Гео Милев
    Фрагментът


    Фрагментът е рожба на новото време — новата литература, новото изкуство.
    Античната литература познава фрагмента само като моралистичен афоризъм: Епиктет и други.
    Романтизмът притежава философско-критичния фрагмент на Новалис и Фридрих Шлегел.
    Съвременната епоха обаче познава фрагмента във всички изкуства: поезия, живопис, музика, театър.
    Фрагментът е рожба на новото изкуство. Новото изкуство е фрагментарно. Непълно или: недопълнено с обяснителните подробности на непосредната логика.
    Ницше: „Аз казвам и нямам време да доказвам.“ Причина на фрагмента. „Моя гордост е да казвам в десет изречения това, което всеки друг казва в една цяла книга — което всеки друг не казва в една цяла книга…“
    Маларме: „За мене една поема е мистерия, на която читателят трябва да търси ключа.“ Първо. И второ: „Всъщност проза не съществува; съществува само азбука и после — стихове. Повече или по-малко стегнати, повечеили по-малко разпрострени.
    Там, дето има усилие за _стил_, ще има стих.“
    Стихът е фрагмент. Стилът довежда до фрагмент. Защото стилът е синтез. Синтез в мисълта и синтез в средствата. Сгъстяване, за постигане на своята задача — художествения ефект — изкуството си служи с минимум от средства.
    Минимум от средства: сгъстяване: фрагмент: стил.
    Не само една откъслечна мисъл — афоризъм — е фрагмент… Днес цялото изкуство е фрагментарно. Стилът довежда до фрагмент.
    Стил: синтез: фрагмент.
    Изкуство: стил: фрагмент.
    Стилът, доведен докрай, ражда фрагмент. Стилът създава художествения ефект.
    Оттук: голямата сила на фрагмента, на фрагментарното изкуство.
    Фрагмент значи: да не кажеш всичко. Да не свържеш всички отделни части с логични мостчета.
    Логиката е анализ.
    Изкуството е синтез: фрагмент. Едно художествено произведение е построено не върху ясни логични елементи, а върху далечни психологически асоциации. Колкото асоциациите са по-далечни, толкова изкуството е по-фрагментарно. Повече разпокъсано — от логично гледище; повече сгъстено — от стилно гледище.
    Психологическата основа на фрагмента е асоциацията. Асоциацията предполага голяма душевна чувствителност: интуиция. Слабата душевна чувствителност създава близки, осезаеми асоциации. Близките асоциации са логически продукт: илюзия, метафора. Слабата душевна чувствителност на художника създава изкуство от осезаеми логични асоциативни елементи на _илюзията_: „реализъм“. Голямата душевна чувствителност на художника създава изкуство от далечни алогични — граничещи с абстракцията — асоциативни елементи: изкуство на _алюзията_: „символизъм“.
    Символът е асоциация — образ, създаден чрез асоциация. Образът, създаден чрез логиката — _метафората_, — е винаги образ на непосредното осезание: адекват на действителността. Действителност: не изкуство. Логичният образ се постига винаги чрез непосреден анализ. Резултатът е: адекват на действителността; не изкуство.
    Изкуството дири и изтръгва от нещата тяхната есенция; не нещата — а есенцията на нещата; не фактите — а смисъла са фактите: синтез.
    Заключение: изкуството е _субективно_. В противоположност на логичната действителност — обекта — и нейния аналитичен адекват: обективния епос. Изкуството е субективно: _лирика_.
    Епосът принадлежи на примитивните стари времена. Изкуството на старите времена е епос.
    Епос: логика: анализ: обективност.
    Лирика: асоциация: синтез: субективност.
    Лириката е изкуството на новото време. Новото време отрича обективното изкуство на старото време.
    Хомер — Анти-Хомер.
    Епическото изкуство действува с фактите, нещата — и трябва да ги свързва с логични връзки. Обективност, която довежда до подробност. _Пълна_ картина.
    Лиричното изкуство действува с алюзията на фактите — със символи, свързани помежду си чрез асоциацията. Изключена е всяка възможност за подробна картина. Фрагмент.
    Днес поезията е лирика. Епично творчество в поезията е една невъзможност. Защото съвременната психея не притежава епичната обективност на примитивните хомерически времена. (Една забележка: Пенчо Славейковата „Кървава песен“ е абсурден анахронизъм.) Съвременната психея възприема всичко в света като субективна алюзия — асоциация; синтез; фрагмент.
    Колкото душата става по-чувствителна, по-възприемчива, по-изтънена, по-способна да свързва нещата чрез асоциации, чрез алюзия на техния смисъл — чрез _интуиция_, — толкова по-фрагментарно ще бъде изкуството.
    Една разгадка: съвременната поезия — съвременното изкуство въобще — изглежда тъмно, неясно, защото е фрагментарно съчетание на далечни асоциации, съчетани въз основа на интуицията. Съвременното изкуство е тъмно за тъмните души — за душите, лишени от интуиция; за душите, които могат да възприемат само фактите — веществото на фактите, но не и смисъла ма фактите.
    А изкуството дири и изтръгва от фактите — от нещата — техния смисъл и превръща фактите и нещата — чрез интуиция — в скмволи.
    Изкуството — било то „символизъм“ (в поезията), или „експресионизъм“ (в живописта) — дейстува с нещата като с интуитивни символи; символи, които въплъщават смисъла, есенцията на нещата. Затова изкуството не може да бъде никога „реализъм“ — т.е. ясно, обективно, логично съчетание на самите неща. То е субективно съчетание на символи. Затова е „неясно“ — „тъмно“ — и фрагментарно.
    Само във _фрагмента_ може да бъде вложен, синтезиран — смисълът на нещата. Зад многообразието и голямото число на нещата се крие техният смисъл; зад подробността; зад максимума от вещество, форми и факти. Изкуството трябва да намали този максимум, да премахне подробностите — и разкрие смисъла (платоническата идея), скрит зад максимума от неща, и факти. Това значи: да намали числото на нещата и фактите, с които ще действува — да превърне реалните елементи в символи.
    _Минимум от средства: фрагмент._
    Историята на съвременното изкуство — лирика, живопис (музиката е сама по себе си фрагмент!) — има пред себе си само фрагменти. Една лирическа поема е създадена от отделни — независими помежду си — образи, които асоциацията свързва в едно цяло — една идея; целта тук не са образите, а _идеята_ — образите са само символи на идеята. Абсурдно е да се пита „какво се разправя“ в една лирическа поема. Нищо не се раз-равя, нищо не се описва, никакви образи не се рисуват — образите са само символи и въплъщават идеята. Също и в живописта: днес една картина не „представлява“ нищо — никакво дърво, нито кон, нито човек, нито къща — никакво действие между това дърво, този кон, този човек или тази къща; едно дърво, един кон, един човек, една къща и пр., нарисувани в една картина, са само образи, символи, които въплъщават идеята. Затова една картина на някой съвременен художник изглежда тъй фрагментарна, съчетание на отделни фрагменти — отделни образи, които асоциацията — чрез силата на интуицията — свързва в идея. Също и в онова изкуство, което слива в себе си поезията и живописта — словесния и пластичния образ: театъра. В драмите на Стриндберга („Мъртвешки танц“, „Соната на призраците“, „Сънна мистерия“, „Към Дамаск“, „Коронна невеста“ и пр.) и Морис Метерлинк всеки словесен или пластичен образ не е самоцел, а символ, който въплъщава идеята.

@bgmateriali.com