и в моралните си сривове (“Аз страдам”). Така се създава внушение за немотивирано от конкретни обстоятелства страдание, защото героят страда от самият факт, че съществува. Ето защо страданието в Яворовата лирика има екзистенциален характер. Идеята за всемирната обреченост на човешкия род има няколко основни аспекта – социален, национален и личностен.

В началния период на Яворовата поезия човешкият трагизъм е проектиран в темата за социалното страдание. Основен трагически герой на ранните му елегии е българският селянин. От една страна, тези стихотворения отразяват конкретната обществена действителност (природни катаклизми – суши, градушки, болести; социални сътресения – обедняване, селски бунтове), а от друга – социалните увлечения на младия поет към проблема за социалната нищета и безправието в буржоазния свят (“Край огнището”, “Бабина приказка”, “На един песимист”, “Сизиф”, “Май”, “Градушка”, “На нивата”). Социалната драма е представена като процес на човешко отчуждение от природата, полския труд, земята, бога, социума, държавата. Централен обект на изображение е селското трудово битие. Подобно на Елин-Пелиновите герои, и духовният строй на Яворовите селяци се определя от самоусещането им в труда: хармонията с полето води до духовно извисяване, а дисхармонията – до отчаяние. Ето защо трудът е представен двумерно – и като упование, и като наказание.

Най-симетрично двусъставната представа за селското битие разкрива поемата “Май”. Първите й две строфи очертават идиличния образ на селския свят. Той се гради върху хармонията между бога, природата, даряваща живот (“бог въздъхне, вятър… лоза”) и обнадеждения от пролетното обновление труженик (“Косач”, “Орач”). Вторите две строфи описват дезинтеграцията в идеализирания свят. В тях природата се оказва демонична сила, пращаща “киша, засух, буря, град”, селякът – осъден на скотска борба за оцеляване несретник (“рий в пръстта до гроб роза”), трудът му – убийствено страдание, богът – жесток съдник на земните си поданици. Стиховете “все пак злото няма край, днес е харно, пей, мечта” синтезират Яворовата трагическа концепция за човешкото битие: щастието е мигновение на фона на всевечното зло. Образът на страдащите селяци алюзира подземния свят, в който господ дава краткотраен отдих на грешниците.

Двойственият образ на селския свят е идейно ядро и на поемата “Градушка”. И тук основен похват е противопоставянето на мотива за труда-надежда с мотива за труда-покруса. В композиционния строеж на поемата обаче начален е катастрофичният мотив, който рамкира идиличния – творбата въвежда образа на градушката като отминало бедствие, противопоставя му образа на възраждащата се трудова надежда и финишира отново с описание на поредната (четвърта) природна стихия. Така идеята за селската обреченост се проектира в затворената композиция тип “пръстен”. В първата част селската трагедия е синтезирана в мотива за предпочетената смърт пред живота-страдание (“да беше мор, да беше чума…”). Следващите две части противопоставят на мечтания гроб образа на трудовото обновление, дошло след погрома на сътвореното от човека (“и утешителната…”). Оформят се типичният за Яворовия лирически човек конфликт между вярата и безверието, надеждата и страха. Появата на мотива за трудовата надежда обаче се оказва само ретардация на трагическата развръзка. Важна роля в психологическото изграждане на финалната апокалиптична представа има конструкцията на художественото време. То е с драматична линия на движение: от три години – към три сезона – към един ден (преди обеда) – до един миг (избухването на поредната природна стихия). Съставянето на времевия обем поражда внушение за трагическа примка, затягаща се около крехката надежда на обречените селяци. Тази времева линия подсказва Яворовата идея за крехкостта на сътвореното от човека. Трите сезона маркират дългият период на натрупване на надеждата, а небесният взрив – краткото време (мига) на нейното унищожение. Идеята за тази трагическа перспектива в развоя на човешкото време е заложена дискретно още в многоточието на първия стих (“една, че две, че три…”). Така описаният един жетварски ден символизира протичането на цял един живот, т.е. бит и битие стават трагически тъждествени. Описаните след градушката селяци напомнят траурна процесия, следваща отчаяно ковчега на надеждата, погребана “от вечно зло” (“всички боси”). Ето защо градушката е триизмерим образ – и демоничен природен катаклизъм, и конкретна социална трагедия, и всевечна човешка орис. Така конкретното страдание се генерализира до трагически закон на битието. Очертава го съзнанието за изначална греховност на колективния лирически герой на поемата (“боже, за някой грях ли… нас наказа”). Това самоусещане е психологическа основа на чувството за безпоможност. Отнет е и ореолът на Господ като символ на милосърдието. В творбата е преобърната трагичната представа за висшия порядък: орачът се оказва не долу, а горе на небето, обиталището на бога (горе – “дим и адски тътен”), т.е. човекът не потъва в ада, а адът се стоварва върху него. Оказва се, че и земята, и небето са адско място, а раят – гроба-спасение. Така полето, нивите се разрастват до символ на обречения живот, в който човек е осъден да изкупува своя първороден грях. По този начин страданието губи национално-историческите си проекции и се екзистенциализира.

