„Минимум от средства: сгъстяване: фрагмент: стил“: пълният текст на статията „Фрагментът“ от Гео Милев
Зареждане на оценките…
Гео Милев
Фрагментът
Фрагментът е рожба на новото време — новата литература, новото изкуство.
Античната литература познава фрагмента само като моралистичен афоризъм: Епиктет и други.
Романтизмът притежава философско-критичния фрагмент на Новалис и Фридрих Шлегел.
Съвременната епоха обаче познава фрагмента във всички изкуства: поезия, живопис, музика, театър.
Фрагментът е рожба на новото изкуство. Новото изкуство е фрагментарно. Непълно или: недопълнено с обяснителните подробности на непосредната логика.
Ницше: „Аз казвам и нямам време да доказвам.“ Причина на фрагмента. „Моя гордост е да казвам в десет изречения това, което всеки друг казва в една цяла книга — което всеки друг не казва в една цяла книга…“
Маларме: „За мене една поема е мистерия, на която читателят трябва да търси ключа.“ Първо. И второ: „Всъщност проза не съществува; съществува само азбука и после — стихове. Повече или по-малко стегнати, повечеили по-малко разпрострени.
Там, дето има усилие за _стил_, ще има стих.“
Стихът е фрагмент. Стилът довежда до фрагмент. Защото стилът е синтез. Синтез в мисълта и синтез в средствата. Сгъстяване, за постигане на своята задача — художествения ефект — изкуството си служи с минимум от средства.
Минимум от средства: сгъстяване: фрагмент: стил.
Не само една откъслечна мисъл — афоризъм — е фрагмент… Днес цялото изкуство е фрагментарно. Стилът довежда до фрагмент.
Стил: синтез: фрагмент.
Изкуство: стил: фрагмент.
Стилът, доведен докрай, ражда фрагмент. Стилът създава художествения ефект.
Оттук: голямата сила на фрагмента, на фрагментарното изкуство.
Фрагмент значи: да не кажеш всичко. Да не свържеш всички отделни части с логични мостчета.
Логиката е анализ.
Изкуството е синтез: фрагмент. Едно художествено произведение е построено не върху ясни логични елементи, а върху далечни психологически асоциации. Колкото асоциациите са по-далечни, толкова изкуството е по-фрагментарно. Повече разпокъсано — от логично гледище; повече сгъстено — от стилно гледище.
Психологическата основа на фрагмента е асоциацията. Асоциацията предполага голяма душевна чувствителност: интуиция. Слабата душевна чувствителност създава близки, осезаеми асоциации. Близките асоциации са логически продукт: илюзия, метафора. Слабата душевна чувствителност на художника създава изкуство от осезаеми логични асоциативни елементи на _илюзията_: „реализъм“. Голямата душевна чувствителност на художника създава изкуство от далечни алогични — граничещи с абстракцията — асоциативни елементи: изкуство на _алюзията_: „символизъм“.
Символът е асоциация — образ, създаден чрез асоциация. Образът, създаден чрез логиката — _метафората_, — е винаги образ на непосредното осезание: адекват на действителността. Действителност: не изкуство. Логичният образ се постига винаги чрез непосреден анализ. Резултатът е: адекват на действителността; не изкуство.
Изкуството дири и изтръгва от нещата тяхната есенция; не нещата — а есенцията на нещата; не фактите — а смисъла са фактите: синтез.
Заключение: изкуството е _субективно_. В противоположност на логичната действителност — обекта — и нейния аналитичен адекват: обективния епос. Изкуството е субективно: _лирика_.
Епосът принадлежи на примитивните стари времена. Изкуството на старите времена е епос.
Епос: логика: анализ: обективност.
Лирика: асоциация: синтез: субективност.
Лириката е изкуството на новото време. Новото време отрича обективното изкуство на старото време.
Хомер — Анти-Хомер.
Епическото изкуство действува с фактите, нещата — и трябва да ги свързва с логични връзки. Обективност, която довежда до подробност. _Пълна_ картина.
Лиричното изкуство действува с алюзията на фактите — със символи, свързани помежду си чрез асоциацията. Изключена е всяка възможност за подробна картина. Фрагмент.
Днес поезията е лирика. Епично творчество в поезията е една невъзможност. Защото съвременната психея не притежава епичната обективност на примитивните хомерически времена. (Една забележка: Пенчо Славейковата „Кървава песен“ е абсурден анахронизъм.) Съвременната психея възприема всичко в света като субективна алюзия — асоциация; синтез; фрагмент.
Колкото душата става по-чувствителна, по-възприемчива, по-изтънена, по-способна да свързва нещата чрез асоциации, чрез алюзия на техния смисъл — чрез _интуиция_, — толкова по-фрагментарно ще бъде изкуството.
Една разгадка: съвременната поезия — съвременното изкуство въобще — изглежда тъмно, неясно, защото е фрагментарно съчетание на далечни асоциации, съчетани въз основа на интуицията. Съвременното изкуство е тъмно за тъмните души — за душите, лишени от интуиция; за душите, които могат да възприемат само фактите — веществото на фактите, но не и смисъла ма фактите.
А изкуството дири и изтръгва от фактите — от нещата — техния смисъл и превръща фактите и нещата — чрез интуиция — в скмволи.
Изкуството — било то „символизъм“ (в поезията), или „експресионизъм“ (в живописта) — дейстува с нещата като с интуитивни символи; символи, които въплъщават смисъла, есенцията на нещата. Затова изкуството не може да бъде никога „реализъм“ — т.е. ясно, обективно, логично съчетание на самите неща. То е субективно съчетание на символи. Затова е „неясно“ — „тъмно“ — и фрагментарно.
Само във _фрагмента_ може да бъде вложен, синтезиран — смисълът на нещата. Зад многообразието и голямото число на нещата се крие техният смисъл; зад подробността; зад максимума от вещество, форми и факти. Изкуството трябва да намали този максимум, да премахне подробностите — и разкрие смисъла (платоническата идея), скрит зад максимума от неща, и факти. Това значи: да намали числото на нещата и фактите, с които ще действува — да превърне реалните елементи в символи.
_Минимум от средства: фрагмент._
Историята на съвременното изкуство — лирика, живопис (музиката е сама по себе си фрагмент!) — има пред себе си само фрагменти. Една лирическа поема е създадена от отделни — независими помежду си — образи, които асоциацията свързва в едно цяло — една идея; целта тук не са образите, а _идеята_ — образите са само символи на идеята. Абсурдно е да се пита „какво се разправя“ в една лирическа поема. Нищо не се раз-равя, нищо не се описва, никакви образи не се рисуват — образите са само символи и въплъщават идеята. Също и в живописта: днес една картина не „представлява“ нищо — никакво дърво, нито кон, нито човек, нито къща — никакво действие между това дърво, този кон, този човек или тази къща; едно дърво, един кон, един човек, една къща и пр., нарисувани в една картина, са само образи, символи, които въплъщават идеята. Затова една картина на някой съвременен художник изглежда тъй фрагментарна, съчетание на отделни фрагменти — отделни образи, които асоциацията — чрез силата на интуицията — свързва в идея. Също и в онова изкуство, което слива в себе си поезията и живописта — словесния и пластичния образ: театъра. В драмите на Стриндберга („Мъртвешки танц“, „Соната на призраците“, „Сънна мистерия“, „Към Дамаск“, „Коронна невеста“ и пр.) и Морис Метерлинк всеки словесен или пластичен образ не е самоцел, а символ, който въплъщава идеята.
Свързани материали
От кризата на стария свят до търсенето на нов художествен език - модернизмът като литературно направление. Възникване, етапи, характеристики и въпроси с отговори
Направлението е представено от появата му до неговите характеристики. Началото уточнява, че самият термин е въведен сравнително късно, едва в средата на XX век, макар обозначаваните от него тенденции да са по-стари. Следват раздели за търсенето на нов език за нова епоха и за отхвърлянето на миметичното изкуство, а после за отношението към реализма и към романтизма. Отделна част проследява историческото развитие. Най-полезният раздел изброява общите характеристики на модернистичната творба: съзнателната неяснота, отказът от разказване и описателност, представянето на действителността като затвор или хаос и преоценката на хуманистичния идеал. Последната част свързва литературата с другите изкуства. Единадесет въпроса с разгърнати отговори и задачи придружават текста, което го прави удобен за въведение преди изучаването на модерна лирика. Изброяването на общите характеристики е най-практичната част, защото дава ясни признаци, по които модернистичната творба се разпознава, вместо направлението да остане общо понятие. Отговорите са конкретни и с примери. Обемът позволява разработката да служи и като въведение, и като справочник.
Изкуството обръща поглед от възвишеното минало към трудното сега: учебен обзор на модернизма и символизма, манифестът на Жан Мореас, митът за Сизиф и пътят до експресионизма, сюрреализма, кубизма и абстракционизма
Един от най-трудните за подреждане дялове в програмата е разгърнат тук като свързан разказ, а не като списък от термини. Началото изяснява самата дума модернизъм и очертава историческата сцена: индустриалният град от втората половина на XIX век, който събира хората и същевременно ги отчуждава, и новото чувство за несигурност, от което тръгва бунтът срещу традиционната естетика. Оттук изложението проследява как се сменя целта на изкуството: героят вече не е победителят, а страдащият, естетиката на грозното получава права, а поетическият език престава да описва и започва да внушава. Централно място заема символизмът. Показани са обстоятелствата около „Манифест на символизма“ на Жан Мореас от 1886 г. и шестте му опорни принципа, идеята за първоначалната Идея зад видимото, езотеричната връзка между форма и смисъл, трансцендентната реалност и настояването за музикален ритъм. Отделен раздел изяснява понятията, които обикновено спъват учениците: манифест, декадентство, езотеризъм, трансцендентен, свободен стих, идеализъм. Принципът на аналогията и „Съответствия“ на Шарл Бодлер са обяснени с прости примери за това как мирис поражда видение, а звук поражда цвят. Философският фон е очертан през Шопенхауер и Ницше, а митът за Сизиф е разчетен като метафора на модерната участ. Втората половина води извън символизма: експресионизмът и групата „Мост“, сюрреализмът и манифестът на Андре Бретон, кубизмът и разлагането на предмета на геометрични плоскости, абстракционизмът на Василий Кандински. Изброени са представителите в европейската, славянската и българската лирика, както и отраженията в музиката, драматургията и живописта. Финалът обобщава модернизма като художествен и духовен поврат и оставя отворен въпроса какво печели и какво губи човекът от тази свобода. Подходящ обзор за преговор преди изпитване, за въвеждащ час по модернизъм и символизъм и като опора при писане на теза върху епохата.
Езикът на литературата, подреден по азбучен ред: речник на литературните термини с кратки и ясни определения
Какво точно означава „еналага“, с какво литотата се различава от хиперболата и къде минава границата между фабула и сюжет? Тази разработка е азбучен справочник, който събира на едно място понятията, необходими при анализ на литературна творба. Статиите са подредени по букви, от А до Х, а всяка от тях дава кратко и точно определение, като при по-сложните понятия се посочва и разграничението от близките до тях термини. Обхватът включва няколко големи групи. Първата са тропите и стилистичните фигури: алегория, алитерация, алюзия, анафора и епифора, антитеза, антономазия, градация, епитет, метафора, синекдоха, хипербола, литота и сродните им похвати. Втората обединява понятията за строежа на творбата: тема и тематика, фабула и сюжет, експозиция, епилог, детайл, диалог и монолог, непряка реч, единство. Отделно място заемат термините за литературния герой: антагонист и антигерой, литературен образ, литературен тип, епически, лирически и драматически герой, вечните образи. Представени са и естетическите категории възвишено и героично, жанровете белетристика, елегия, епопея, есе, сатира и сонет, както и направленията екзистенциализъм, експресионизъм, модернизъм и символизъм. Самостоятелен дял е посветен на стиха: силабическо, силаботоническо и тоническо стихосложение, свободен стих, видовете рима, асонанс и дисонанс. Включени са и понятия от езикознанието и теорията на литературата, които често се срещат в учебниците: семантика, семиотика, синтагма, слог, символ, мит, художествена измислица. Справочникът е удобен, когато при подготовка за час, контролно или матура трябва бързо да се провери значението на непознат термин, а също и когато в анализ или съчинение понятията трябва да се употребят точно.
Условността, която прави думите изкуство: същността на художествения стил. Урок по български език за 8. клас
Защо една история може да не се е случвала и въпреки това да ни развълнува? Разработката тръгва точно от този въпрос и стига до отговора какво прави художествения стил различен от всяка друга употреба на езика. Началото проследява мястото на словесното изкуство в живота на човека, от приспивната песен и броилките до книгата, и обяснява защо изкуството постига целите си без принуда и без абстрактни формули. Оттук се извеждат двете главни особености на изкуството, върху които се крепи цялото по-нататъшно разсъждение. Същинската част е посветена на художественото общуване и на неговата условност. С опора върху думите на Ерих Кестнер за правдивостта на историята се изяснява разликата между случилото се и правдивото, както и между научното и художественото познание, а откъс от Иван Вазов служи за проверка на твърдението, че в литературата говори не авторът. Разгледано е и защо творбата винаги крие нещо повече от картината, която възниква пред очите на читателя, и как жанрът определя конкретната ѝ цел. Отделен акцент е поставен върху изразните особености на стила. Два контрастни художествени текста са поставени един до друг, за да се провери дали образността е задължително условие за художественост. При първия са назовани конкретните изразни средства, а при втория се търси откъде идва силата на един пределно изчистен изказ. Между разделите са вплетени и причините художествената реч постоянно да се променя: стремежът ѝ да се отграничи от делничното говорене и опасността самата образност да се изтърка, ако творбите се пишат все по един и същи начин. Оттук следва и обяснението защо на художествения стил не може да се даде едно единствено определение. Финалната част обобщава общите характеристики на художествената реч, валидни независимо от школата и индивидуалния авторски стил, и подготвя прехода към следващия урок за инструментите на писателското майсторство. Полезен за подготовка по български език в 8. клас, за отговор на въпроси върху функционалните стилове и за самостоятелен анализ на художествен текст.
Меланхолията, самотата и невъзвратимото минало в „Есенна песен“ от Пол Верлен. Анализ с въпроси и отговори
Стихотворението е разгледано заедно с всичко, което стои около него. Началото представя творбата като част от първата стихосбирка на Пол Верлен от 1866 г. и обяснява защо самото заглавие на сборника подсказва нейната основна емоционална гама. Следва определяне на жанра и на чертите, които по-късно ще станат характерни за символистичната поезия: музикалността, недоизказаността и преплитането на природното с душевното. Централният раздел е посветен на самотата и на времето в творбата. Рубриката „Енциклопедия“ добавя две неща, които рядко се срещат в училищните разработки: кои са прокълнатите поети и как един стих от стихотворението е използван като военна парола. Практическата част съдържа девет въпроса с отговори: кои събития от външния свят въздействат върху лирическия Аз, какво означават ключови изрази от текста, какво носи споменът, с какво се характеризира природата и как тя се съотнася с преживяването, както и какво внушава сравнението с отбрулен лист. Последната рубрика извежда работата към творчеството на Бодлер. Разработката е подходяща за подготовка за час, за писмен анализ на символистична творба и за преговор преди изпитване.
Тестови задачи. Модернизъм. Литература – 9 клас (Вариант 1)
1. Посочете идея, която НЕ се свързва с художествените послания на „Сплин“ от сборника „Цветя на злото“ на Бодлер. А) Единствената опора на човека е надеждата. Б) Трагизмът в живота произтича от безволието на индивида. В) Човешката душа се примирява с фалшивите удоволствия. Г) Самотата и отчаянието са неизменна част от човешкото съществуване. 2. Кое от следните съотношения между термин и значение е неправилно? А) Свободен стих – разрушаване на класическите ритмични структури.