Eзикова култура

          Думата „култура“ е латинска и означава нещо обработено – в древността са я използвали, за да означават обработването на земята. Постепенно след това, идеята за обработването, грижата, усъвършенстването, съдържаща се в понятието „култура“, започва да изразява и преносен смисъл, за да разграничи човешкия от природния свят. Днес под „култура“ разбираме духовната дейност на човека, ръководеща начина му на живот, чрез създаване на правила и норми, помагащи на хората да оцелеят в дадена среда. Казано с други думи, културата е усилие за обработване и усъвършенстване на човешкото у нас. А тъй като общуването с помощта на езика е изключително важна част от живота, то трябва да се осъществява в рамките на правила и норми, осигуряващи възможно най-добрите условия за изразяване и разбиране. Какво включват тези правила и норми?

          На първо място, разбира се, е изискването да спазваме установените норми на книжовния език. Това се налага, за да сме сигурни, че и за отправителя, и за получателя съобщението ще има един и същ смисъл. Тук са важни и правоговорът, и правописът, и граматичните норми (съгласуване по род и число, изразяване на определеност, глаголно време), и пунктуацията. Освен това спазването на езиковите норми е белег за културата на човека – образование, възпитание, социална среда. Първото впечатление, което създава човекът, е резултат от начина му на изразяване. Затова още от древността хората с авторитет в обществото грижливо са си изработвани начин на изразяване, който да внушава уважение още при първа среща.

          На второ място, но не и по значение, е умението да изграждаме и възприемаме изказванията и текстовете, с които реално общуваме. Както знаем, те зависят от ситуацията на общуване, от емоционалните и социалните отношения между участниците, от целта, която трябва да постигне изказването, както и от очакваната ответна реакция. Също така текстът трябва да съдържа всичко, което отправителят иска да каже, както и всичко, от което получателят се нуждае, за да го разбере. Умението правилно да се изгради и възприеме един текст също е важен белег за езиковата ни култура.

          На трето място е начинът, по който си служим със словесното богатство на езика. Колкото повече са думите, чието значение познаваме и умеем да употребяваме, толкова по-добре ще изразим смисъла на това, което искаме да кажем. Нека си послужим с един пример. В речта на Странджата от глава трета на повестта „Немили-недраги“ има едно изречение, което гласи: „И ще умрем със слава и в борба, и няма да издъхнем като кучета по тия улици.“ А в стихотворението „Хаджи Димитър“ от Ботев срещаме знаменитите стихове: „Тоз, който падне в бой за свобода, / той не умира.“ Тези две изречения съдържат три различни думи, означаващи приблизително едно и също – смърт, умиране. Защо е трябвало да се употребяват „падне“ или „издъхнем“, след като глаголът „умирам“ би бил достатъчен? Да, общото значение е приблизително еднакво, но нюансите на смисъла не са. Глаголът „падам“ изразява героична, славна смърт, докато „издъхвам“ – просто биологична смърт. Когато искаме да подчертаем разликата между тях, както прави Странджата, употребата на различни думи е наложителна. Това обаче означава, че знаем тези думи и сме способни да изберем най-подходящата. Колкото по-богат е нашият речник, толкова по-изразителна и по-точна ще е речта ни.

          Друга важна характеристика на речта е нейната чистота. Езикът е отворена система и в него навлизат много чужди, диалектни, жаргонни или просторечни думи. И тук възниква сериозен проблем. Кои от тези думи биха обогатили изказа и кои биха го загрозили или превърнали в неразбираем? Не от вчера се води борба с така наречените чуждици. Известни са комичните предложения на Иван Богоров кибритът да се нарича „драсни-пални клечица“ и други подобни. По-малко известно обаче е, че същият Богоров е предложил и думи, които успешно са заменили чуждите. Такава например е думата „влак“, заменила френското „трен“. Като общо правило можем да приемем следния принцип: Ако една чужда, диалектна, жаргонна или просторен- на дума обозначава същността на някое явление, за което не съществува дума в книжовния език, то тя трябва да се възприеме. Особено важен е този принцип в научната и техническата терминология, в света на новите технологии и в обществения живот. Няма как да избегнем думи като „компютър“, „таблет“, „смартфон“, „телевизия“, „пица“, „коктейл“ и т.н. За тях не съществуват български съответствия, нито пък е нужно да се създават, защото тази лексика има международен характер. Когато обаче значението, изразявано от чуждата дума, може да се предаде е вече съществуваща и утвърдена българска, тогава употребата на чуждица наистина „замърсява“ езика.

          Друго важно изискване за употреба на думите е тяхната стилова уместност. Повечето от думите в книжовния език са неутрални в стилово отношение и се употребяват във всички сфери на общуване, както и във всички функционални стилове. Има обаче думи е ярко изявена стилова характеристика. Би било крайно неуместно при официалното общуване да се употребяват просторечни или жаргонни думи, както и обратното – в приятелски разговор да се използват думи и изрази, подходящи само за ситуация на официално общуване.

         И накрая, важно изискване към носителите на езика е спазването на речевия етикет. Знаем, че за някои типови ситуации в човешкото общуване съществуват специални формули, осигуряващи цивилизованото отношение между хората. Такива ситуации са: среща и раздяла; посрещане на празници; значими събития в живота; отправяне на благопожелания; изразяване на съчувствие и др. под. Никой не би погледнал е добро око човек, който подминава своите познати на улицата, без да им каже „Добър ден“, или си тръгва, без да каже „Довиждане“. Речевият етикет обаче също има своите стилове - официален (висок), неутрален и разговорен (нисък). Трябва да знаем кой израз от речевия етикет е подходящ за дадена ситуация. Едва ли е уместно да поздравиш директора на училището със „Здрасти, мой човек“, както и да посрещнеш най-добрия си приятел с израз от рода на „За мен е голяма чест да Ви изразя най-добрите си чувства“.

          Както виждаме, усилията по обработването и „култивирането“ на начина, по който си служим е езика, са много и разнопосочни. Всички те обаче са необходими, за да се изгради онова, което наричаме езикова култура на личността.

          Езиковата култура на личността е комплекс от знания и умения, прилагани в процеса на общуване, който включва:
          ● Спазване на правоговорната, правописната, пунктуационната, както и граматичните норми на книжовния език;
          ● Умения за изграждане и възприемане на езикови изказвания и текстове с оглед на комуникативната ситуация, целта и очакваната ответна реакция;
          ● Богатство, чистота и стилова уместност при употребата на речниковия състав на езика;
          ● Спазване на речевия етикет в раз-лични ситуации на общуване.

           Езиковата култура на един човек е важен белег за неговата обществена значимост. Тя му помага успешно да се справя в най-разнообразни ситуации от личния, училищния, професионалния и обществения живот. Човек, който може да общува само в някоя ограничена сфера от живота, обикновено се оказва жертва или на обстоятелствата, или на недобронамерени хора. Ето защо за всеки е нужно непрекъснато да подобрява своята езикова култура. За да провериш какво е равнището на твоята, попълни следната таблица. Ако някой от отговорите е „не“, това означава, че там имаш слабо място и трябва да подобриш езиковите си умения. Най- лесно това става, когато четеш повече и се опитваш да вникнеш напълно в смисъла на текста, обмисляйки внимателно всяка дума.