УЧИЛИЩЕ ЗА СВЕТЛИНА

Седя си аз в автобуса и наблюдавам играещите деца навън. Едно дете върви с майка си и се смее - изглежда разговарят за нещо хубаво. Минахме около парка и видях цели семейства - разхождат се, похапват сладолед, правят си снимки, които след време ще им напомнят за тези щастливи мигове. Прокашлям се. Някаква буца се появи в гърлото ми. Очите започнаха да ме парят. Сигурно е от боят.
Слизам от автобуса и вървя към сиропиталището. Сещам се за първия път, когато се сбих - преди година, след като мама и татко си отидоха. Едно момче ме нарече сирак и аз щях да му избия зъбите, ако не беше два пъти по-едър от мен. Накрая се озовах в болница, бинтован, обкръжен от лекари, изключен от престижното училище, в което родителите ми искаха да уча. Хората в сиропиталището започнаха да ме гледат надменно и да ми повтарят, че съм прекалено разглезен и за нищо не ставам. Не им обръщах внимание. Не им говорих. Не ми пукаше за тях. Спрях да уча. Не ми трябваше да знам колко вида червеи съществуват или как да намерим лицето на правилен шестоъгълник. Единственото, което ме интересуваше беше литературата, за жалост обаче учителката ни по литература изобщо не разбираше от нея. Нямаше си идея от поезия и писане. Търсеше отговор на въпроса ,,Какво иска да каже авторът?“ без да разбира, че това не може да се обясни. Трябва да се почувства. Та нали в това се крие магията на писането! Когато аз пиша, не мисля какво искам да кажа, а какво чувствам.
Влизам и на входа ме чака госпожа Илиева.
– Огнянов! Пак си целият с рани! - оглежда ме от главата до петите и продължава укорително - Говорих с директора и от понеделник си в друго училище. Това е третото за тези две години. Ако не се задържиш и в него, боя се, че няма какво друго да направим за образованието ти. - дълго ме гледа състрадателно и накрая казва - Хайде, отивай при сестрата.
Качвам се бързо на втория етаж и се насочвам към банята. Разбира се, че няма да ходя при сестрата и да търпя и нейното мрънкане. Измивам си лицето и ръцете, поглеждам се в огледалото - зачервени очи, посинено лице, цялото в рани. Татко не би бил доволен. Но него го няма. Няма я и мама. Нямам си никой, който да ми каже дали е доволен от мен и аз да го почувствам, да му се доверя. Да почувствам, че съм желан, че не съм сам. Или някой, който да ме попита защо съм се сбил…отново.
Влизам в спалнята. Празна е. мятам раницата на земята и скачам в леглото. Изваждам изпод възглавницата малък лист хартия и химикалка. Започвам да пиша:
Светът е пълен с празни души,
лутащи се в тъмното.
Искам аз да бъда светлина
за поне една душа.
Иска ми се моята душа
да намери светлина.
Спирам. Пак тази буца. Пак парене в очите. Усещам, че плача. ,,Големите мъже не плачат“ казва госпожа Илиева. Свивам листа, скривам го в джоба на якето си и си лягам.
***
Събота. Сутрин е, но навън е мрачно, мъгливо, и вали. Сякаш в контраст с това настроението вътре е доста оживено. Цялата тълпа се насочва към трапезарията. Бъбривите гласове и силното кикотене на момичетата заглушава сравнително спокойните мъжки разговори. Твърде е шумно. Не съм гладен. Взимам си якето и излизам незабелязано.
Качвам се на колелото на чистача и отпрашвам в дъжда. Дрехите ми подгизват. Не ми пука особено. Градът е празен - празен като мен. Трябва да спра това поетическо мислене, доникъде няма да стигна по този начин. Правя една обиколка на парка и накрая сядам на една пейка. Дъждът се усилва. Облягам се назад, вдигам очи към небето и затварям очи. Едрите капки се удрят в лицето ми - шамарите на природата. Даже тя ти казва да се стегнеш. Това спокойствие…блаженство! Тази тишина…
– Ей, момче, добре ли си?- отварям очи. Висок мъж на средна възраст, с очила и раирана риза, се е надвесил над мен с чадъра си. Взирам се в него. Човек и под дъжда не може да си почине от хората! - Чуваш ли ме? Имаш ли нужда от помощ? - говори високо, за да надвика дъжда.
– Добре съм.- затварям очи отново и се надявам да си отиде по-скоро.
Леко шумолене. Пауза. Дишане. Отварям очи и го виждам точно до мен. Без чадър. Със затворени очи. С лице към небето.
– Какво ти има?- пита ме спокойно. Този мъж не се отказва!
– Казах, че съм добре, просто искам тишина!
– На колко си, малкия?