Трагиката на селското битие е образен център и на поемата “На нивата”. Тук Яворов не използва композиционна схема “редуване на мотиви” – творбата разгръща само мотива за безрадостния труд. Водеща и в тази творба е идеята за трагическата кръговратност на селския живот. Тя обуславя конструкцията на художественото време и пространство. Те имат кръгова постройка. Лирическото действие обхваща едно денонощие – то започва от преди разсъмването (“ей, месец още/насред небето, дълбока нощ е”), насочва се към утрото (“мъглата нощна затъне в дола,/огрее слънце…, настане утро, гори небето…”) и обеда (“ручок дохожда и слънце-пламък прежуря…”) и завършва във вечерта (“дома се връщам окапал вече/по късня вечеря…”). Същата конструкция има и образът на пътя – той тръгва от дома, насочва се към нивата, където селякът се бори с природните изпитания (жегата и коравата земя), а след това към мегдана, където го дебната жестоките социални закони и завършва в механата (мястото, в което селянинът ще се опита да удави във вино свойте страдания). Така описанието на един ден става символ на протичането на цял един живот, т.е. и тук бит и битие съвпадат. Тази творба утвърждава нов, непознат за селската ни литература подход за изображение на трагическия живот – психолигическия подход. Важна роля за неговото утвърждаване има вторичната “ти”-форма, от която се води лирическата изповед. В един план тя е скрит монолог (героят се самоизповядва и по този начин се самохарактеризира). В друг обаче тя е израз на диалогична позиция, защото лирическата изповед е адресирана към духовно сродните на героя несретници.

Бе пособено, че духовното състояние на Яворовия лирически герой от тези стихотворения се определя от неговото настроение в труда. В “На нивата” трудът не е нравствено-естетическа необходимост, а битово бреме. Селякът тръгва към полето не с надежди за трудова сполука, а с чувство за умора, досада, духовна и физическа немощ. Следователно стихотворението преобръща традиционната христоматийна представа за поетичния трудов делник на орача. Дезинтеграцията му с труда води до разпадане на всички други връзки, върху които се крепи нравствено-естетическото равновесие на труженика. Ярък пример за такъв тип деформация е образът на земята в стихотворението. Във възрожденската литература тя е основен елемент, съграждащ извисения образ на родината – “земя-рая, пълна с благини”, “земя-кърмилница”, “майка” и т.н. В “На нивата” нейният образ е депоетизиран. Тя е “земя корава”, обрасла с “трънак и плевел”, т.е. безродно пространство, лишено от естетическа прелест. Нейното описание поражда асоциации с библейската притча за прокълнатия Адамов труд. Така деформирана е и духовната връзка на човека и неговия верен побратим в труда – животното. Израз на тяхното отчуждение са грубо битовите жестове на стопанина: “халосаш вола”, “дий, краста, дий”.

Израз на трагическото отчуждение от битието е деформацията на връзката “човек-природа”. Нейната утринна прелест не буди упонавие, а чувство на досада и омерзение – знак за естетическото ослепяване на селяка в условията на един битово примитивен свят. Описанието на палещото обедно слънце разкрива другия аспект на дезинтеграцията “човек-природа” – демоничната жега смазва остатъците от физичиска сила на труженика. Трагическа кулминация на описания ценностен срив е крушението на виталното чувство.

Яворовият героя преобръща изцяло възрожденския образ на българина. Срещу извисената представа за патриотично “събуждане” и “ставане” застава картината на човешкото физическо отпадане и отчаяние. Подчертава го ироничното преобръщане на Вазовата “свяст” (народна) в горчивото признание на Яворовия герой: “а свяст се вий”. Такъв снизяващ ефект има и несъответствието между описаното прелестно утро (скрита перифраза на Ботевото “настане месец…”) и тягостното настроение на орача. В резултат на това описаното селско страдание губи всякаква извисена романтичност, превръща се в пълно отрицане на ботевското героично страдание.

Докато в първата част героят е ситуиран в полето, наказан да се бори с немилостивата природа (коравата земя и адската жега), във втората част той е разкрит в ново пространство – мегдана, където го дебне жестокият държавен закон, олицетворен в образа на “бирник царски”. Така трагическият кръг се затваря: не само полето, но е мегданът се оказва топос на злото. Изход от тази трагическа клопка селянинът търси в кръчмата, където ще се опита да намери илюзорно спасение. Тази отчаяна борба е синтезирана в класическия стихов рефрен: “като няма прокопсия/плюл съм в тая орисия”. Той отразява конфликта между нарастващото отчаяние и незаглъхващия докрай стихиен протест (негов израз е проклятието към съдбата).

