Роден в Калофер, безсмъртен в Балкана: биография на Христо Ботев, детството, емиграцията и пътят до Козлодуйския бряг

          Христо Ботев е роден в Калофер на 6 януари 1848 г. в семейството на учителя Ботьо Петков и Иванка Дренкова. Неговият баща има решаващо влияние върху формирането му като личност още от детските години. Получил образованието си в Одеса, освен авторитетен педагог, даскал Ботьо е и книжовник, съставител на учебници, публицист, преводач, обществен деятел, когото местните хора уважават заради изключителната му честност. В семейството е много силна духовната връзка между майка и син. Одухотворена жена, Иванка знаела стотици песни, които пеела у дома, а те изградили усета на бъдещия творец за поезията, за мощта на народния гений. Не са за пренебрегване и красотата на Калоферския Балкан, нито пословичната гордост на съгражданите му – калоферци се ползвали с особени привилегии пред турските власти, защото охранявали планинските проходи.
          Първоначално Ботев учи в Карлово, където баща му преподава, а после завършва трикласното училище в родния Калофер. Местното школо има богата библиотека, включително и с книги на руски, а с помощта на баща си – руски възпитаник, юношата започва да чете на този славянски език. Със съдействието на Найден Геров (по това време руски вицеконсул в Пловдив) през 1863 г. Ботев заминава за Одеса и се записва в тамошната гимназия. В чужбина той научава много повече по пътя на самообразованието, отколкото от гимназиалните преподаватели. Почти денонощно жадно чете художествена, публицистична, научна литература и по широта на познанията изпреварва връстниците си, но пренебрегва учебниците, а и не се подчинява на школските порядки. Така независимият нрав и свободомислието скоро стават причина за изключването му: официалното обяснение е „поради немарливост“.
          Ботев остава в Одеса до 1866 г. Записва се като свободен слушател към Историко-филологическия факултет в Новорусийския одески университет. За младежа това е време на изключително интензивно интелектуално и гражданско съзряване. Той усвоява идеите на руските революционни демократи (Херцен, Добролюбов, Писарев, Чернишевски), чете в оригинал творбите на големите руски поети и писатели (Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Гогол, Тургенев), създава контакти с полски революционни дейци. Като свободен слушател студентът поддържа активни връзки с руски учени и университетски преподаватели, сред които и с Виктор Григорович: виден филолог и славист, познавач на българската култура. Има предположения, че именно на него Ботев е показал първото си стихотворение – „Майце си“, публикувано после в Славейковия вестник „Гайда“.
          За кратък период поетът става учител в бесарабското село Задунаевка, което е населено с български преселници от Сливен, Пловдив и Враца. В местната гимназия той преподава български език, докато вестта, че баща му е заболял, го кара в началото на 1867 г. спешно да се върне в родния Калофер и да замести даскал Ботьо в училището. Но и тук не се задържа дълго. Пламенна реч, произнесена на празника на светите братя Кирил и Методий, в която изобличава демагогията на султанските реформи, прави невъзможно оставането му в бащиния край. Той го напуска (сам не знае, че раздялата е завинаги!) и от есента на 1867 г. започва неговото емигрантско битие.
          В началото се озовава в Румъния – в Букурещ, и се надява да довърши университетското си образование. Но лишен от материални средства, младежът мизерства. Премества се в гр. Браила, където има голяма българска колония. Там през 1868 г. работи като печатар в печатницата на Димитър Паничков и като коректор на издавания в същия град вестник „Дунавска зора“, чийто редактор е Добри Войников. В същия вестник излиза стихотворението „Към брата си“, както и обявление, че в най-скоро време Ботев възнамерява да издаде първата си книга под заглавие „Първи поетически опити – проза и стихотворения“. Заявеното така и не се реализира поради финансови затруднения. Но пък натрупаният вестникарски опит по-късно се оказва полезен за самостоятелната работата на Ботев като журналист.
          Животът на браилския емигрант съвсем не е лек. Ботев боледува, остава без средства за квартира и с дни не може да си купи дори хляб. Тази незавидна участ го сближава с хъшовете, в чиято среда се сдружава и с Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Обхванат от общия възторг от преминаването на четата на Хаджи Димитър в България, и Ботев се записва в четата на Жельо войвода, която обаче не успява да прехвърли Дунава поради арест на войводата. Готовността на калофереца за решителна битка с врага е толкова непоколебима, че дни преди провала на начинанието той пише стихотворението „На прощаване“.
          В късната есен на 1868 г. Ботев пристига в Букурещ е цел да се запише в тамошното Медицинско училище – опитът е неуспешен, защото не получава обещаните от богат сродник средства. Пак поради финансови затруднения не събира достатъчно пари и за да се върне в Калофер с цел да подпомогне семейството си и да закрепи разклатеното си здраве. Разочарованията като че ли буквално го преследват – не удовлетворяват и молбата му да стане учител в букурещкото българско училище. Това го обрича да прекара свирепите студове на настъпващата зима в една запусната мелница в покрайнините на града – болен, с дрипави дрехи и гладуващ с дни. Но пък с Левски! Ето какво споделя Ботев в писмо до приятеля си Киро Тулешков за тези дни:
          „Живея съвършено бедно, дрипите, които имах, се съдраха и мен ме е срам да изляза през деня по улиците. Живея на самия край на Букурещ в една ветраничава воденица заедно с моят съотечественик Васил Дяконът. За препитанието ни не питай, защото едвам на два и три деня намираме хляб... При сичкото това критическо положение аз пак не губя дързостта си и си не изменявам на честното слово... Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер. Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел... Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и се весел... Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания“.
          Съдбовна среща! Сякаш самото провидение събира двамата титани на революцията и на българското националноосвободително движение. За Ботев този пряк контакт по-късно ще се окаже допълнителна причина да напише едно от най-талантливите произведения в родната ни литература: елегията „Обесването на Васил Левски“.
          От този момент нататък Ботев все по-активно се включва в революционното движение – редактира революционни вестници, участва в ръководството на революционни организации, събира средства за мечтания бунт: има битие на професионален революционер. Затова като местопребиваване никъде не се задържа задълго. От 1869 до 1871 г. остава по за няколко месеца в Александрия, Измаил, после в Галац и пак в Браила. Но в периода се случват няколко важни в личен план събития. Ботев се запознава с Каравелов, с когото занапред го свързва не само идеята за революция, но и съвместната журналистическа работа (тъкмо по страниците на Каравеловия вестник „Свобода“ укрепва публицистичната дарба на Ботев). От друга страна, самият той става член на основаното в Браила Българско книжовно дружество, което след години се преименува в Българска академия на науките; с възторжена телеграма поздравява Парижката комуна; пише своето прочуто „Символ-верую на българската комуна“; издава пет броя от първия си вестник „Дума на българските емигранти“. Всичко това се случва, докато междувременно непрекъснато пътува до различни румънски градове, поддържа контакти и с наши, и с чужди революционно настроени емигранти от други славянски народи и упорито търси материални средства за революционното дело, на което се е посветил. През втората половина на 1872 г. се установява по-трайно в Букурещ. Това прави възможно по-близкото сътрудничество с Каравелов и активното му участие в издаваните от него вестници „Свобода“ и „Независимост“.
          През 1873 г. издава хумористичния си вестник „Будилник“, от който са отпечатани само три броя. Едва изкарва хляба си с мизерна заплата на учител в българското училище в Букурещ, но неспирно работи и на други фронтове: превежда, твори, публикува в чужди сатирични издания.
          След удара, нанесен върху революционната организация със залавянето и обесването на Васил Левски (1872 - 73) българската емиграция в Румъния преживява драматични колебания, обезверява се. Отчаянието влияе дори и върху Каравелов, който малко по-късно се оттегля от революционното движение. Когато Каравеловият вестник „Независимост“ спира, Ботев сам започва да издава вестник „Знаме“, изиграл решаваща роля за мобилизирането на революционната организация. В програмата на печатното издание редакторът излага непоколебимото си разбиране за ситуацията: „Единственият изход из това грозно положение, в което се намира народът, е революцията, и то революция народна, незабавна, отчаяна!“.
          По същото време настъпват и промени в личното му битие. През 1875 г. сключва брак с Венета Рашева. При него в Румъния пристигат майка му и двамата му братя. През септември същата година в Букурещ излиза единствената отпечатана приживе книга със стихове, и то като съвместен сборник заедно със Стефан Стамболов: „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“.
          Грижите за семейството задълбочават материалните затруднения на Ботев. Но нищо не прекършва активността му като борец революционер. Той е един от най-дейните членове на Българския революционен централен комитет (БРЦК) и дори когато го напуска поради известни разногласия с другите членове относно подготовката на всенародно въстание, не спира да сътрудничи на комитета и да се готви за приближаващите решителни събития.
          Щом избухва Априлското въстание, БРЦК взема решение за сформиране на чета, която да нахлуе отвън и да подпомогне бунта – ръководството й е възложено на Ботев. Дни преди тръгването й той отпечатва първия брой на последния си вестник „Нова България“, чието списване впоследствие ще бъде продължено от съратника му Стефан Стамболов.
          На 16 май 1876 г. Ботев се сбогува със семейството си, качва се на парахода „Радецки“ и заедно с другарите си го завладява. На следващия ден четата слиза на Козлодуйския бряг и се насочва към Врачанския Балкан. Следват няколко дни на тежки битки с турска войска, четниците се отбраняват храбро, но очакваната подкрепа на родна земя не идва. На 20 май привечер, когато вече са в Балкана, а тръбата е свирила отбой, неприятелски куршум пронизва смъртоносно Ботев. Оттук нататък започва неговото безсмъртие.