Последното четмо и писмо на птицата: човекът и обществото в „Нежната спирала“ от Йордан Радичков, анализ

Йордан Радичков поставя важния въпрос за човека и обществото в своя магически разказ „Нежната спирала”, публикуван в сборник-разкази с едноименно заглавие. Авторът предупреждава, че е нарушено общуването между природата и човека. Проблемът, поставен от Йордан Радичков, е глобален в своите не само художествени, но и философски измерения. Неслучайно като ключови думи в произведението се налагат тези за движението като възможност за опознаването на света чрез проникване в себе си. Пътят и кръстопътят, спиралата и кръгът очертават параметрите не само на пространството, през което преминават участниците в действието, но и на времето. Пътят води към хоризонта, а мислите - към високите духовни пространства, т.е. има очертан художествен „хоризонтал” и „вертикал”. Пресечната точка между тях е конфликтна. Това всъщност е съдбата на човека в условен, символен план. На границата между усвоеното културно пространство и на непознатия свят на дивата природа, между разбирането за шипката като за жив организъм и като вампир стои човекът, без да успее да разгадае докрай тайните на битието. Затова под въздействието на анимизма природата оживява: „Пътят лъкатушеше покрай самата гора, спускаше се... Катереше се... Бялата равнина леко се изтегляше и завърташе край нас, смълчаната гора се измъкваше на пръсти назад, най-близките до пътя дървета подтичваха бързо, по-далечните се движеха по-бавно и се създаваше илюзията, че гората бяга назад с хиляди крака, без дърветата да се застъпват едно друго."
Метафоричните глаголни форми, използвани за живата природа (в частност за пътя и гората като възможни препятствия, които ще се преодолеят само ако човекът има сетива да види красотата и да промени отношението си към видимия свят), засилват усещането за движение и промяна. Неслучайно убитата птица чертае спирала с кръвта си (водещ соларен символ на живота) по снега, за да напомни за живота, който никой не би трябвало да отнема: „ Спрях се пред тези капки в снега. Те се редяха подобно спирала, правеха един кръг, после в този кръг се вписваше втори, нежна дъга излизаше от него, за да изпише трети кръг...”.
Спиралата, очертана от последните капки кръв като символ на отиващия си живот, поражда и размислите на разказвача за смисъла на съществуването в този свят. Устремен към непознатото, към глъбинната същност на трансцедентния свят, човекът винаги ще се изправя пред природата с учудването на дете.
Митологично-фолклорното съзнание на човека, озовал се в нетрадиционната ситуация, е представено чрез ключовите думи: кръст, вампир и душа. Шипковият храст, срещнат от ловците, е „обърнат едновременно във всички посоки". С многобройните си „червени очи" той събужда стародавни представи у „човека с изгасналата цигара": „ Туй ще е някой вампир". И много скоро вече всички се включват в „представлението", разигравано някога от режисьора Методи Андонов: „че този шипков храст наистина трепва като живо същество и очите му като на разбойник заиграват на всички страни. Изнизахме се мълчешком между аленеещия шипков храст, вторачил като вампир стотиците си червени очи в нас, и помежду нежните дъги и спирали, изписани върху снега от падащия от небето гълъб."
Природата присъства в художествения свят на Радичков със символиката, която носят като философска същност образите на гората - символ на препятствията и трудностите в живота на човека, на шипката, която също като розата сама се пази от посегателството на заобикалящия я свят, на гълъба, който като Божия птица покровителства доброто и справедливостта, и на снега, напомнящ за небитието. Всички те говорят за невъзможността да се постигне хармония там, където човешката ръка се намесва грубо и нарушава виталния природен кръг. Настъпва царството на хаоса. Хармонията вече е едва ли не - заплаха за човека.
Оцветен в сиво, зимният ден потиска и обезличава всичко наоколо: „Небето над нас бе сиво, вляво от шейната сивееше гора... Белееше се само равнината, до нея стоеше изправена сивата гора, отгоре се сивееше небето, ... съгледах как от сивото небе започнаха да се зараждат птици, все по-зрими и по-зрими, макар и сиви. Птиците прераснаха в голямо сиво ято, носеха се те спокойно над сивата гора." Дори убитата птица е сива: „Заприлича на сива дрипа..." На фона на белия сняг аленеят само капките кръв и „очите" на шипковия храст. Към цялостното символно внушение се прибавя и синият божествен цвят. Авторът провокира размисъл. Посочено е противопоставянето между човешкото, земно проявление на съществуването тук и сега: „... оня със сините очи зареди бързо пушката си... Човекът със сините очи викаше: „Ще ударя", и един друг непознат свят: „оня със сините очи се целеше спокойно..,". Като студен представител на цветовата гама, избрана от писателя, синият цвят се загубва сред сивотата и е „победен" напълно от червения след смъртта на убития от човека див гълъб. Така кръгът напълно се затваря, за да прозвучи авторовото послание за необходимостта от общуване между природата и човека, за да се съхрани красотата на родения вече живот.
Отделните фрагменти в разказа са обединени от логиката на живота и смъртта, които са неотделими в кръговрата на природата. Асоциативността, върху основата на която е изградена магическата творба на Йордан Радичков, налага идеята за общността на природата и цивилизацията: „... трудно ми е да определя дали човекът изглеждаше по-див, или шипковият храст изглеждаше по-див. Навярно и двамата бяха еднакво диви". Трите сюжетно организиращи събития: виждането на шипковия храст, асоциацията с мъртвия вече приятел и убийството на птицата, определят основните повествователни линии и показват света субективно, макар и като ретроспективно видяно единство на жива и нежива природа. Тя е одухотворена чрез синестезии в градация (описанието на пътя през гората), както и метафорично чрез митологемите, плод на останалите в съзнанието стародавни представи за вампири и разбойници. Анимизмът на писателя подпомага процеса на възприемането на света в неговата цялост, а на човека - само като негова съставна част.
Единственият герой, който е назован поименно в разказа, е вече мъртвият режисьор Методи Андонов. Неговото присъствие е по-скоро културно-митологемно, противодейства с наложения духовен контраст на процесите на обезличаването на човека под въздействие на обществото, налагащо все повече изисквания, от които всеки се опитва да се измъкне по някакъв начин. Метонимичните образи на най-разумното живо същество маркират обикновено колективното съзнание или неговото проявление при онези от ловците, които само за миг играят роля в общото течение на художественото действие, разказващо за живота, събран в „един студен зимен ден". Те са „неколцина човека", „едни", „други", „трети". Между тях е „конярят", който е характеризиран като жесток човек, защото се отнася немилостиво към шипковия храст, изпречил се на пътя: „завъртя камшика във въздуха и перна храста през лицето".
Авторът представя не цялостно, а фрагментарно присъствието на ловците: „ видях рамена, гърбове, гугли и сините очи на едного от ловците." Изграден е техният колективен образ. Те нямат своя индивидуалност, сякаш са обезличени поради липса на духовност. Последният е назован още и „човекът с изгасналата цигара ", а Методи Андонов - „ човекът с гуцулската шапка".
Идва момент, в който остават само гласове: „извика синкавият глас, който преди малко питаше синеокия кое е вампир". Следват „оня със сините очи", „някой", отново „човекът със сините очи", „оня", „човекът". Всички описателни фрагменти в момента, когато се извършва убийството на сивия див гълъб, се сливат в едно, за да изградят образа на ловеца, готов да посегне и на природата, и на човешките си чувства, лишен от сетива за красивото и доброто. Дори разказвачът не е достатъчно дистанциран от останалите: „ Бях най-младият от групата." Дори той е част от множеството. Макар и по-чувствителен, присъства в мига на извършеното престъпление. Става негов свидетел.
Героите на Йордан Радичков в разказа „Нежната спирала” са обикновени, примитивни, неучени хора, селяни с фолклорно-митологични представи. Те са любопитни към детайлите. Отличават се с общителност. Веднага се ангажират с всичко, което ги заобикаля. Техният свят е затворен между небето, където летят птиците, поставени на прицел, и пътя, пресичащ равнината, наречена „ледената пустотия". Чувстват се уютно в това ограничено пространство, понеже познават добре естествеността на общуването. Статични по светоусещане, те изостават в личностен план от времето, но коментират всичко видяно до най-малките подробности. Без излишна тревога приемат промените в сезоните и в човешкия живот. Само понякога могат да се стъписат пред смъртта, защото тя им напомня и за техния тленен край: „Половината от мъжете наскачаха от шейната... да видят какво може да ме спира по средата на пътя... Всеки случай никой не посмя да пристъпи напред, за да разкъса или да изпотъпче аленеещите нежни спирали на птицата. Умълчахме се всичките, стана неловко да стърчим посред бялата равнина..."
Човекът и обществото в магическия разказ на Йордан Радичков са показани и чрез метонимичните образи на смъртта (кръвта, храста и безкрайната снежна равнина). Тя поражда у човека тъжни чувства, които звучат носталгично-приглушено в пространството на пътя. Сходни са за всички - независимо дали става дума за човека или за птицата: „... никой от нас не подозираше, че докато кръжи, птицата изстисква бавно кръвта от себе си, за да допише с неясни кръгове и спирали своето последно четмо и писмо върху бялата равнина, последната фраза на своя живот."
Присъстващи вече само като „кашлица, човешки гласове", спътниците на разказвача не дават възможност да се разгадае тайнствената книга на природата и обществото, влизащи непрекъснато в двубой. Неслучайно най-младият ловец се опитва да надникне отвъд видимото по психологически път: „Ако исках да намеря нещо, трябваше пак в себе си да се поровя", за да разбере накрая, че въпросите едва ли някога могат да намерят окончателен отговор в света на постоянно девалвиращите ценности. Без отговор остават и изписаните спирали по снега, оставени от мъртвата птица: „Може би тази фраза съдържа проклятие; може би съдържа някакво завещание към другите птици; а може би е само прост отпечатък на един внезапен финал?"