Философски синтез на този неразрешим двубой между примирението и непримирението в народната душа Яворов разкрива в стихотворението “Сизиф”. Идентификацията на народа с митологическия герой има нова интерпретация, повлияна от идеите на социализма, които владеят творческото съзнание на младия Яворов. Образът на Сизиф е демитологизиран, защото народът не е разкрит само като осъден на безмислен труд несретник, но и като потенциална сила с историческо предназначение – да смаже тираните и да премахне безправието.

Конфликтът между примиреност и непримиреност е ядро и на темата за националното страдание в творчеството на Яворов. Тя има две големи подтеми – за героиката на националноосвободителните борби (“Арменци” и “Заточеници”) и за безотечествениците (“Евреи” и “Бежанци”). Тяхно обединено ядро е мотивът за изгнаничеството.

Героическата тема има утвърдена традиция в българската литература до Яворов (Раковски, Чинтулов, Ботев, Вазов и т.н.). Нейният основен герой – борецът-революционер е разкрит в момент на героична изява – схватка с врага и реализирана себежертва. Заедно с Пенчо Славейков, Яворов трансформира традиционния героически модел на българската литература. В своите революционни борби той акцентира върху нова ситуация – страданието на борците, породено от тяхната физическа невъзможност да продължат борбата, т.е. от тяхната принудителна пасивност. В “Арменци” и “Заточеници” трагическата ситуация се поражда от трагическия разрив на борците с родината. Трагическото разделение на емигрантите в стихотворението “Арменци” е разкрито като драматичен сблъсък между две разнопосочни състояния – сила и слабост. Подобно на поемата “Градушка” и тук мотивите за бунтовния порив и търсената забрава се редуват. Противоборческите състояния са изразени в два основни трагически жеста на изгнаниците – пиенето и пеенето. Те означават двете посоки за търсене на изход. Единият път за спасение е потърсен във виното. Оказва се обаче, че то не притъпява болката, а активизира борческите желания, т.е. вместо мечтаната забрава в душите пламва поривът към “мъст кръвнишка”. Негов израз е бунтовната песен, бележеща другия път за спасение. Но и осъществяването на борческия порив се оказва невъзможно, защото емигрантите са физически откъснати от родината – мястото, където биха могли да осъществят бунтовните си желания. Следователно и двата пътя – за забравата и на борбата, са обречени. Драмата на ненамерения изход обуславя основните психологически състояния на арменците – трагическо раздвоение между примирение и непримиримост. Конфликтът няма разрешение. Това внушава финалът на стихотворението, който възвръща лирическото действие към началната му точка (“те пият и пеят…”). Очертаният омагьосан кръг създава внушението, че трагическият възел не може да се разплете, че конфликтът няма изход.

Както в творбите със селска тематика, така и тук конкретната трагическа участ на политическите емигранти получава универсални проекции. Тенденцията към генерализация на човешката трагика утвърждава един характерен и за други Яворови твроби похват. Заглавието на творбата е етноним, конкретизиращ националноисторическите координати на описаното събитие. В текста обаче героите никъде не са назовани с националното си означение – арменци. Това ги превръща от конкретен в категориен образ на всички борци в световната история, насилствено прокудени от родината. Важна функция за осъществяване на метода от конкретното към универсалното имат образите на бунтовната песен и зимната буря (“и все по-горещо дружината пее и буря приглася с нечувана мощ”). Двата образа осъществяват връзката между “механата” (конкретно битово пространство) и света (планетарно пространство): “…издига, разнася бунтовната песен широко в света”.

Трагичният двубой между отчаянието и непомръкващия борчески дух на изгнаниците е проблемно ядро и на “Заточеници”. Тук също е водеща темата за страданието по изгубената Родина. Изгубването, внуша текста, лишава героите от смисъл за живот. Тук противоборствата в прокудените души са огледално отразени в природния пейзаж. Стихийната игра на вълните символизира бунтовната непримиримост на заточениците, а уморените вечерни води – примиреността и отчаянието им. Замъгляването на пространствения образ алюзира усещането за предстояща духовна тъмнина – чезненето на природните обекти харномира с чувството на чезнене по родината и по неосъществения идеал – освобождението. Трагичното самоусещане на осъдените се поражда не само от безвъзвратната загуба на отечеството, но и от чувството за недовършеност на патриотичното дело, т.е. за нереализиран подвиг. В “Заточеници” образазът на Родината е обожествен. Неговите географски означения – реките (Вардар, Дунав и Марица) и планините (Балкана, Странджа и Пирин) очертават хоризонталния и вертикалния образ на националното пространство, който напомня фигуративно кръст – намек за трагичната разпънатост на родината. Тя е възприемана от борците като “свят олтар”, като “изгубен рай”, т.е. съпреживяна е като божество. Така в традиционната героическа тема за освобождението на Македония Яворов внася мотива за трагическото изживяване и преосмисляне на насилствения разрив с родината.

