Чичовци - Иван Вазов

I. Общество
Утринното лятно слънце изскокна високо над Стара планина. Потоци от зари минуваха през търкалястите решетчени прозорци на черквата, пречупваха се през кристалните полилеи, провесени от свода, и падаха на отсрещния зид в чудни разноцветни шарки. Храмът беше пълен с богомолци, над които се вееха облаци дим от кандилницата на поп Ставря и мелодическите звукове на сладкогласния Хаджи Атанасия, който допяваше новото „Достойно ест“, глас пети. Звънливи гласове на ученици при аналоя държаха обикновеното исо, ръководени от главния учител Гатя; на отсрещна страна подидаскал Мироновски, псалт, приглашаше издебело, като тупаше равномерно с крак и хвърляше крадешком погледи към решетката, зад която стояха жените. При шумния пангар, в тронове, стояха облечени в богати дълги кожуси първенците и умилително слушаха сладкогласието на Хаджи Атанасия и му приглашаха тихичко. Често вниманието им отвличаха новоприходящите богомолци и белисани богомолки, които палеха свещ пред архангела Гавриила или отиваха да целуват пред олтара. И Хаджи Димо прекъсваше напева си, навеждаше се към чорбаджи Петракия и му пошушваше:
— Виж, тоя дрът пинтия — вариклечко, за две пари свещ запали, а метани до земята прави, метаните са без пари… — И пак поемаше да приглаша.
— Вариклечко не, ами вариклечко — пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше.
И Котю Джамбазът, прочут лихвар, се обърнеше към трона, дето стоеше Хаджи Христо Молдавът, и пришушнеше сърдито:
— Гледай, Гина Махмудката, булката на оня поразеник… пали свещ … Облякъл я в джамфезен малакоф и в мъсър, а от три години и половина, кажи, не може да ми плати осемстотин и шейсет и един грош пари, горни пари … Магаре недно! …
— Магаре и половина — отговаряше тронът.
А богобоязливият Хаджи Аргир Измирлият посочваше с кръвожаден поглед на пригладените и помадосани младежи, които идеха късно и само се прекръстяха, без да палят свещ и да целуват.
— Тоя, Рачовият син — маскара, видие ли го? Да сум цар, сте ги прекарам под ноз сиските тия протестанти! Бозе, прости! — и се прекръстяше.
— Боже, прости — отговаряше тронът и се кръстеше. Защото „Достойного“ се беше довършило, а подидаскал Мироновски захващаше предисловието на киноникото глас осми.
Но скоро настана отпуск и последното плачевно амин на поп Ставря се изгуби из шумотевицата на благочестивата навалица, която се натискаше вече при входа, за да излезе вън на нартиката; от нартиката множеството нахлу в двора, между два дълги реда просяци, за да изскочи на пътя. Част от него зави към женския метох, за да прави визита. Защото черквата на калугериците нарочно пущаше по-ранко и баба госпожа Нимфидора очакваше вече в келията си гости, за да ги послужи с новото си портокалево сладко, госпожа Евдокия — за да се научи истина ли Павлакеви ще имат годеж до друга неделя; госпожа Соломония — за да покани подидаскал Мироновски да дойде подир обяд да и предаде урок от французки; госпожа Секла — да посрещне Николакица, с дъщеря и, дето и г-н С. уж случайно щеше да дойде, за да изгледа Еленчето; а г-жа Евгения-Полидора — да разкаже на многобройните си роднини кавгата оная вечер между Ивана Поляка и булката му, защото не щял да и купи букурещка капелина като на Теофануто, и какви червиви думи му е издумала и как свекърва и я гонила из градината с хурката.