– На 13.
– Децата на твоята възраст не искат тишина.
– Аз съм доста зрял за възрастта си. - чувам едва доловимия смях на мъжа.
– Едното ти око е насинено, а за другото да не говорим. Зрелите хора не правят така.
– Ударих се на гардероба. Снощи. В тъмното… - най-нескопосаната лъжа, която някой е изричал.
Поглеждам мъжа. Все още е със затворени очи, но на лицето му има лека усмивка.
Дъждът почти спира. Тръгвам към колелото, но нещо пада от джоба ми. Мъжът става и го вдига преди да се е намокрило. Прочита го. Поглежда ме. Смутен съм.
– Не са ли те учили да не четеш чуждите бележки! - сопвам му се аз и си дръпвам листа. Обръщам се, но преди да потегля мъжът ме спира.
– Хей, момче. Светлината е вътре в теб. Не чакай някой друг да дойде и да я открие. Намери я сам!
Тръгвам без да му отговоря. Замислям се над думите му и мисля през целия път . Как да я намеря пустата светлина?!
Слънцето се показва и на небето грейва дъга.
Прибирам се целия мокър и госпожа Илиева пак ме гледа разочарована.
– Няма да се повтори - казвам и мисля да изпълня обещанието си.
***
Понеделник. Нов ден. Ново училище. Този път наистина ще се постарая да не ме изключат.
Първи и втори час - биология. Влизам в стаята и всички ме зяпват. Веднага се скупчват около мен, започват да ми казват имената си и да ме питат за моето. Това не се е случвало преди. Чувствам се… специален. Учителката влиза и се представя. Мила е, но се съмнявам, че това ще ме накара да заобичам биологията.
– И така, ученици, днес имаме два урока на тема ,,Гъби“. Разбира се, за да можете да различавате отровните и ядливите гъби, трябва да ги видите на живо, затова днес ще проведем открит урок навън.
Всички скачат радостно и нетърпеливо, госпожата ни казва да побързаме, за да имаме достатъчно време, и тръгваме.
Изучаването на гъбите не е толкова безинтересно, колкото си мислих, особено ако си навън. Забавлявахме се доста и накрая се прибрахме отново в училище. Третият час ни беше по химия и с изненада разбрах, че ще правим експерименти! В предишните училища единственото, което правихме в часовете по химия беше да пишем безкрайно дълги планове и да разказваме урока. За сега тук ми харесва.
Най-накрая е ред на литературата. Дано този път учителят си разбира от професията. Часът започва. В стаята влиза висок мъж, на средна възраст, с очила…Сериозно ли! Това е онзи мъж.
– Добър ден, ученици! - поглежда ме и се усмихва - Днес ще говорим за произведението ,,На прощаване“. Тъй като вече трябва да сте го прочели, някой може ли да ми отговори на въпроса ,,Какво ни показва поемата на Ботев?“?
Едно момиче вдига ръка:
– Авторът иска да ни каже, че сво…
– Не,.- учителят я прекъсва леко - Не питам какво иска да каже авторът, а какво ни показва чрез поемата, какво вие разбирате от нея.
Вдигам ръка и започвам да говоря. Господинът ме гледа удовлетворен. Когато часът свършва ме повиква и ми казва:
– Справи отлично, но преди да те оценя ми се иска да видя как боравиш и с писалката. Имаш срок до сряда да напишеш съчинение на тема ,,Светлината вътре в мен“. - гледам го, смутен съм, но ще успея.
***
Бях заровил светлината дълбоко в мен. Учителите ми повтаряха, че не ставам. Съучениците ми се подиграваха. Започнах да вярвам, че съм най-голямата отрепка. Не ми вървеше в нищо, освен литературата ( и в боя, но това не се брои). Вярвах, че за нищо не ставам.
Но това училище, тези учители! Мнозинството хора казва, че в повечето случаи децата обвиняват преподавателите за своите неуспехи. Това не е вярно. Децата знаят кога провалите им се дължат на учителите и кога - на тях самите. От учителят зависи дали детето ще заобича даден предмет, а от детето - дали ще развие потенциала си.
Думите, които ми сподели учителят по литература онзи ден, няма да ги забравя. Но той пропусна една много важна част. Светлината наистина е вътре в нас, обаче трябва да намерим хората, които ще я отразят и разберат, защото понякога светлината е прекалено ярка и повечето отвръщат очи, отказват да я погледнат; а пък понякога се показва едва-едва изпод някой процеп и само по-проницателните успяват да я забележат.
Аз намерих сам моя ключ към светлината, учителите ме научиха да го използвам. В училището за светлина.

Автор: Таня Ликова - 9.а клас при СУ "Н.Й.Вапцаров", гр. Момчилград