Националната трагика е проблемен център и на безотечествениците в стихотворението “Евреи”. Тук липсва бунтовен мотив. Сблъсъкът между силата и безсилието е представен като конфликт между илюзорната надежда и пълното отчаяние. Той е проектиран в характерната опозиционна двойка на Яворовата лирика “молба-безответност”. Молбата е израз на отчаяните надежди на търсещите отечество бродници, че “Бог ще чуй от върха!”. Жестоката безответност въплъщава Бога, разкрит като “старец глух”. Страданието е резултат от разрушената духовна комуникация между земята и небето. Трагична проекция има и образът на пътя (“безкраен път”, “път вековен”). Той алюзира идеята за трагичната безперспективност на останалите без земя и подслон нещастници. В своето отчаяно пътуване и търсене на брод, те са изгубили не само чувство за пространство, но и за време. Тяхното страдание и проектирано в оригинален контраст с темпорален характер. Контрапунктното успоредяване на образите на “път вековен” с “писъци минутни” очертава трагическата концепция на Яворов за човешката съдба. Думите “вековен” и “минутни” кодират опозицията “миг-вечност”, но докато в “Май” мигът се свързва с щастие, тук “писъци минутни” характеризират трагичната краткотрайност на човешкия живот, а “път вековен” – непреходността на страданието. И тук тенденцията към универсализация на човешкия трагизъм се гради върху отношението между заглавието и текста. Заглавието на творбата е етноним, конкретизциращ националноисторическите координати на описваното събитие. В текста обаче героите никъде не са назовани с националното си означение – евреи. Това ги превръща от конкретен в категориален образ на всички хора, насилствено прокудени от родината си. Така всеки социален факт се превръща в трагически символ на извънвременно, всевечно зло.

Интересна интерпретация на национално-героическата тема Яворов прави в цикъла си “Хайдушки песни”. Макар че наподобяват романтичния дух на фолклора, тези четири творби очертават същностните характеристики на Яворовия лирически човек. В първото стихотворение водещ в образа на хайдутите е мотивът за бездомничестовото и сирачеството (“нямам нито тато, нито мама”), идеен обединител на цялата на модерна поезия (синтезира го Яворовото съчинение “Лист отбрулян”). Героят доброволно се е обрекъл на скитнически живот в името на борбата, но не се изживява като абсолютен аскет, защото е подвластен и на плътските удоволствия – успоредно с култа към борбата са и простите земни радости (ракията, виното, солунските девойки). Налице е познатото раздвоение на лирическия човек между греха и светостта. Разкрива го най-точно трета песен. Тя представя героя в момент на колебание между личното щастие (любовната страст към девойка) и обществения дълг (хайдушкия порив за социално отмъщение на народния изедник Лазо, баща на любимата). Конфликтът между любовта и омразата тук също няма разрешение – личното и общественото са в непримиримо противоборство, защото героят се върти в омагьосания кръг на раздвоението, неспособен да направи решителния избор. В цикъла присъства един от устойчивите трагически образи в поезията – очакаваният личен гроб (“сънувах си гроба”). Той маркира фаталистичното предчувствие за смърт на Яворовия лирически човек, а житейската самохарактеристика “ой, нерадост… опустяла младост” – ботевското чувство за пропилян живот.

В дотук изследваните творби център е общностното страдание, разкрито в два аспекта – социален и национален. Основен образ е колективният герой (лирическият “той”) – селският труженик, политическият емигрант, безотечественикът, бежанецът и т.н. Посочи се в увода, че Яворовите лирически обекти носят Вазовите трагически характеристики, т.е. че обективният свят е еманация на субективния. Връзката между личностностния и общностния трагизъм синтезира най-драматично поемата “Нощ”, определена от критиката за творба-мост между двата творчески периода в поезията на Яворов (социалния и индивидуалистическия). Основен похват за изразяване на отношението личност-общност е огледалната симетрия между външен и вътрешен свят, а водещ – мотивът за непостижимата хармония на аза с битието и със себе си. Лирическият човек е представен като разколебана, нецялостна личност, обречена безуспешно да се стреми към сливане със социума. Този обречен стремеж има три посоки: търсене на хармония с родината, с любима и с майката – трите сакрални опори на българския лирически човек.

Първата част на поемата разкрива драматичните взаимоотношения на аза с родината. Героят се изживява като блуден син, отчуждил се позорно от своето отечество. Той желае да изкупи трагическата си вина, като възобнови хармонията с родината майка. Поривът към преодоляване на отчуждението обаче поражда чувство за обреченост на социалния копнеж. Налице е типично яворовска ситуация: стремеж към сближаване с битието и обезмисляне на този порив. В поемата “Нощ” родината е духовно-психологическ двойник на аза: тя – трагически разпокъсана, той – в душевен “хаос”. Следователно духовната им близост се основава на сходната трагическа участ. Ето защо Яворовият лирически човек изживява нациолната трагика като лична съдба. Знак за това трагическо единство е желанието му да направи от кръвта на страдащото си тяло кръст (“от Дунав до Егея…”). Образите на кръвта, кръста и смъртта символизират драмата на Спасителя, намеквайки за разпятието, на което е поставена родината. За разлика от Христос обаче Яворовият герой не живее с чувство за възкресение (“ще ли се подигна аз”). Той страда, защото не може да превърне мъките си в акт на национално спасение, т.е. да дублира Христовия подвиг. Това прозрение го разколебава и утвърждава душевния му ужас, резултат от чувството за неизпълнен дълг към родината. Такова описание на релацията “човек-отечество” е ново в българската поезия. Синтез на модерната идея за родното е Яворовото стихотворение “Родина”. Ако във възрожденската лирика България е идеализиран образ (необятна земя-рай, пълна с блага и красоти, т.е. извор на естетическо упование и патриотична гордост) в “Родина” земята е естетически деформиран образ, сведен до прозаичната представа за “мъртва пръст” (като отрицание на “земен рай”), за безродно пустинно пространство (“повилнял сбор от вълци и кози”). (Подобен облик, както се посочи има и в “На нивата”). Следователно чувството за национална принадлежност на лирическия човек не се базира върху външните дадености на България (природни красоти, богатства и славно минало). Яворов не я възприема като материално понятие. Той не се чувства част извън нея, както възрожденските поети, а я чувства част от себе си (“ти си в мен”). Родството му с отечеството се базира върху пълното сходство на собствената му с националната трагическа съдба. Ето защо стиховете “и нося аз неволник твоите окови” изразяват фаталистичното чувство на аза, че е орисан да приема всички тежести на родината и да се изживява като индивидуален носител на колективната трагическа съдба - изначална и безкрайна, заложена в онаследената родова памет. Такъв тип чувство за родност очертава в националната ни поезия новите нематериални признаци на българското. Така родината от общо притежание се превръща в индивидуална участ.

Втората част разкрива невъзможността на аза да се слее с другата си духовна опора – любимата, чийто образ е също трагически тъждествен на Яворовия герой (и тя се опитва да избяга от неволята черна и да намери приют; цялата е с “окъсана одежда”, с “разплетени коси” и лице – “петна от рани”). Стремежът на влюбените да чезнат в блаженство далече от хората е обречен (както и мечтаното сливане с родината). Лирическият субект и обект са в ситуация на “търсене-ненамиране”.

Внимателният прочит на творбата обаче открива, че неясният аморфен образ на любимата придобива чертите на поетовата мечта. По принцип героят на Яворов има склонност да опредметява някои свои духовни същности и да ги представя като откъснали се от него. Например стихотворението “Посвещение” разкрива трагическата среща на аза с откъсналата се от него и завръщащата се отново мисъл. По подобен начин в “Чудовище” е удохотворен образът на поетовата самота, представена като жива плът и дух. Идентична е ситуацията в “Песен на песента ми”, описваща срещата на твореца с откъсналато се от него творчество (песента). Посочените духовни същности на аза (мечтата, мисълта, самотата, песента) носят женски характеристики. Налице е особен тип автоеротизиране. Тази способност на аза да се дистанцира от себе си показва, от една страна, Яворовия порив към самопрозрение, а от друга – духовната нецялостност на личността му. Ето защо втората част на поемата “Нощ” разкрива не толкова възможното сливане на аза с любимата, колкото със себе си. В този смъсъл стихотворението “Песен на песента ми” разкрива най-ясно стремежа за вторично сближаване на духовно разпокъсания лирически човек с неговия опредметен аз – творчеството. Обръщението-молба към песента “ела при мен, ела у мен” изразява именно този копмеж към себехармония. Неговата непостижимост показва ярката идейна отлика на Яворовата поезия от Пенчо-Славейковата. Идеологът на кръга “Мисъл” превръща темата за духовното единение на твореца със себе си в център на своята поезия.

