ХУМАНИЗМЪТ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ЙОРДАН ЙОВКОВ

 

Във всички свои творби Йордан Йовков утвърждава и възпява нравствената човешка личност. Той смята, че рано или късно у всеки човек непременно побеждава доброто, което намира своя израз в човешкия труд, любов, духовна извисеност и отношение към другите. Ето защо творчеството на Йовков се превръща в песен за човека от народа, писателят го вижда като носител на всички нравствени ценности. Той се възхищава от способността му да съхранява най-красивото от нравствената си същност, въпреки тежката социална действителност. Йовков е писателят, който наследява в най-голяма степен особения тип реализъм на Пенчо Славейков. Неговият реализъм е също като Славейковия- епичен, битов и психологически. Обединителна идея на творчеството му е стремежът на писателя да разкрие човешкия лик и богатството на душата на българина. За да възприемем и проникнем в творбите на Йовков, е необходимо да познаваме майсторството му на разказвач и спецификата му на творец. Ако го сравним с Елин Пелин или Вазов, като разказвачи, ще открием веднага самобитността на таланта му. Докато у Елен Пелин в основата на разказа стои една случка или събитие, въз основа на което писателят разкрива в условията на социалния конфликт характерите на героите, то при Йовков конфликтът няма социална основа, а случката и събитието са само фон на разказа. Тук творческата идея се решава по пътя на психологическата характеристика, защото при Йовков конфликтът е заложен в самия герой. Така, разкривайки преживяванията, мислите и търсенията на героите, писателят внушава своите представи за нравствените добродетели на българина.

Поклонник на красотата- нравствена и физическа-Йовков вярва в прераждащата й сила. Творчеството му е едно своеобразно възраждане на античния модел за красота, на физическото обаяние непременно отговаря духовно съвършенство, а физически и духовно съвършеният човек е добър и сърдечен. Йовковите разкази обикновено се групират в цикли с обща тематика и проследявайки я, ние откриваме нравствените позиции на писателя, неговите представи за красивото в човешката личност и дълбокообхватният му хуманизъм, този богат и непреходен Йовков хуманизъм е не само традиция и висота в българската литература, но и ярка позиция на един голям художник и човеколюбец, който, от една страна, брани, утвърждава и възпява човешкото у човека и, от друга, се противопоставя на страшния процес на дехуманизация в неговия живот.

Най- ярък, задълбочен и вдъхновен израз Йовковият хуманизъм намира в сборника „ Песента на колелетата" и особено в едноименния разказ. Чрез героите на този сборник писателят разкрива смисъла на човешкия живот, стойността на човешкия труд, радостта да даряваш щастие. Най-внушителен в това отношение е образът на Сали Яшар. При него стихийността преминава в съзнателно търсене, откритията са резултат на мъчително мислене, удовлетворението е най- пълно и извисено. И това е така, защото героят стига до своето прозрение след дълъг размисъл и лутане, в резултат от съзнателния си стремеж да направи добро, с което да осмисли живота си. Сали Яшар дълбоко усеща вечността на красотата и непреходността на обичта. Затова той иска да остави на света нещо трайно, за да го споменават и помнят хората. Героят търси себе си, своето място и същността на своя живот. На него не му е достатъчно само да се труди. Той иска да създаде нещо забележително за хората, с което да им'бъде полезен. с което да направи живота им по-лек. Ето защо чешмата, мостовете, ханът които иска да построи Сали Яшар, са символи на безграничната им обич към красотата и човека. Затова и прозрението на героя е израз на дълбокия хуманизъм на самия Йовков:

„ Аллах...Аз съм бил сляп, аз съм бил глупав Каква чешма и какви мостове искам да правя? Себап! Има ли по-голям себап от тоз, който правя? Каруци трябва да правя аз, каруци!"

Бавно и трудно стига до това убеждение героят. Дълго мисли, дълго се лута, три пъти спира своята работа, за да си припомни и разказа на Джапар. и гласа на каруцата на Шакире, за да види безкрайното поле с пеещи каруци, които символизират радостта, движението и щастливите срещи. Но затова пък той открива голямата истина на своя живот, че смисълът на човешкото съществуване е в труда за другите, че личното удовлетворение се ражда само от признателността на другите, че личното щастие е да отдадеш себе си на другите. Сали Яшар разбира, че чешмите и мостовете няма да са неговият откровен дар за хората, защото той е призван да прави каруци които да ги свързват с песента си и да им носят радост. Това е съдбовен момент в живота на всеки човек. Всеки трябва да разбере за какво е предопределен, за да бъде щастлив и обичан от тези, за които твори. Именно тук се разкрива силата на Йовковия хуманизъм, който повелява на човека себепознание и откритие, който призовава към творчески труд и утвърждава красотата. Думите на Сали Яшар в края на разказа са кулминация в прозрението на героя. Те могат да бъдат поставени като мото на цялото Йовково творчество:" С мъки, с нещастия е пълен този свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго- любовта между хората.

Това е нравственият идеал на писателя, неговото разбиране за прекрасното в човешките взаимоотношения, неговата представа за смисъла в човешкия живот и труд. И точно тази представа е в основата на Йовковия хуманизъм, утвърждаващ достойнството на личността и възхваляваш творческото съзидание.

Друг тематичен кръг творби, чрез които се разкрива и доказва хуманизмът на Йовков, са разказите, в които писателят разглежда проблема за човека и войната. Тези разкази са едно своеобразно отрицание на антихуманната същност на това най-голямо зло в историята на човечеството. В тях Йовков се проявява като истински човеколюбец и вдъхновен защитник на красотата и живота. Писателят не разбира характера на войната, но затова пък разбира безпощадното духовно опустошение, което носи на хората, страданията, нещастията и болките, които им причинява. Най- ярки примери в това отношение са творбите. "Белите рози" , " Песента на Солвейг" , " Земляци" и „ Последна радост" . Обединяващото ядро между тях е мъката на писателя от погазването на нравствените закони и разкъсването на човешките връзки. Тук войната е изобразена чрез преживяванията на героите, чрез това, което тя ражда в сърцата им. По същия начин рисува войната и Дебелянов - не като бой, фронт и сражение, а като чувства, подвиг и отзвук в душата на човека. Интересно във военните творби на Йовков е това, че главни герои в тях винаги са чудаци, необикновени и странни хора, които се отделят винаги от останалите действащи лица. ( Стоил от „ Земляци" , Живко от „ Чудният" , Спас от „ Белите рози" , Люцкан от „ Последна радост" ) . Всички те са „ болни" и „ ненормални" , защото за чистите им души става невъзможно общуването с външния свят, защото за да се съхранят като хора, те трябва да преодолеят ужаса на войната, която откъсва хората от всичко, което те обичат, и им носи само страдания.

Един от най-силните военни разкази на Йовков, който разкрива най-пълно и обхватно хуманизма му ,е " Последна радост ". Главният герой Люцкан е с нежна, фина и изтънчена душа. Тази негова деликатност авторът разкрива чрез привързаността му към цветята. Това, е любим негов похват. Когато иска да разкрие един извишен и добър човек, Йовков винаги поставя до него и цветето- символ на чистота и красота. И наистина, като цвете крехък е душевният свят на Люцкан. С-това се обяснява и неговата откъснатост от реалността, неговата невъзможност да се адаптира към жестокостта на войната. Безпомощността на героя прави грозотата на обстановката още по-отчетлива и ужасяваща. Люцкан не възприема заобикалящия го военен живот. Войната го плаши и унищожава, тя убива поезията в душата му и в света въобще. Това е, според хуманиста Йовков, нейната дехуманизираща същност, която той отрича с цялата си страстност на творец и човек. За него войната е не само физическо унищожение, но и духовно опустошение. Тя убива в сърцата на хората всичко красиво, добро и искрено. Тя е безпощадна стихия. Затова смъртта на Люцкан е неизбежна, но не нравствената, а физическата смърт. Защото героят не е унищожен-нито злоба, нито омраза се докосват до чистата му душа. Той умира озарен от нежността на близкото цвете и устремен към него. Така, дори със своята смърт, героят утвърждава живота и човеколюбивия си идеал. Той е щастлив, че в последния му час пред него стои едно цвете, което му дава представа за прекрасното в целия му живот. Когато красотата е смисъл на съществуването на човека, тя не може да се унищожи така лесно - това ни внушава с тази своя творба Йовков. Разказът „Последна радост" е забележително постижение на писателя от езикова, стилна и психологическа гледна точка. В него, както и в останалите разкази, хуманизмът на Йовков се извисява до общочовешка значимост, оптимизмът му се разкрива най-силно чрез стремежа на хората към нравствена чистота, обич и нежност.

Следващият основен проблем в творчеството на Йовков е как се проявява човекът в страданието. В неговото разработване в нов аспект, но също така дълбоко и обхватно, се изявява хуманизмът на писателя, искреното му съчувствие към съдбата на народа и пълното му сливане с неговите болки. В почти всички Йовкови разкази е обрисувана тежката участ на човека от народа, но най- горестно и трогателно е страданието на Гунчовото семейство и на Другоселеца. Йовков се прекланя пред нравствената красота и устойчивост на тези прости хорица. Той се удивлява от тяхната морална сила, която им позволява, въпреки мъката и техния труден живот, да запазят човешката си същност и доброта. За Йовков, както и за Пенчо Славейков, страданието е изпитание, в което се извисява личността и се съхранява прелестта на духа. Затова разкази като „ По жицата "," Другоселец"," Серафим " са така вълнуващи. В тях са въплътени копнежът за щастие, високата нравственост и възвишената човечност на отрудения народ. Чистосърдечни и благородни, добри и отзивчиви към чуждото нещастие са сиромасите. От това се възхищава Йовков, него утвърждава като духовна ценност у хората. Героите му, въпреки своите тревоги, са винаги готови да помогнат- или с добра дума и надежда като Моканина, или със съчувствие и съвет като селяните, или с пари и разбиране като Серафим. Така в тези разкази писателят майсторски/преплита два проблема- страданието на обикновения човек и състраданието на неговите братя по съдба. По този начин ние добиваме съвсем пълна представа за идеала на Йовков, за нравствената същност и духовната извисеност на хората, за неговото жизнеутвърждаващо човеколюбие и естетически позиции на писател и човек.

И в трите разказа - „ По жицата ", " Другоселец " и „ Серафим впечатление прави един мотив - героите помагат с всичко, което могат, на непознати хора, за да облекчат, ако е възможно, мъката и страданието им. Очевидно този въпрос вълнува най-много писателя и в това той вижда наистина човешкото. Защото съвсем естествено е да помогнеш на свой близък, изпаднал в беда, но когато сърцето ти е отворено за болките на всеки страдащ несретник, когото срещаш, това вече е забележително и внушително проявление на хуманизъм и духовна красота. Еднаквата социална съдба, еднаквите грижи и проблеми сближават героите, правият ги братя. Думите на Моканина " Боже, колко мъка има по тоя свят, боже! разкриват идейната същност и съдържание и на трите разказа. В тях Йовков майсторски рисува тежката участ на народа, копнежа му за щастие и стремежа му към обич и радост. Трогателно е страданието на бедните и отрудени хора, но не по-малко вълнуваща със своята безкористност е и помощта, която им оказват техните братя по съдба. Наистина велико и безкрайно красиво нещо е любовта между хората, както беше прозрял и Сали Яшар. Тя може да осмисли живота на човека, да го изпълни с удовлетворение и задоволство, да го извиси и обогати. Това е мерилото за нравственост, според Йовков. В настоящия момент Гунчо, Другоселеца и Павлина се нуждаят от подкрепа, но друг път Моканина, селяните и Серафим могат да изпаднат в беда и тогава те пък ще им помогнат. Да можеш да дадеш от сърце и малкото, което имаш-това е истинската човечност, това е извисеността на духа. И Йовков открива тези прекрасни качества на обикновения, незабележителния човек от народа, който винаги ще то разбере и чистосърдечно ще ти подаде ръка за помощ. Така писателят е верен на демократичната тенденция в развитието на нашата литература, верен е и на своя идеал и убеждение, че народната душа е един прекрасен свят, в който можеш да срещнеш всичко красиво и доброта, и отзивчивост и благородство, и лиризъм. Гунчо търси бялата лястовица не за себе си, а за своето болно чедо; Павлина моли за пари не за свои нужди, а за да заведе съпруга си на лекар; Другоселеца влиза в нивата на Татар Христо не да ограби труда му, а за да подкрепи плахата си надежда, че единственото му конче ще оздравее.

