В творчеството на Йовков нравствената духовна сила на човека винаги е свързана с човечност и красота в конкретно -историческото и непреходното ,в националното и общочовешкото.Доброто и красивото са основните акценти в творчеството на писателя.Доброто е в хармонизирането на отношението на човека със света.То е естественото, природното и родовото и е в съгласие с "вроденото" в човека.Доброто е в основата на цялостния човешки харакктер.
Абсолютизирането на труда е момент от йовковото разбиране за красотата.В разказа “Песента на колелетата” преходът м/у ,труд -добро ,труд -красота е плавен и естествен.Същността на йовковия геройсепредава поетичното внушение чрез вглъбяването на Сали Яшар.Героят вдъхва уважение "дори за ония ,които не го познаваха и нищо не знаеха за изкуството на ръката му".Този обикновен човек с “изцапани ръце”е вдъхновен съзерцател ,мислител и мъдрец.Авторът го сравнява със звезда -символ на величието му над другите.Героят е убеден ,че с това ,което прави ,няма да остави жив спомен за себе си.Така се поражда стремежа към вечно добро и надеждата му за духовно и нравствено усъвършенствуване.Тежката болест на Сали Яшар е породена от обезсмисянето на живота и липсата на нравствени ценности ,на които да се опира в своето съществуване.Той желае да служи на хората ,да остави след себе си “себап” ,за да не бъде обречен след смъртта си на забрава.Ковачът размисля в/у понятия за просто и възвишено ,за единично и скромно съществуване на човека и големите мащаби на живота ,реализацията на големите цели и идеи.
В разказа се поставя проблема за преходността на материалните ценности.Героят ,и много богат е злочест -той е изгубил и двамата си сина и единственото упование ,което намира ,е в труда.Любовта му към труда и творчеството е онази сила ,която подхранва постоянно енергията му ,направлява вечно търсещия му дух.Това ,за което копнее е да остави добри спомени в сърцата на хората ,неговото дело да живее в тях -един друг живот -живот след смъртта.Героят носи добро на другите ,радва сърцата ,укрепва радостта им.Йовков улавя оня ценен момент,когато човек твори нещо и то се превръща в изкуство.Този труд е уникален.Промененото отношение на самия Сали Яшар към труда разкрива самия процес на създаване на изкуство.Йовков внушава: човек може и трябва и в ежедневната си работа да влага ум и сърце, творческо дръзновение да излива трепетите на своята душа и тогава може да има съзнанието и гордостта за изпълнен дълг пред поколенията ,а и пред собствеия си живот.Ето защо трудът на творческата индивидуалност може да получи значение само ако бъде насочен към доброто на колектива и може да прерастне в общозначим символ само ако в него се въплъти идеята за вечната история на рода.
Сали Яшар стига до прозрението ,че доброто ,трудът и всеотдайността са нещо необходимо и важно ,но по-съществено от тях се явява любовта м/у хората: "с мъки ,с нещастия е пълен тоя свят ,но все пак има нещо ,което е хубаво ,което стои над всичко друго -любовта м/у хората".В разказа любовта е представена като най-висша изява на човешкия дух ,чрез която красотата и доброто стават реалност.Всеки път ,когато прави нова каруца ,той мисли за хората ,на които ще я даде.Тя е неговата намеса в живота им и неговото послание към тях.Този труд е движение и промяна.Той е наситен с духовно съдържание и е пътят ,по който най-успешно може да се изяви цялостният човек ,в когото всички заложби се проявяват в единство и получават пълно и най-богато развитие.Тогава идва щастието като висша реализация на човешките възможности.То е свързано с усещането ,че даваш възможност светът да стане по-добър след тебе ,което е най-далечния предел на човешките мечти.Красотата ,хармонията и любовта са определящи стойности в Йовковите философски и нравствено -етични възгледи.Универсалния общочовешки характер за осмислянето им се явява условие за вечностт ,на произведенията му.
Човекът разкрива най-пълно душевната си красота в любовта.За разказите на Йовков тя е най-прекрасното човешко чувство.Отражение на нейната неизчерпаема сила са сборниците “Песента на колелетата”и “Старопланински легенди”.И докато Елин Пелин я представя повече в битов план ,при Йовков любовта въплъщава порива към красота.Според Йовков в любовта човек осъществява себе си ,реализира най-красивото в себе си -всеотдайността в името на другия.Йовков пръв в българската л-ра разкрива динамиката на красотата и любовта като ограничено единство на съзиданието и разрухата ,на живота и смъртта ,на щастието и скръбта.Любовта е абсолютна ,всевластна сила ,която прави да изпъкнат още по-ярко границите м/у доброто и злото и същевременно ги заличава.За Йовков любовта е свързана с физическата красота на героите.Той е поклоник на женската хубост ,издигната в езически култ. Жените в творчеството му -греховни или добродетелни ,сеещи разруха или съзидание -са белязани с привлекателна сила ,която фиксира принадлежността им към изключителното.Трудно е да се изредят имената на всички герои ,носители на необикновена физическа красота:Албена ,Пауна ,Рада ,Тиха ,Шакире ,Шибил ,Индже и др.
Като романтик Йовков вярва в силата на красотата-нравствена и физическа.Красотата не е самоцелна.Тя е качество ,добродетел ,действена сила ,която ражда добри дела ,естетически идеал ,който господства над злото.Красотата-любов е ведро ,топло ,чисто и светло чувство.Силата и красотата на човешката природа сродява хората.Човешкото се откроява над националното ,личността -над историята и политиката.В сборника “Старопланински легенди” писателят се интересува преди всичко от духовното извисяване на човека ,от човешкия подвиг изобщо ,търси непреходността на човешкия духи се прекланя пред мъжественото страдание на гордите характери.Историята е фон и атиосфера ,в която той търси истините за човека и за българина ,а проблемът за любовта ,пречупен през призмата на нравствения катарзис ,трасира пътя на изстраданото познание за прекрасната човешка същност.
Докато човешките добродетели при Вазов имат смисъл само с оглед на върховната мярка на националната кауза ,то в "Старопланински легенди" героите са равноправни в екзистенциално -хуманистичен план.Затова твърдим ,че героят на Вазов е Българинът ,а героят- на Йовков е Човекът.
Любовта при Йовков често е призвана да осъществи в героите радикална смяна на мисли и устои ,която довежда със себе си преоценка на собственото битие.Срещтата с Рада се оказва решаваща в живота на Шибил /разказа “Шибил”/ ,защото тя пробужда любоввта ,а с нея човешкото начало в разбойника.Красива е Рада с джанфезена рокля и дяволита усмивка.Красив е Шибил със смелостта си ,когото заптиета и кърсердари търсят под дърво и камък ,красива е и природата.Йовков търси не само физическата красота ,но и вътрешното обаяние,оная мъчно уловима и непозната сила ,която увлича и покорява:”Каква чудновата бърканица от жена ,дете и дявол"-мисли Шибил за Рада. Страшният хайдутин е уловен в момент на разчупване ,ставане.Красотата на Рада ражда любовта ,а тя променя Шибил.Любовта извисява духовно човек.Чрез нея Йовков внушава:всеки човек е способен да обича.Любовта променя хайдутина Шибил към добро.Героят не мисли за обири и за убийства.В края на разказа той е вече друг Йовков дава своя шанс на човека ,решил да се промени към добро.Млад и красив ,красив и добър е Шибил:"Дрехи от синьо брашовско сукно ,сърма и злато.Тънък и висок ,малко отслабнал ,малко почернял ,но хубав и напет".В края на разказа сравнението на карамфила с петно кръв символизира пречистващата и извисяваща любов ,красотата в човешкия живот и способността да се обича.
Писателят-хуманист говори с вълнение за красотата -любов ,за необходимостта от чувството на дълг към близки и народ ,зове за премахване на злата стихия в човека и за стремеж към добри дела ,за съгласуване на сърдечните влечения с повелите на времето. Образът на Индже /разказът “Индже”/ въплъщава свързването на нравствено и естетическо.Героят чрез народа търси себе си ,търси пречистване и душевен покои ,опорна точка в живота си.В Индже е въплътено юначество ,въплътена волност ,младост и безстрашие.Той е силен , млад и красив.А това ,според Йовков ,е предпоставка за добро и красота.Но Индже е жесток и след себе ,си оставя сълзи ,разруха и смърт.Силата и смелостта ,вътрешната мощ на личността е впрегната в разрушение.Той поояга и на най-скъпото -собственото си дете.Болката на Пауна е страшна и тя го напуска.Сред пороите кърви Индже вижда горящите очи и чува проклятието на попа -от_смъртен към смъртен.Идва и раняването ,а с него и равносметката.Тя е жестока-трупове и кръв вижда Индже след себе си.Йовков никъде не естетизира историческия подвиг на героя ,а поетизира нравствения катарзис в човека Индже.Равнището ,на което Йовков разглежда своите герои ,е екзистенциално.Мъчителната борба със злото в себе си е тази ,която ще очовечи ,ще очисти разбойника Индже ,ще го облагороди и доведе до духовно прераждане ,а в крайна степен и до пределното самопознание-смъртта.Жестоките вътрешни терзания на героя ,драматичните душевни колизии и неизбежната за Йовков победа на доброто са истинските измерения на човешката красота.Този път на узнаване на собствената същност е предаден чрез умело подбраната ретроспекция ,която мотивира душевния прелом.у Индже,връщайки го назад във времето:посичането на собственото му дете ,бягството на Пауна ,спо мена за окървавения поп ,който го проклиня ,думите на дядо Гуди изречени с болка и надежда:"Млад си ,хубав си ,юнак си.Де такъв господар ,да имаме като тебе!".Героят е орисан бавно и мъчително да узнава страданието ,което го моделира като човек с нови стремления и нови житейскй опори.Юначеството и в двете му героични пози -и като"страшен разбойник” ,и като “Закрилник на сиромасите”са само фон на същинската му човешка душевна драма.Известният кърджалийски предводител ,оставил след себе си грамадни планини от кости и след когото димят пожарища и витае ужас ,възкръсва за доброто ,-наречено обич към човека.Робското страдание и вярата в моралните добродетели на красивите личности са последното стъпало на героя до пълния нравствен прелом.Ето защо бялата грива и сълзата в/у нея са детайлен образ -символ на пречистената човешка душа.Съхранената в човека способност за нравствено прераждане е най-страшната човешка борба-”Аз срещу аз".Тя е обвита от Йовков с ореола на особена красота.Нейната неотразима мистичност персонализирана в пътя на разбойника Индже кьм човека Индже -път на намиране на самия себе си ,на истинското "аз".Това обяснява и защо Йовков се стреми да реабилитира не само разбойника ,но и баща та Индже.
Йовков естетизира страданието и смъртта.В неговите разкази те винаги са красиви ,защото са предизвикателство към силата на човешкия дух и смисълът им е в постигането на прекрасното. А то не е нищо друго ,освен човешкото.Ако смъртта при Ботев е смърт в името на отечеството ,то смъртта при Йовков е в името на любовта и красотата.Тази толкова честа в “Старопланински легенди” смърт се появява ,за да подчертае напълно новата концепция за смъртта при Йовков в сравнение с концепцията в по-ранните литературно -исторически епохи.
Героите на Йордан Йовков ,толкова различни и неповторими ,са обединени от творческите прозрения на писателя за човека и красотата в неговата душа и в света около него-съзвучна вселена от малки и неповторими светове.Те са обединени от пространството на творческите прозрения на писателя за човека ,за красотата и хармонията в човешката душа.В това пространство властвува идеята за вселенско съзвучие ,което създава илюзията за пълнокръвен и жив свят-свят на белязаното от красотата авторово въображение.
@bgmateriali.com