Трагичното осмисляне в поемата има и релацията “син-майка”. Майката е представена като посредник между живота и смъртта на аза. Тази роля подсказва образът на нейната песен – “люлчина” и “надгробна”, маркиращи началната и крайната точка на битието. Така майката се превръща в метафора на трагическото човешко лутане между живота и гроба. Нетрадиционното осмисляне на тази съкровена интимна връзка синтезира стихотворението “Напразно, майко”. Характеристиката на майката “немилостивата оназ” преобръща традиционния християнски образ на милостивата майка Богородица. Яворовата парадоксална характеристика скандализира сакралния образ на възрожденска “майка юнашка” (Ботев), на тази, която дарява живот и дух, която по определението на Вазов е два пъти майка (“ти два пъти ми майка беше”). Така и образът на даряващата живот се превръща в отражение на немилостивия свят. Той доутвърждава Яворовото понятие за човешкия живот като безконечно страдание от люлката до гроба. Това кратко стихотворение внася в българската поезия един нов мотив – за изначалната вина на даряващата живот, и разколебава патриархалния култ към великата българска жена – биологично-духовна съзидателка на живота. Това нейно визиране илюстрира Яворовата тотална представа за битието като кошмар. Мотивът за синовната любов-отчуждение отразява също противоречивото лутане на героя между поривите към сближаване със света и към изолация от него.

Раздвоението на модерната душа синтезира най-ярко стихотворението “Две души”. То представя сблъсъка в една личност между двете изначални човешки същности – серафичната и демоничната, в два аспекта – като състояние на духа (“в гърдите им се борят две души”) и на плътта (“и пламва двоен пламък дето се докосна”). Противоборството между греха и разкаянието, чувството за обреченост и избраничество, за цялостност и нецялостност – основни състояния на раздвоената душа има най-сложно представяне в “Песен на песента ми”, определено от литературната критика за “манифест на българския символизъм”. Водещ в творбата, както се посочи, е мотивът за самооглеждането на твореца в неговото второ аз - собственото му творчество, присъстващо като “живо” лице със свой самостоен живот. Ето защо диалогът в стихотворението се води между частите на едно разполовено цяло – творец и творба, максимално дистанцирани, т.е. лирическият герой диалогизира с един от възможните под-азове на своя аз. Става ясно, че той носи множество идентичности, т.е. в неговия аз съжителстват множество другости. Ето защо страданията му внушават идеята за непостигането на духовна устойчивост, т.е. за невъзможната единствена самоличност на модерната душа.

Преходът от социални към индивидуалистични стихотворения бележи линията на духовните Яворови сривове – крушение на социалните и национални илюзии и изпадане в света на безилюзието. Погледът върху “Песен на песента ми”, “Две души”, “Аз страдам”, “Маска” и др. показва обаче, че Яворовият трагизъм не е резултат от краха на обществените му идеали (социализма и освобождението на Македония), а има от една страна, психологически корен (невъзможност за себепознание), а от друга – философски (невъзможност за проникване в сложната същност не само на човека, но и в сакралните тайни на битието). Такава е драмата на модерната душа (Яворов, Траянов, Лилиев, Дебелянов и др.). Тя носи самочувствието на избрана да проникне в отвъдното, т.е. вълнуват я не социалните, а метафизичните въпроси, свързани с неразгадаемите тайни на бога. Ето защо идеен обединител на Яворововите модернистични стихотворения е мотивът за неосъщественото себе и бого-познание, а водещо – трагическото чувство за гносеологическо безсилие. Тази философска драма има тясна линия на разгръщане: метафизичен порив към прозрение на божественото; осъзната безпомощност за разгадаване на небесната тайна. Сблъсъкът на тези противоположни импулси оформя непримиримия философски двубой между устремите на разума и чувството за гносеологическа обреченост. Символи на това духовно непостигане са “тъмничний зид” и “ледената стена”. Яворовият лирически човек се оказва обграден от “ледената стена “ на едно глобално неразбиране.

Чувството за безпътица на разума определя и чувството за пространство и време на лирическия герой. В стихотворението “Без път” лутането му в пространството напомня безпосочното движение на евреите и смазаните от градушката селяци. Образът на безпосочния път е в трагически унисон и с облика на тъмното време. В стихотворението “Дни в нощта” Яворов проектира трагическото усещане на своя аз за минало, настояще и бъдеще. Образът на “неизживените ми мрачни” дни бележи предчувствието за бъдеща покруса и, отъждествявайки се с миналото и настоящето, затваря субективното човешко време в трагически възел – азът се оказва осъден на пространствено-времево лутане в омагьосан кръг. Пределът на тази трагична ситуация разкрива стихотворението “Нирвана” – азът пребивава в едно спряло, неизтичащо време и безкрайно пространство.

Трагически знаци на представата за обреченото човешко време в “Часът на синята мъгла” са вечерта и веселата глъчка на децата, т.е. на горчивата зрелост в духовния заник на живота и на детското безгрижие (блаженстването в незнание). В очертания образ на вечния човешки кръговрат: “младост-пропиляване на силите-старост, поглебваща надеждите” Яворов проектира идеята за безмислието на живота. Нейно ядро е мотивът за обречената детска невинност, която ще бъде жестоко и безпричинно наказана от злото на живота. Това чувство за трагическа предопределеност определя поетовото понятие за минало, осмислено като безконечна болка (“забита и прекършена стрела”); за настояще, разбирано като безвъзвратно отлитащ миг; за бъдеще, усещано като тревога (“деца, боя се зарад вас!”). Така и нетипичната за Яворовата поезия тема за детството получава трагическа интерпретация. Човекът е обречен от люлката до гроба, защото живее в свят, в който границите между доброто и злото са размити (“няма кой да назове честта и кой позора”). Бъдещият живот на децата е кошмарно лутане в моралния хаос на битието.

Трагическото чувство за време и пространство намира своя философски израз в любимия Яворов образ на митичния Сизиф, универсалния символ на житейското безмислие. Пряка перифраза на този древен мит е стихотворението “Към върха”, разкриващо трите фази на обреченото движение на човека по неговия трагически път. Девизът “нагоре към върха” бележи началото на пътя, т.е. на безмисления човешки устрем; възгласът “на върха, на върха” – следването на човешката илюзия; елегичната констатация “а ето и върха… пустиня без ехо и зима всевечна и нощ безконечна” – крайната точка, рухването на идеала.

Безплодните усилия на човека да постигне абсолютното познание за себе си и бога утвърждават чувството за абсурда на човешкия живот. Това отрицание на житейския смисъл определя облика не само на пространствотои времето, но и на Яворовия поетически език. В творбите му преобладават думите-отрицание (не зная, не искам, не чувствам), подчертаващи небитието на нещата, защото за поета понятията съществуват в своята отреченост. Духовното себераздвоение на човека обуславя другия белег на Яворовата лексика – употребата на множество антоними (“знам-не знам”, “искам-не искам”, “чувам-не чувам”). Тези душевни парадокси са представени чрез оксиморонни изрази, подсказващи, че в Яворовата поезия понятия като дух и плът, добро и зло, красиво и грозно, са всъщност едно и също понятие, т.е. няма граници и бариери между истината и лъжата. Пример за такъв тип парадоксално сближаване са твърдения като “красиви в мрачна грозота”, “грозни в сияйна красота”, “дни в нощта” и т.н. Чувството за философска безпомощност е проектирано оригинално в словесното поведение на аза от стихотворението “Една дума”. Той осъзнава не само безсилието си да разреши свръхземните въпроси, но и неспособността дори словесно да ги формулира, т.е. генералните гносеологически въпроси се оказват непроизносими. Кулминацията на това трагично прозрение е актът на ненаписването, т.е. на неизказването на най-значимата дума, която синтезира тайната на битието.

Този език на съмнението утвърждава духа на агностицизма. Ето защо животът губи своята позитивна стойност и водещ става поривът към смъртта-спасение чрез самозаличаване. За разлика от Яворов, Славейков възприема смъртта като преход от временност към вечност, т.е. търси и в смъртта живот. Словесен израз на Яворовата разколебаност между знание и незнание е думата “може би”, заглавие на стихотворение. То разкрива драматичния диалог между азовото и друговото в една душа. Изразът на съмнението “може би” показва, че лирическият човек е разпокъсан от множество духовни фрагменти, поради което никога не може да самопознае напълно: не само чрез оглеждане в творчеството си, но дори и в собственото си отражение през леда (“не съм аз там, не съм това – не съм”, “Видение”). Още по-трагична фаза на себенеознаването разкрива “Нирвана”. Лирическият герой не смее да погледне във “всевечните води”, защото предварително знае, че няма да провиди себе си. Ето защо най-голямата драма на Яворовия лирически човек е неспособността да дефинира себе си, т.е. да се самоопредели в един единствен образ.

Стихотворението “Маска” очертава другата посока на Яворовия трагизъм – неосъществимото сливане не с Бога, а с преходността и суетата на битието. “Дълбаенето” на “свръхземните въпроси, които никой век не разреши” е обрекъл героя не само на философска, но и на социална самота. От една страна, търсенето на обсолютната истина в преходното се е окозала безмислена, защото в живия живот властват само относителните истини, т.е. неистините. От друга – разбулването на съкровенте тайни губи смисъла си след като лирическият аз е неопознал и пропуснал самия живот. Мотивът за неизпитаните радости на живота е проектиран в признанието: “млад, на младост зноя не усетих”. Ето защо карнавалното празненство на живота го натъжава, а не радва. Стихотворението “Маска” бележи кулминацията на социалното и гносеологическото безсилие на Яворовия лирически човек.

