ЧЕРНОРИЗЕЦ ХРАБЪР
„ЗА БУКВИТЕ“
(Анализ)
АВТОРЪТ
Черноризец Храбър е старобългарски писател от края на IX или началото на X век, чиято самоличност и до днес предизвиква спорове сред учените. Една от най-популярните хипотези, макар и недоказана, го идентифицира с младия княз Симеон. Всъщност наличните данни не ни дават ясен отговор на въпроса „Кой е Черноризец Храбър?“. Името му не се споменава никъде от останалите старобългарски писатели. И все пак неговата широка култура и филологическа компетентност доказват, че това е книжовник от дворцовия кръг, получил блестящо образование, най-вероятно в престижните византийски висши училища. Много е вероятно той да е бил в свитата на княза по времето на неговото обучение в Магнаурската школа в Константинопол. Но дори да имахме точни сведения за личността на Черноризец Храбър, това едва ли би могло да добави или отнеме нещо съществено от представата ни за него. Макар да е оставил за потомците само една-единствена кратка творба, той заема централно място сред книжовниците от Златния век, а творбата му е една от малкото, които и днес се възприемат и тълкуват значително по-лесно от останалите средновековни текстове.
ПРОИЗВЕДЕНИЕТО
Според вече утвърдените научни схващания творбата най-вероятно е възникнала в новата столица Преслав около времето, когато там се провежда важният с взетите решения Преславски събор (893). Наред с преместването на столицата от (езическата) Плиска в (християнския) Преслав съборът провъзгласява за княз третия син на Борис I – младия княз
Симеон, а освен това взема решение за ръкополагането на Климент за епископ на Охрид, а Константин – за епископ на Преслав. Но може би най-важното решение, взето от събора, е утвърждаването на славянската писменост като официална и за държавно-административни, и за богослужебни нужди. Най-вероятно именно това е поводът за написването на творбата – това последно решение е трябвало да бъде аргументирано и защитено както от „вътрешните“, така и от „външните“ врагове на славянските букви. Така се обяснява относително краткият обем на произведението – то е трябвало да се произнесе публично пред голяма, разнородна аудитория и само в няколко минути да я убеди в необходимостта да се вземе съответното решение. Взетите решения имат толкова съществени последици в по-късното развитие на българската история, литература и култура, че присъствието на Черноризец Храбър и неговото слово на събора ще да е било твърде важно. Моментът е определящ за бъдещето на славянските писмена и това изисква избраната теза да бъде защитена възможно най-радикално и категорично.
ЖАНРЪТ
Естествената форма за такава защита е полемичната апология.
Произходът на този жанр се свързва с античното риторично изкуство, чиито практически правила за изграждане на ораторската реч са великолепно усвоени във византийската християнска традиция. Предназначението на апологията – да защитава някакъв възглед, подложен на критика, намира приложение в защитата на християнското учение от нападките на философите езичници, а в по-късната епоха - от ересите. Разбира се, апологията най-често се съчетавала е полемика – сложно изградена система за водене на публични спорове, при която възгледите на противниците били излагани последователно и подлагани на критика, за да бъдат отхвърлени. Начинът, по който най-резултатно и убедително се излагат аргументите „за“ и „против“, се усвоявал в рамките на обучението по риторика, задължително включено в системата на византийското виеше образование.
„За буквите“ е полемично слово, което си поставя за цел да обори и отхвърли аргументите на противниците на славянските букви, като защити и оправдае правото им да бъдат използвани в богослужението и държавната администрация. Авторът на тази творба очевидно е овладял риторическото майсторство на равнище, достойно за възпитаник на прочутата Магнаурска школа. Умението му да използва всички възможни доводи в защита на своята теза, без при това да навлиза в излишни подробности, е респектиращо. Истинският майстор на апологията личи не само по способността да се изброят необходимите аргументи, но и по чувството за мярка, което прави изложението стегнато и концентрирано. Има и други отговори, които другаде ще кажем, а сега няма време, отбелязва той в края на словото – сякаш за да ни въведе в напрегнатата атмосфера на събора, където целта не е да се демонстрира филологическата компетентност на оратора, а да се задържи „будно“ вниманието на слушателите. С тази цел Черноризец Храбър създава не монотонна възхвала на славянското писмо, а творба, в която интонацията варира в широк диапазон, за да може присъстващите да се почувстват въвлечени в спора и така – убедени в аргументите на полемиста.
КОМПОЗИЦИЯТА
Творбата се състои от две основни части. Първата – историческата, започва с кратък обзор на историята на славянското писмо: Прочее преди славяните нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки. Учените и днес спорят какви са били тези „черти и резки“ – най-вероятно става дума за прабългарските руни, особена графична система, използвана от древните народи и неразчетена и до днес. Когато се кръстиха, бяха принудени [да пишат] славянската реч с римски и с гръцки букви без устроение. Но
как може да се пише добре с гръцки букви… В този пасаж е отразена една от най-важните характеристики на славянската азбука – тя отразява до съвършенство особеностите на славянската реч и има специфичен знак за всеки от специфичните звуци в славянските говори, които ги различават от останалите европейски езици. Напр. в гръцкия език, а и в латиницата и до днес липсва звук (и съответно – буква) Б, Ж, Ч, Ш, Ъ, ь. Тази липса е осезаема и за нас днес, когато се опитваме да пишем на български език с латиница (затова използваме различни „заместители“ за Ч и Ш) – т.е. и днес ние се опитваме да пишем „славянската реч... с римски букви... без устроение“. Като създава необходимите графични знаци за тези звукове, Константин-Кирил прави азбуката наистина славянска.
Проследявайки нататък историята на писмото – както гръцкото и латинското, така и славянското, Черноризец Храбър подрежда етапите в развитието му възходящо, за да стигне до кулминацията: След това човеколюбецът Бог, който урежда всичко и който не оставя човешкия род без разум... смили се над човешкия род, изпрати му свети Константин Философа, наречен Кирил, праведен и истинолюбив мъж, и той им състави 38 букви. Още тук авторът формулира най-важното си твърдение: славянските букви са дар от Бога, а създателят им е светец, затова те са по-ценни от чуждите.
Втората част на словото е полемичната. В нея се излагат и оборват твърденията на противниците на славянските букви. Те засягат броя на графичните знаци (в глаголицата те са 38, а не 24, както в гръцката азбука, която се дава за пример), „изначалността“ на азбуката, нейната боговдъхновеност и, разбира се, – правото й да съществува наред с азбуките на древните народи.
Всяко от тези обвинения е изложено, а след това опровергано с кратки, но категорични и убедителни доводи. В своята аргументация полемистът използва както широката си филологическа осведоменост (напр. сведения за историята на финикийската и гръцката азбука), така и богатата си богословска култура. Излагането на доказателствата следва логиката на спора. В него ние сякаш усещаме присъствието на опонентите – макар да нямат думата, те са обрисувани ярко и въздействащо. Това са тези окаяници и безумци, които отхвърлят славянските букви, макар самите те да не знаят с колко пишат гърците (това означава, че противниците на Храбър не са самите гърци, които не може да не познават собствената си азбука, а по-скоро защитниците на „византийската идея“ на Преславския събор). Полемичният жанр допуска противникът да бъде осмян и представен в неблагоприятна светлина, за да може неговите твърдения да изглеждат неубедителни. Затова авторът насочва срещу враговете на буквите своята ирония и сарказъм.
ЛИТЕРАТУРА И ИСТОРИЯ
Първите десетилетия след приемането на християнството (865) и пристигането на Кирило-Методиевите ученици в България (885) са време на динамични процеси на оформяне на една идеология, нова за средновековна Европа и славянския свят. Това е културният модел на православното славянство (Slavia Orthodoxa), третата голяма цивилизация, която в продължение на векове ще търси своето място между Изтока и Запада. В основата на този модел е делото на светите Кирил и Методий, които оставят на славяните най-важния аргумент за тяхната културна независимост – азбуката, и най-мощното оръжие за защитата й – превода на свещените текстове на славянски език.
Учениците и последователите на солунските братя продължават тяхното дело, като успяват да го пренесат и спасят в България. По това време българският княз Борис I води сложни дипломатически преговори с Рим и Константинопол, за да постигне независимост на българската църква. Затова когато светите Климент, Наум и Ангеларий стигат до границите на българската държава, те са посрещнати радушно. В следващите години около княжеския двор се събира цяло съзвездие от дейци на литературата и изкуството, обединени от поставената цел – да утвърдят и защитят идеите на славянобългарската култура. Съчиненията на Климент и Наум Охридски, на Константин Преславски и Йоан Екзарх, на самия княз Симеон отново и отново доказват тези идеи. В основата на мащабния комплекс от творби лежи представата за българите и по-общо – за славяните, като народ, избран от Бога за специална мисия, и надарен с особен дар – божия дъжд на буквите. Положени в по-широкия контекст на историческите събития в Европа в IX - X век, славянските книги и особено тяхната употреба като свещено (литургично) писмо предизвикват поредица от политически и църковно-административни конфликти както на Запад, така и на Изток. Неслучайно защитата на правото на славяните да имат свой собствен сакрален език е най-важната тема в творчеството на писателите от Златния век на българската литература и култура.
ТЕМИТЕ
През IX век един от широко популярните възгледи в християнска Европа е триезичието. Според неговите поддръжници Божието слово би трябвало да се пише само на трите езика – еврейски, гръцки и латински, – на които е бил надписът върху кръста, на който е разпънат Христос. Това учение, макар и официално отхвърлено от църквата, е сериозна пречка в разпространяването на новосъздадената славянска писменост; още Константин-Кирил Философ е принуден да защитава делото си от нападките на триезичниците на събора във Венеция. Но ако противниците на Кирил са латинските епископи, разтревожени от възхода на славянските църкви в Панония и Великоморавия, то противниците на Черноризец Храбър са най-вероятно тези, които се страхуват от „прекадената независимост“ на българската държава и църква, т.е. вътрешните врагове на държавните интереси. Бихме могли да си представим случващото се на Преславския събор като образец на днешните парламентарни дебати, в които след разгорещени полемики се вземат важни решения, засягащи бъдещето на народа и държавата; само че през Средновековието участниците в такива дебати са били задължително подготвени в „изкуството на спора“ и са умеели да излагат своите аргументи кратко и убедително.
За това, че творческите усилия на Черноризец Храбър са се оказали успешни, можем да съдим по факта, че дори днес – единадесет века по-късно — творбата му се чете с увлечение и лекота. Разбира се, тази достъпност се дължи и на факта, че макар да използва аргументи от библейската история, полемистът предпочита да доказва твърденията си чрез реални исторически факти. Така апологията на славянската писменост се превръща в ценно свидетелство за обществената атмосфера в България в началото на Златния век.
МОЗАЙКА
Ако ли пък някой рече, че не ги е нагласил добре, понеже и сега още се нагласяват, ще дадем този отговор: и гръцките също така много пъти са били нагласявани... Защото по-лесно е да се нагласи отпосле, отколкото да се създаде за пръв път. Макар днес да ни изглежда естествено и логично, през Средновековието това схващане е твърде смело. Според тогавашното разбиране светът и всичко в него е сътворено от Бога веднъж завинаги съвършено и всеки опит за промяна нарушава божествения ред и съвършенство. Като приема, че е „по-лесно да се нагласи отпосле“, Черноризец Храбър проявява съвременно разбиране за процесите на езиковия развой и така поставя научните си възгледи над средновековната догма.
Творбата завършва с възхвала на светите солунски братя и тяхното дело: още в края на IX век дори славянските азбукарчета (т.е. малките деца, които учат буквите) знаят и почитат имената на създателите на свещените букви: Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе Книгите и брат му Методий. Спомнете си епизода „Радини вълнения“ от „Под игото“, където децата по време на годишния изпит отговарят на същия въпрос по същия начин. Може да се каже, че със своята творба още преди единадесет века Черноризец Храбър поставя началото на пътя, по който славянските азбукарчета и до днес продължават да вървят по дирите на учителите.
„За буквите“ неслучайно е една от творбите, запазени за поколенията в многобройни преписи (над сто!), направени в целия славянски свят. Макар проблемите, които са били актуални в Преслав в началото на Златния век, отдавна да са решени, изглежда, някои от тях продължават да ни тревожат до днес. Ние самите сме съвременници на това, колко е трудно да се съхраняват и отстояват културните традиции в модерния, глобален свят. Свещените букви на Константин-Кирил и сега са заплашени от вътрешни и чужди противници (а и ние самите често ги пренебрегваме, за да изглеждаме „по-модерни“ или „по-лесно съвместими с големия свят на идеите“). Затова заветът, който ни оставя Черноризец Храбър – че славянските букви са no-свети и по за почит, защото свят мъж ги е създал, има своята актуалност и днес.
@bgmateriali.com