УМЛЯМ ШЕКСПИР – „ХАМЛЕТ“
ОТГОВОРНОСТТА ПРЕД ЧОВЕШКОТО И БИТИЙНОТО

 

          Трагедията „Хамлет“ е най-яркият израз на Шекспировата късноренесансова концепция за света, свързана с кризата в европейския хуманизъм, със съмнението във вроденото благородство на човека и способностите му да изгради хармонично общество. Талантливият драматург създава вечния образ на Хамлет, чиято вътрешна борба и противоречивост на характера продължава да интригува читателя и в наши дни. В творбата присъстват трите основни задължителни компонента — завръзка, кулминация, развръзка. Действието е сложно, с много конфликти. Основната тема е трагедията на ренесансовия човек.

          Именно в „Хамлет“ Шекспир успява най-пълно да разкрие драмата, която се развива в елсинорския дворец. Той умело показва дисхармонията на обществото, несъответствието между идеалите и реалността. Пред зрителите се разгръща в цялата си сила битката между истината и привидността; любовта, приятелството и измяната. Сложните характери в трагедията предполагат и вътрешен сблъсък на ценности — дългът се среща с чувствата, решителността — с колебанието и меланхолията. Идеалът за човешката личност също е поставен под съмнение. Още във втора сцена от I действие Хамлет разкрива контраста между своя идеал — баща си, и новия крал — брат на убития крал.

          Героят е изправен пред съдбоносен избор — да изпълни синовния си дълг, отмъщавайки за убийството на баща си, или да остане пасивен пред безнаказаното зло. Като отговорен млад човек, възпитан в духа на новото време, Хамлет трябва да защити чисто човешкото у себе си. Обстоятелствата, в които попада обаче, го заключват в заплетения средновековен лабиринт на едно агонизиращо битие, което обърква съзнанието, душата и избора му.

          Завръщайки се в родния Елсинор след обучение в чужбина, Хамлет намира едно гнило общество, пропито от зло и мрак. Той не е способен да се примири нито със старата средновековна действителност, нито с новия крал и неговата жена — собствената му майка. Датският принц умело прави сравнение между бившия крал — носител на всичко положително у човека, „човек от край до край — със всичко надарен“, и новия — кръвосмесител, носител на онези „качества“, които карат младия човек да погледне на света с други очи. За хуманиста Хамлет вече всичко изглежда „гадно, блудкаво, безплодно“

          Всъщност Хамлет е много по-разочарован и огорчен от срутването на пиедестала, на който е издигнал майка си. До този момент Гертруда е олицетворявала всичко, пред което се е прекланял синът й. Само два месеца след като баща му е починал, тя вече е на трона до новия си съпруг:

                    ...как срамно бързо 
                    в кръвосмесително ложе падна! 

          Възклицателното изречение и силно експресивните епитети са израз на дълбокото възмущение на Хамлет, на неговото отвращение от безскрупулността и липсата на морал у кралицата. Скръбта от загубата на бащата донякъде е причина за високата емоционалност на героя, който се чувства неприспособим към сервилничеството и неморалността, царуващи в Елсинор: О, колко гадно, блудкаво, безплодно за мене всичко в тоя свят изглежда.

                   
                    Кълна се, да! О, гибелна жена!
                    Злодей! Злодей проклет,
                                        злодей усмихнат! 

          Женитбата на майка му за убиеца на баща му е пълно разочарование за Хамлет. Той смята, че поведението на кралицата е пълно падение за нея, а с него умира и част от самия герой. Хамлет вече не вярва в една от истинските ценности — жената, майката. Показателно е, че именно заради майка си той възкликва: „О, слабост, твойто име е жена!“ Идеалът на хуманиста загива с тази въздишка.

          За съжаление, Хамлет не губи вярата си само в жената и майката — той започва да се съмнява в човека като цяло. Това е продиктувано от ситуацията в замъка Елсинор, където всички са надянали маски и никой не показва истинската си същност.

          Изборът, който всъщност прави Хамлет, е твърде различен от прякото грозно отмъщение, което би било най-логично — убийство на краля-братоубиец. Принцът не може да унищожи злото, за- щото то не е въплътено само в действията на един човек, а на цялата държава. Това, че младежът не взема категорично решение, а избира пътя на привидното бездействие, не е израз на страх или колебливост. Представяйки се за луд, той сякаш дава оправдание за действията си. Съмнението му се обуславя от непосилната трудност на избора. Синовният дълг е на първо място за него, но не е единственият му приоритет. Затова Хамлет решава да симулира лудост и така да накара Клавдий да се самоизобличи. Новоизбраният крал „може да се усмихва и пак да е злодей“. Крие се зад маската на честен владетел, загрижен за Дания, прави се на притеснен за племенника си чичо, а всъщност е братоубиец и подлец.

          Хамлет изпитва гняв към самия себе си, разкъсва се от съмнение и това води до нерешителността му. Преди да действа, той трябва добре да обмисли своите постъпки и последствията от тях: „Аз искам всичко сигурно да знам.“ Пасивното страдащо добро в него иска не просто да рани злото, а да го изкорени. Убийството на Клавдий няма да има този ефект и принцът го знае. Без да забравя нито за миг отговорността и синовния си дълг, той изобличава злото чрез собствената си неспокойна душа. Организираната театрална постановка цели да се разбере истината за убийството на баща му. Историята на пиесата е твърде подобна на акта на братоубийството, което Клавдий е извършил. Неслучайно кралят напуска представлението, а Хамлет еднозначно тълкува реакцията му. Останал сам и предаден, не му остава нищо друго, освен да надене маска — тази на лудостта. Това е единственият му шанс да оцелее физически, а и да се измъкне безнаказан от ситуациите, в които попада.

          Различни са принципите, в които е възпитан Хамлет. Те отразяват новото хуманно отношение към ближния. Дори и пред най-големия си враг, в най-страшната си мъка и гняв, героят не губи здравия си разум. Объркан и сломен от мрачната прокоба на битието, принцът успява да овладее чувствителността и естествените си човешки пориви. Хамлет мрази Клавдий, но въпреки това уважава неговите права и оценява покаянието му. Ренесансовите хуманни приоритети, които характеризират личността му, надделяват над спонтанния му порив за мъст. Принцът знае, че идеалите на хуманизма са недостижими, но продължава да се бори за тях. Прикрит зад мнимата си лудост, той ясно може да разбере истината, да провери приятелството и любовта. Героят дава да се разбере, че неговите ценности не са ценностите на обкръжението му — любимата Офелия е послушна дъщеря и сестра, която не осъзнава или пък крие чувствата си. В нейния образ се сблъскват средновековното възпитание и любовта й, но тя така и не успява да осъзнае кое е по-ценно и да покаже истинската си същност. Нейното разочарование от разминаването между желаното и реалността я кара да полудее — тя не е достатъчно силна да преодолее ударите на съдбата — смъртта на баща си и отхвърлянето на чувствата й от Хамлет.

          Постепенната градация в сюжетната линия на творбата води към кулминацията. Главният герой преживява още no-драматична вътрешна борба... Той, носителят на хуманистичните ценности, трябва да ги погази, за да отмъсти за убийството на баща си. Дългът е този, който го кара да обещае възмездие, а идеалите му на ренесансов човек са една от причините за неговото колебаене и отлагане на отмъщението.

          Сблъсъкът между Средновековието и Ренесанса най-ярко е изразен в прочутия монолог на принца от S сцена на III действие — животът срещу смъртта. „Да бъдеш или не..." — това е въпросът, който Хамлет си задава. Може би диле-мата е по-скоро в това да бъдеш, но как? Дали да запазиш ценностите, от които си се ръководил, или да се научиш да търпиш и да правиш компромиси: 

                    потъпкването на законите, 
                    безочието на властта, онуй 
                    презрение, което получава 
                    смиреното достойнство във награда. 

          Хамлет избира дълга си на средновековен принц — възмездие, отмъщение — физическо и душевно. Той е достатъчно силен и пренебрегва ценностите си, а може би не само ги пренебрегва, но ги и губи. Защото, докато търси искреност от другите, той самият не е откровен. Съзнателно лъже Лаерт, че не той е убил баща му, а неговата лудост. Но тази лудост е мнима. В кулминационния момент доброто надделява, а всички носители на злото са мъртви или покаяли се. Това е изходът, към който Хамлет най-силно се стреми. Именно така 
той оправдава както отговорността към човешкото, така и тази към битийното. Силната вяра в справедливостта, разума и заслуженото възмездие успява да го насочи към правилния избор и верния път.

          Повеждайки една неравностойна борба в зората на своята младост, Хамлет извършва велико деяние. Надделявайки над мрака, коварството и подлостта, болката и съмнението, страха и дори над смъртта, той успява да спомогне за изкореняване на всевластващото зло. Саможертвата му е последната, най-голяма отговорност, която поема към себе си и обществото, а съдбата му — най-важният и значим завет, който оставя на бъдещите поколения.

Автор: Мария БЛАГОЕВА 
Олимпиада по БЕЛ

@bgmateriali.com

Изтеглиsave