Друга основна насока за себеознаване Яворовият лирически герой търси чрез себеоглеждането си в абсолютната другост, т.е. другия човек – жената. И в любовната лирика на поета раздвоението между серафичния копнеж и демоничния устрем е психологически център. Така разколебани в душата на аза са и понятията за добро и зло. И тук той има различни идентичности. В едни творби се себепредставя като платоничен обожател, който се стреми чрез култа към любимата да очисти от зло душата си и да помири дисхармонията в себе си (стихотворенията, посветени на Мина). В други този християнски идеализъм към жената-божество се измества от позицията на позицията на романтичния любовен похитител, за когото жената се оказва обект на грабливо плътско пожелаване (“Калиопа”, “Демон”, “Да славим пролетта”). В трети мъжът-демоничен похитител се трансформира от субект в обект на гибелно пожелаване, т.е. в жертва на жената-блудница, дарила го със “саждите на страста”.

В тези творби любимата е образ, огледално симетричен на противоречивия лирически Аз. Тя има идентични идейни проекции – и райското творение (“Благовещение”, “Ще бъдеш в бяло”), и влюбена робиня (“Месалина”), и коварна изкусителка (“Клеопатра”), и похитителка-притежателка (“Сафо”), т.е. въплъщение и на серафичното (“ангел”, “призрак лек”, “дете”, “вълшебница”), и на демоничното (“знойна плът”, “дявол”, “чудонище”, “лъст”). Ето защо любовта има различни смислови проявления: самообновление, омиротворяване, “стон”, грешна страст, т.е. възкресение и падение. Лирическото чувство се движи от молитвено съзерцание и боготворяване до проклятие от безтелесен до еротичен копнеж. Духовната неустойчивост на лирическия човек определя и неговото раздвоение между вярата и неверието в нравствено-естетическата устойчивост на женската красота.

Тази драма на любовния дух разкрива най-синтезирано Яворовият лирически шедьовър “Две хубави очи”. Любимата е въведена като серафичен образ, който губи веществените си очертания – отъждествява се с абстрактните безплътни образи на музиката и светлината. Лирическият герой е в ситуация на молитвено съзерцание на нейната божествена красота (представата за нейното съвършенство и непорочност подчертава характеристиката “дете”). В хода на платоничното съзерцаване обаче в душата на аза се прокрадва съмнението, че тази неземна класота ще бъде омърсена от “страстите” и “неволите” на живота. То обаче е отхвърлено от отново възвръщащата се вяра в нетленноста и непохитимостта на женската красота. Тези колебания разкриват сложния диалектически поглед на Яворов върху стойностите на човешкия дух – вярата във вечната красота на любимата се трансформира в безверие, а то от своя страна в нов прилив на надежда. Това драматично редуване и тук е разкрито като затворен процес. Идеята за безспирното трагическо лутане на лирическия човек между вярата и скепсиса е проектирана в композиционния строеж на творбата – финалът на текста възвръща лирическия герой към началното му духовно състояние. Очертаната композиция “пръстен” внушава трагичната обреченост на аза едновременно да вярва и не вярва, да се движи драматично в затворен кръг между тревогата и успокоението.

Двумерният образ на любимата има по-ясни очертания в стихотворението “На Лора”. Тя е представена като средоточие на невинността (“призрак лек”, “неведение”) и на порока (“знойна плът”, “алчна младост”). Тук нежното молитвено преклонение пред любовта напълно изчезва. Водещо е не раздвоението между вярата и безверието, а терзанието между плътската страст и духовният помисъл, между греха и изкуплението.

Творбата разгръща един от основните философски мотиви в Яворовата любовна лирика – за неосъществимото сливане на влюбените. Търсената близост с другия е сравнена с “мираж” (“миражите са близо, пътят е далек”), т.е. мечтата на опознаване е утопична. Духовна чуваемост няма (всъщност ситуацията “молба-безответност” разкрива и “Две хубави очи”: “душата ми се моли, дете” – “не искат и не обещават те”).

Философски синтез на невъзможното сливане на аза с желаната другост представя стихотворението “Сенки”. В творбата мъжът и жената губят своята образна конкретност, деперсонализират се, т.е. превръщат се във въплъщение на вечната женска и мъжка същност – в родови понятия. Любовният трагизъм е разкрит като конфликт между осъзнаването и неприемането на една извечна истина – мъжкото и женското начало са несъчетаеми, осъдени са на вечна самота. Стиховете “те няма да се чуят: искат и не мога… и пак един за друг стоят” показват, че героите са осъзнали, че са обречени на различие, но не желаят да приемат тази реалност и отчаяно продължават да търсят преодоляване на несъответствията си. Това ги превръща в непълноценни същества (“две сенки”), които не могат духовно да се чуят, нито желаят да се примирят с духовните асиметрии помежду си.

Може да се обобщи, че страданието е обединителен мотив на социалната, националната и интимната тема на Яворовата лирика. То има екзистенциален характер, защото е представено като неотменен закон на битието, като духовна същност на човешкия дух. В психологически план е очертано като сблъсък на равностойни по сила, но противоположни духовни импулси. Този двубой е разкрит в своята кръговратност и безкрайност. Това превръща трагичното в естетическа доминанта на цялата му поезия.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave