ТРУДЪТ СЪЗДАВА ЧОВЕКА

 

          Когато четем библейския разказ за Сътворението на света и човека, не може да не ни направи впечатление, че описанието на Сътворението в първа глава се различава значително от това във втора. В първа глава се казва, че Бог създава света единствено чрез Слово – той нарежда („Рече Бог: да бъде светлина.“), а нещата се сътворяват сами („И биде светлина“). След това Господ подлага сътвореното на оценка, установява, че то е добро, а после му определя място („и отдели Бог светлината от тъмнината“). Накрая му дава и име („Светлината Бог нарече ден, а тъмнината – нощ.“). След като сътворява светлината и тъмнината, земята и небето, водата и сушата, небесните светила, растенията, рибите, птиците и животните, Бог решава, че може да сътвори и човека по свой образ и подобие. Разказът не съобщава как точно се е извършило сътворението, но вероятно то е станало по същия начин – чрез Слово.

          Във втора глава обаче създаването на човека изглежда различно. Вместо да нарежда, а нещата да се сътворяват сами, Бог запретва ръкави и също като занаятчия започва да вае човека от глина, а после му вдъхва дихание за живот. А за да създаде обиталище за човека, Бог продължава да се труди – копае и сади дървета в райската градина Едем („И насади Господ Бог рай в Едем“), а когато първите хора съгрешават, той ги изгонва от рая, но се погрижва милостиво за тях, шиейки им кожени дрехи („И направи Господ Бог на Адама и на жена му кожени дрехи, с които ги облече.“). С други думи, човекът е създаден от преобразуването на някакъв природен материал (пръст, семе, кожа) в нов, несъществуващ до този момент обект (човек, градина, дрехи). А такова съзнателно преобразуване на природата в нещо ново, се нарича труд. Така че с пълно право може да кажем, че трудът е създал човека, каквото е символичното послание на библейския мит.

          Разказът обаче не свършва дотук. След Грехопадението Бог не само изгонва Адам и Ева от рая. Той проклина земята и човека, определяйки за Адам съдбата на труженик – „с пот на лицето ще ядеш хляба си“. С това проклятие трудът добива двояка природа. От една страна, той притежава божествената същност на Сътворението, момент, подчертан още повече от акта на вдъхновението („и вдъхна в лицето му дихание за живот“). Ненапразно и до днес, когато искаме да кажем, че някакво занимание заслужава да бъде наречено „творчество“, използваме думата „вдъхновение“. От друга страна обаче, трудът е показан като наказание, като проклятие, като необходимо условие за преживяване. Вместо да яде наготово плодовете от дърветата в райската градина, човекът ще трябва да се бори със земята, за да добие „с пот на лицето си“ своя хляб.

          Тази двояка оценка на труда се запазва и до ден днешен. За всички нас е ясно, че без да работим, няма как да живеем на земята – храна, облекло, подслон и хиляди други неща са рожба единствено и само на труда. За повечето хора обаче тази необходимост не е особено приятна. Почти във всеки френски роман от времето на Романтизма може да се прочете изречението – „Той беше принуден да работи“. Да, трудът е необходим, но ако е възможно, нека го върши някой друг, пък аз ще се ползвам от плодовете му. И днес повечето от рекламите, които гледаме по телевизията, искат да ни внушат, че е по-важно да се забавляваме, „защото го заслужаваме“, а вместо нас ще работи рекламираната стока. Услужливо обаче се забравя, че тази стока, преди да стане обект на реклама, също е била сътворена от нечий труд. Една от основните разделителни линии в организацията на обществото е свързана с необходимостта да се трудим – колкото повече човекът е принуден да полага тежък физически труд, толкова по-ниско стои той в социалната йерархия и толкова по-често е жертва на несправедливост и насилие.

          Освен житейска необходимост и социална определеност обаче трудът притежава и още една страна – божествена природа. Ненапразно представите за труд и сътворение са така тясно свързани в нашето съзнание, формирано от митологичните разкази. И причината за появата на тези трета, божествена същност на труда е фактът, че човекът по необходимост се оглежда в предмета на своя труд. От една страна, предметът на труда „удвоява“ природата, използвайки нейните закони и свойства, а от друга, „удвоява“ и самия си създател – в продукта на труда се „оглежда“ умението на човека, неговата вещина; отразява се неговият разум, най-същностното качество на човека; в създадения чрез труда предмет човекът най-ясно проявява усета си за природните форми, своя вкус, своето вдъхновение.

          Двояката същност на произведения предмет раздвоява и неговото потребление. Най-напред продуктът на труда задоволява нашите физиологично­практически нужди, но също така предполага, че в предмета на своя труд човекът ще осъзнае и преподреди света, както и своето място в него, ще утвърди и преосмисли своите ценности, нагласи и убеждения. Тази страна на труда най-ясно личи в произведенията на изкуството. Думата „изкуство“, от една страна, означава „умение“, „вещина“ (оттук и „изкусен“), а от друга страна – нещо, което е сътворено от човека, сякаш по подобие на Бога (оттук и „изкуствен“ – нещо, което не съществува в природата). Трудът прераства в творчество всеки път, когато намери начин да съвмести своята практическа и своята божествена природа. Колкото по­силна е тази негова духовна страна, толкова повече предметът на труда ще се осъзнава като израз на божествената същност на човека, разграничавайки го от „скота“. И няма никакво значение дали предметът на този труд ще бъде вятърна мелница, каруца или цигулката на Господ, с която той ще изсвири вдъхновения химн на любовта, за да превърне всички хора в братя.

          Точно това качество на труда го превръща в един от най-силните инструменти, чрез които човекът утвърждава себе си в света, доказва както на другите, така и на самия себе си, че съществува, че го има. Защото само това, което сътворим, може да ни направи нужни на другите, а следователно те ще забележат нашето съществуване и ще го признаят. За труда си човек не само получава заплащане, което му позволява да преживява, но и чувството, че е нужен, че има заслуги, към което се прибавя и удоволствието от общуването.

          Добре свършената работа носи не само удоволствието от потреблението на произведения продукт, но и удовлетворението на самоутвърждаването: човек изпитва удоволствие от факта, че е успял да свърши работата си добре и без непременно другите да го похвалят за това.

          Но не само така трудът носи удоволствие. Човекът изпитва радост и от това, че може да се „огледа“ в произведения от него продукт. Да види в него материален израз на своето майсторство, въображение, вкус и прозорливост. А това освен всичко друго му помага и непрекъснато да се развива, да разширява своите възможности, да прониква все по дълбоко в тайните на природата. Затова в културата на всички народи трудът не е само делнична необходимост, а е истински празничен ритуал.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave