Христо Смирненски – „Старият музикант“ – Анализ

Стихотворението е част от лирическият цикъл „Децата на града“; постоянен декор на сюжета е градът - алегория на отчуждението; чрез отделните стихотворения в цикъла - образите на детето, живота и смъртта; на преден план е изведена отделната човешка фигура, но въпреки това човекът си остава типаж, а не индивидуалност, съдбата му се определя от социалния контекст.
Градът е парадоксално пространство, събиращо началото и краят на живота.
В „Старият музикант“ трагизмът на малкия човек; встрани от течението на живота маскарад, старецът олицетворява самотата на живота сред другите.
Пейзажните детайли щрихират трагедийните внушения на текста - човекът на изкуството е просяк, отминаван от бездушните тълпи; сам в един враждебен, лишен от слънце и във властта на Смъртта свят; замяна на образа на музиканта с този на смъртта, която тегли полекичка лъка; автоматизмът на мъчителното съществуване го превръща в небитие - подсказва го и невидимостта на стария цигулар за пъстроцветните шумни тълпи, немотата на цигулката му.
Първа строфа очертава образа на стареца в залеза на живота си, той е в неуютното пространство на града, оставайки някак в периферията, принуден да проси глътка живот; все там, до моста - внушава се мотива за трагическия кръговрат във времето и пространството асоциация за преход, но и за граница между музиканта и тълпата, между старостта и младостта, между живота и смъртта - в текста именно границата между живата и смъртта е заличена.
Студът и гладът са съдба на бездомника, той приведен седи, превит от бремето на отиващия си живот; съотнасят се линиите на прегърбената фигура, на моста - елемент на градския пейзаж - и на извития лък на старата цигулка: съвпадението на формите е знак за откриване на едно и също във вещественото и човешкото, за подчиняване на конкретния житейски случай на съдбата в града; странното сливана на старческата фигура с околното придава на света кошмарна, диаболична двойственост; двойник на стария музикант е черната старческа мъка, единственото, която парадоксално бди над него - самотния, бездомния, отхвърления.
Втората строфа контрастно противопоставя на самотната фигура, образът на пъстроцветните шумни тълпи; той символизира маскарада на живота, в който липсва човешка споделеност и съпричастие към грижи и горести вечни на другия; зад маската на привидното пъстроцветие надничат еднаквите лица на хората, които все тъй са зли и далечни; старецът е невидим за тях и започва по-скоро да прилича на нереално видение, отколкото на човешко същество, пришълец от отвъдното в света на живите; старият музикант постепенно се обезплътява, става призрачен силует, когато се спуска траурен здрач.
Третата строфа усилва внушението за онемяване; за невъзможност човешката мъка да получи отзив и утеха, като постепенно разширява пространството, в което се открива малката фигура на човека - единствената в него; никой вече не чува цигулката, просеща милост с горестен плач; около фигурата на стария музикант не се долавя човешко присъствие, негови събеседници се оказват единствено студените виелици - те го приканват в приспивните си обятия, даряват го с приспиващи ласки; отчуждена от стария човек се оказва и природата - от алегория на надеждите, неопетнени в летежа си от калта на града, ситен снежец се трансформира в метафора на ситните стъпки по пътя към смъртта; скован в мрак и студ е целият свят, дори и небесата; единствената светлина струи от луната, която подобно на огледало, поглъща фалшивия градски блясък, за да отрази мъката на децата на града, но не и за да даде надежда.
Старият музикант се оказва в трагична клопка - край него са безличните тълпи, над него черната старческа мъка, наоколо - зимните вихри студени, зад гърба му Смъртта, която единствена движи лъка на цигулката му; затова немощното му тръгване по улицата се оказва символично пътуване към гроба.
Последната строфа въвежда фигурата на самата Смърт, управляваща автоматизираните движения на стареца - жив мъртвец, останал без душа приживе; инверсията кървава и многоръка идеята за силата на смъртта, уловила поредната си жертва и всевластваща в свят, в който мизерията и отчуждението унищожават опорите на живота; един от изворите на битието е и изкуството като катарзис, но за него също няма шанс в града - гробница на човешкото общуване; безнадежден е плачът на цигулката в пустотата на града.