Обърнат към себе си, човекът като че ли може да добие опит и от осъзнаване уроците на природата. Затова краят на разказа „Нежната спирала” поражда размисли за единството на човека с нея. От гледна точка на анимизма като че ли смъртта се оказва повод за преосмисляне на ценностите чрез общуването или чрез отказа от него в моментите на върхово изпитание, както е в случая. Но обръщането назад към отминалото време е необходимо, за да се направи съпоставка с настоящето и да се проследи посоката на пътя. Само тогава може да се разбере и смисълът на човешкото битие, в което непрекъснато се актуализира митът за вечното завръщане, вписващ се в „кръга" на всяко пътуване - колкото и кратко да изглежда то. Така чувствата и взаимоотношенията се ситуират в настоящето като повод за преосмисляне на миналото и подготвяне на бъдещето.
Чрез магическия си разказ „Нежната спирала” Йордан Радичков показва необходимостта от съхраняване на детското любопитство на човека към света през целия съзнателен живот. То прави битието стойностно и му помага да разбере в какво се състои достойнството - дори тогава, когато по пътя си човек среща трудности и прегради или греши, устремен към една недостатъчно значима цел.
Адресатът на произведението е градският човек, който често забравя за простотата и красотата на природата. Време е вече всеки човек да изостри сетивата си за естествения живот и неговите предизвикателства, за да не стане твърде късно. Днес, когато все по-често пред себе си вижда еднотипни строежи и живее в стесненото пространство на жилището си, човекът забравя за простора и светлината на природата, която все още не е унищожена напълно. В неговите ръце е възможността тя да бъде спасена. Затова е необходимо да възприема природата с очите на човека от селото, който живее сред нея, познава я и се радва на общуването си с нейния необятен свят. Тогава няма да бъде излишно и напомнянето на литературната критика за прозата на Йордан Радичков като опит за съхраняване на един самобитен свят, в който човекът и обществото трябва да се подчинят на законите на природата. И независимо от факта, че всяко излизане извън общоприетото предизвиква сблъсък с действителността, чрез диалога между човек и природа се възстановява хармонията в живота.
Магическата проза на Йордан Радичков въздейства и с кръговостта на движението, и с огледалността на представите и със знаците, оказващи се често по-важни от имената и социалните проявления на персонажите. Затова в художественото пространство на произведението връзката между реалното (документалното) и фикционалното (фантастичното, невероятното) се осъществява чрез поверията за вампира, за снежната „пустотия", за смъртта, за душата на птицата. Концентричността на изживяванията, представена чрез символите на сферата, спиралата и кръга, води до излизането от очакваното (лова) и тръгването към други хоризонти на прехода между профанно и сакрално. Действието се стреми да обвърже живота и смъртта като кръгово движение чрез приемствеността, и то от мига на настоящето към вечността. Като „игра" могат да се съотнесат всички видими и предполагаеми образи и срещи: храст-вампир - разбойник - актьор - зрител. Омагьосаното пространство травестира представите за света, в който като че ли всичко се повтаря от стародавни времена - стига човек да намери сили да мине през една „омагьосана" гора.
Лирическото начало в произведението доминира над епическото, въпреки че има известна фикционална събитийност. Чрез използването на „разказ в разказа" се обогатяват гледните точки, чрез „гласовете" и жестовете се ангажира вниманието на възприемателя. Пародирането на стила, наложен от предходниците на Йордан Радичков в областта на художествената проза (Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков), разностилието, диалогичността (постигната не толкова чрез думите, колкото чрез ироничната интонация поради различното светоусещане), множествеността на гледните точки, знаковостта и лирично звучащата асоциативност доказват оригиналността на повествователната техника на писателя. Умението да се фабулира действието показва неговата дарба да общува с читателя (респективно - с представителите на обществото) посредством притчово-сентенциозния изказ. Той се доближава максимално до колективния герой, който вижда като нещо напълно естествено гонитбата на шипковия храст от човека. Подобно на актьор, разказвачът приема играта на живота като ритуал, в който всички трябва да участват. Така ретроспекцията (връщането към спомена за удивлението на отишлия си завинаги приятел пред чудото на природата) насочва читателското внимание към устойчивите народни виждания за добро и зло и внушава представата за самовглъбяването на разказвача. Затова не е излишно да се припомни и характеристиката на полския българист Войчех Галонзка за Йордан Радичков - „философ на дребните неща". Неслучайно писателят има своите почитатели от различни възрасти, които вярват, че човекът и обществото могат да се променят, ако към тях се погледне с очите на добронамерения автор от разказа „Нежната спирала”.