Човекът и вярата в поезията на Вапцаров

 

Две от основните понятия, с които свързваме творчеството на Вапцаров са вярата и романтиката и не случайно две от най-хубавите му произведения, програмни до известна степен са едноименните му стихотворения. Макар и да отразяват две различни страни от Вапцаровата етика и поетика, романтиката и вярата са обединени от общ хуманистичен порив. Вярата на Вапцаров е основа на неговото светоусещане, на позицията му - нравствени и етическа. Тя оформя и поетическите възглед на твореца за човека.

Вярата за поета е жизнено необходима. Без нея лирическият герой не намира изход от граничните екзистенциални събития и се поддава на песимизъм, апатия, отчаяние. В своята поезия Вапцаров утвърждава вярата-антипод на социалния ад, вярата в един по-добър и осмислен човешки живот. За поета вярата е по-висша ценност и от живота, без нея той ще бъде нищо. Тя е съкровена духовна сила, пред която физическият натиск е безсмислен. Затова и първото програмно стихотворение от сборника “Моторни песни” носи името ”Вяра”. Творбата е синтез на поетовите идейни и естически възгледи, интимна изповед, обръщение към бедещите поколения, манифест на Вапцаровата философска мисъл. ”Вяра”разкрива ново значение, на самото понятие, което е свързано с осмислянето на човешките ценности. Написано под формата на лирически монолог на героя, стихотворението е пример за дълбоко заложената вътрешна диалогичност и полемичност. В него Вапцаров поставя два основни проблема за любовта към живота и за вярата. 
В първата строфа поетът разглежда основните прояви на човешкото битие - живост - съществуване /"дишам”/, а впоследствие и животът в най-екзистенциалния му смисъл живот - труд, живот-творчество, проява на духовната същност на човека /"работя", "живея", "стихове пиша"/. Поетът внушава идеята, че водещото начало в човешкия живот е не омразата, а любовта към живота, изразена чрез вярата в него жизнелюието е утвърдено чрез повторението "Напротив! Напротив!” и анафората: “..., аз пак ще обичам!". Това е вярата на човека в същността на живота. Съществуването му е израз на възможност за осъществяване на неговите мечти и желания.

Творбата е насочена към синтез - обобщение на човешкото битие. След утвърждаването на любовта към живота, поетът преминава през материалното и биологичното, за да може човешкия дух да достигне висините, необятните простори на Вселената. Преходът между двете композиционно-тематични части е осъществен със съюза “но”, който способства за противопоставителния строеж на творбата. Реторичният въпрос от втората тематична част съдържа евангелския символ - ”пшеничено зърно”, който отъждествяваме с човешкото битие. Вярата необходима за съществуването на човека и това чувство е постигнато чрез образното сравнение:
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
В творбата, темите за живота и вярата са обединени в обобщаваща и универсална тема - за вярата и живота, защото вярата е живот, а животът е вяра.

Лирическият герой на Вапцаров битува в трудно, сложно време. Това е светът на несбъднати мечти, поругани идеали, безсмислени копнежи. Това е суровата реалност на настоящето. Разкъсван, смазван и убиван от действителността, човекът брани “като ранена пантера” своята вяра. Защото знае - човек без вярата си, ще "бзде разнищен". Човек без оптимизъм не може да върви напред, човек без поглед напред не осъзнава, че живее.

Вярата в идеала, родена от една висока цел-бъдещето на човечеството, води към авторовия оптимизъм, основан на познаването на историческия процес и неговите закономернсти, обвързващи бъдещето и романтиката. Човекът е въплъщение на тази романтика, носеща дъха на свободното бъдеще. Романтиката насочва човекът към бъдещето и му дава опора и нравствено-философска сила. Тя е овързана с вярата и представлява мечта, блян за прогресивно развитие /както е при симво листите, септемврийските поети/, но едновременно с това и налълно осъществима реалност.

Романтиката превръща човека - ”скот”, ”муха”, ”добитък” /"История"/ в променена личност с ново светоусещане и нравствени ценности. Тя е най-ценното, което човек носи в себе си. Вапцаров новаторски подхожда към романтиката от едноименното стихотворение. Той я асоциира чрез техническия прогрес. За първи път красивото е плод на човешките ръце, на човешкия труд:

Романтиката е сега в моторите,
които пеят
по небето синьо".
Романтиката не е празна химера, утвърждава Вапцаров. Тя е всичко най-хубаво, което има в човека. Романтика може да бъде и вярата, и речта, всичко от живота, което удовлетворява човека. Във време на духовно опошляване, романтиката е в самия живот на човека.

Вярата в прераждането на човешкия дух,в силата на нравствените ценности е показана в стихотворението “Завод ”. Животът в него е разкрит чрез уникална персонификация - ”озъбено, свирепо куче”. 0бразът на завода е символ на всекидневното битие, на човешкия живот - дебнеща агресия и тегнеща принуда.

Вярата в поезията на Вапцаров има и своя хуманно-морален паралел - "библейската вяра", с която поетът, е закърмен от детинство. Вапцаров я изобразява като пасивна, за да реши проблемите на човека чрез борбата и револщионната идея. И "чудото", и "вярата" /”Не бойте се, деца”/ присъстват като поетически митологеми с преосмислено социално значение. Основната за поезията на Вапцаров поетическа митологема: "пшеничено зърно от моята вяра" присъства с преосмислен стилистичен и етичен извор от библеиската легенда.

Основа на Вапцаровия хуманизъм на неговата вяра е борбата. Представата за тази борба е изградена в началния момент на стихотворението “Двубой”: "Кръв капе от мойто сърце,"..."и победения си ти". Творбата разкрива типичната Вацарова визия за живота, като борба между противостоящи си сили.

С епична широта Вапцаров разкрива творческите способности на човека. Трудът го облагородява и от социална жертва той се превръща в творец на техническия прогрес, на своето соботвено битие. Чрез преливането на образите един в друг се разкрива всеобхватността на човешкото страдание, на присъствието на динамиката в света, на човека-феномен на природата: ”А аз съм тук...и там ...-Навред”. Така Вапцаров разкрива величието и силата на човешкия дух, вярата му в един нов, "желан и нужен" живот.

Образът на двубоя и борбата е пропит с дълбок реализъм и апокалиптичност на изобржението в стих. “Писмо”:
Но да умреш, когато
се отърсва
земята
от отровната си
плесен,
....
това е песен,да, това е песен!
Картината, изградена с метафорични средства е показателна не само за целите на борбата, за тяхната мащабност и общност, но и за вярата, че прбедата на борбата има в основата си хуманна цел, общозначима същност. В стих. ”Писмо”, вярата е разкрита не като изначално понятие, а като постепенно-формиращо се. Чрез метафората "ни хванаха в капана на живота" Вапцаров разкрива тежкото, страдалческо битие на човека, в резултат на което се поражда омразата - "проказа".

Силата и величието на човека, споообността на човешката личност да се промени и усъвършенствува, мотивът за прозрението са в основата на творба като “Песен за човека”. В нея поетът влиза в спор, в който утвърждава прераждащата сила на човешкия дух. За Вапцаров, човек не е нито добър, нито лош. Вапцаров вярва във възможността на човек да анализира обстоятелствата, да не ги използува за задоволяване на своите желания, да се възроди и промени. Малката човешка драма, за която разказва в подкрепа на своята теза за мощтта на човешкия дух, е породена от обезценяване на нравствените стойности в човека, от неразбирането на собственото му съществуване. Със своя разказ, поетът се противопоставя на схващането на дамата - мизантроп, която вижда човека, подвластен само на злите сили, на престъпната си природа. В обикновената човешка драма синът убива своя баща, защото има нужда от парите му. В изолираното пространство на затвора той има възможност да преосмисли направеното, да види собственото си престъпление, да достигне до извода: "ех, лошо ... светът е устроен!". В резултат се извършва екзистенциално събитие в самния човек “ставането” на светлината в него, прераждането, осмислянето. Лирическият герой на Вапцаров е нежен и лиричен, силен и суров. На основата на жизнените ценности поетът осъщестаява превръщането на престъпника в човек. Израз на тази промяна е песента - надежда и протест. Той престава да бъде "скот в скотобойна" и постига нравствено извисяване. Направеният избор, решителното приемане на смъртта, е изплъзване от затягащата се примка на всекидневието. Поетът извежда във родилия се човек на светлина, от потискащото пространство на затвора пред погледа на Вселената чрез поетична метафора: "Човекът погледнал зората, /в която / се къпела с блясък звезда...". Той разкрива нелепостта и жестокостта на човешката съдба, в контраст с вечността и красотата на природата. Вярата в човека е изразена чрез възстановяване на човешкото достойнство, чрез утвърждаване на прекрасното, на нравствените стойности на човешкия дух: "Браво, човек!”. Поетът печели битката за човека и успява да утвърди своята искрена вяра в способността на му да преодолее злото и да запази човешкото в себе си. Така Вапцаров се разкрива и като страстен хуманист.

Поезията на Никола Йонков Вапцаров носи белезите на голямото изкуство. Вярата осмисля поезията и живота на човека и поета, придава й смисъл и съдържание.

Вапцаровата вяра в човека и бъдещето му позволява да създаде поезия, изтъкана от оптимизъм, наситена с ентусиазъм. Чрез нея той преодолява идеятя за смъртта и създава литературни шедьоври, които имат особено място в световната художествена мисъл.