Три трагични човешки съдби внушават цялостната картина на народното тегло, разкриват красотата на народната душа и извисяват хуманизма на твореца, който ги е изваял. Защото само един проникновен човеколкзбец като Йовков може така да се слее с народа си, с неговите стремежи, с болките и така майсторски да ги отрази в своите творби. И именно с този дълбок, искрен и обхватен хуманизъм творчеството на Йовков е актуално и днес.

Друг проблем, който още повече разширява рамките на Йовковото човеколюбие, е проблемът за мястото и значението на любовта в живота на човека. Тук като примери могат да се посочат разказите „Шибил", "Божура", "Индже" , циклите „ Женско сърце " и „Вечери в Антимовския хан”. Йовков вярва в .прераждащата сила на любовта и красотата. И реализирането на тази идея е основа на споменатите творби. Писателят е убеден, че в живота действат дълбоко нравствени сили и че човешката душа притежава способността за нравствено просветление. Йовков обича своя народ, обича простите, обикновени хора. Те са носители на най-високи морални качества, те въплъщават идеала на твореца за живота и човека. Ето защо неговите герои винаги се проявяват като истински хора, способни на голяма обич и хуманизъм. Затова Аничка занася хляб и дрехи на заловения конекрадец Илия, от когото се отказва собствения му баща ( „Женско сърце"), затова каруцарят Черния Кольо спасява отчаяната Параскевица („ Летен дъжд ") , затова Шибил отива на сигурна смърт („ Шибил ") . Но един от най-внушителните примери за трудния и мъчителен процес на раждане на човешкото у човека е разказът „ Индже ". В него обикнатият от Йовков проблем за обаянието и очарованието на жената добива кулминационна извисеност и в идейно, и в емоционално отношение. Това обаяние е част от проблема за красотата, която Йовков издига в култ. Но писателят не абсолютизира физическата красота. За него истинската привлекателност е в хармонията между външно съвършенство и духовна извисеност.

Прераждането на Индже е сложен, противоречив и дълъг процес. От страшен главатар на кърджалиите той се превръща в закрилник на поробения български народ. Пауна изиграва особено благотворна роля в това отношение. Със своята нравствена.сила, спокойствие: и безстрашие, тя облагородява душата му, стопля сърцето му и коренно променя живота му. Друг преломен момент е срещата на Индже със стареца, когато героят се докосва до тежката участ на народа. Убедително и с много любов е нарисувано от Йовков нравственото израстване на Индже. Неговият дълъг път към човешката същност е още едно доказателство за психологията на писателя, още един ярък израз на естетическите му позиции. Изобщо чрез проблема за любовта и просветлението в живота на хората Йовков обагря своите творби с много чувство и красота, насища ги с напрежение, действена сила и обаяние, извисява ги до общочовешката значимост и вечност. Наистина забележителна по обхват, дълбочина и израз е обичта на Йовков към човека и нравствената му красота. Тя се разкрива дори в цикъла му анималистични разкази „ Ако можеха да говорят ". Писателят дарява животинския свят с човешка същност и черти, за да утвърди благородството, достойнството, обичта и духовната красота. Във всички свои творби, в цялото си богато и многообразно от идейна гледна точка творчество, Йордан Йовков се утвърждава като хуманист. С много обич писателят твори през целия си живот за хората, старае се да им бъде полезен, стреми се да им дари красота. Затова и до днес той вълнува и докосва човешките души. Защото нравствеността, любовта и копнежът за щастие са вечни, както са вечни и болката, страданието и мъчителното морално израстване. А у Йовков всичко това го има. От него се определя актуалността и непреходността на творческото му дело. То е безсмъртно, защото в него е отразен и съхранен животът в цялата му сложност, многообразие и широта.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave