Наметнатата белгийска мантия: анализ на „Бай Ганьо“ от Алеко Константинов, замисъл, жанр и структура на книгата

          ЗАМИСЪЛЪТ

          В първите две десетилетия след Освобождението българската литература активно продължава да изгражда българския национален космос с неговите основни опорни точки – образът на националното пространство, история, култура и език и пр. Най-важен обаче е въпросът за националния идеал. И точно тук българското общество, а заедно с него и литературата се натъкват на сериозен проблем. Изведнъж се оказва, че има твърде много хора, които разбират националния идеал посвоему, загърбват светлия пример на Възраждането и се впускат в гонитба на лични и политически цели. Така само няколко години след Освобождението възниква проблемът за загубения идеал. Тази тема е общо място в творчеството на всички писатели от епохата – Вазов, Захарий Стоянов, Михалаки Георгиев, Тодор Влайков, Стоян Михайловски. Изключително интересен принос към разискването на този централен за българското общество проблем обаче прави Алеко Константинов със своята книга „Бай Ганьо“.
          Подтик за написване на този своеобразен текст Алеко Константинов получава от различни места. В началото са разказите за подвизите на българи в чужбина, сблъскали се с непознати за тях порядки и начин на живот, които е чувал още в родната си къща. Този мотив може да се открие и в литературата на другите балкански страни. Алеко е осъзнавал това, за което говори фактът, че героят се казва именно Ганю Балкански.
          Друг подтик за написване на книгата идва от срещата с българския търговец на розово масло Ганьо Сомов, с когото Алеко се запознава на световното изложение в Чикаго. Неговият външен вид, поведение и разбирания за живота стават основа за образа на прословутия герой.
          Трети подтик е случаят със Стамболовия прокурор Ганьо Чолаков, който, останал сирак като дете, е подпомогнат от известния възрожденски деец и писател Васил Друмев да завърши виеше образование. По-късно, когато Васил Друмев става Търновски митрополит, се сблъсква с порядките на Стамболовата диктатура. Властта възбужда съдебен процес срещу митрополит Климент, а като прокурор по делото се явява Ганьо Чолаков – момчето, на което Васил Друмев е дал път в живота. Тази черна неблагодарност се превръща в един от най-бурните скандали в тогавашното българско общество. Случаят дава на Алеко Константинов допълнителен материал за оформящия се в съзнанието му образ на Бай Ганьо – героя, в чиито възгледи и постъпки се отразява сложната борба между европейските принципи, към които се стреми младата нация, и бруталната реалност у нас.
          Тези подтици са важни за работата върху образа на Бай Ганьо, но не го изчерпват. Всяко време открива по нещо ново в тази книга, а самият герой бързо напуска затворения свят на литературата и става един от културните символи на българското общество, превръщайки се в постоянен персонаж на градския фолклор.
          За пръв път Алеко Константинов подхвърля намерението си да пише за Бай Ганьо в пътеписа „До Чикаго и назад“: „Нека да тръгнем веднъж ние с бай Ганя по Европа...“ И наистина няколко месеца след излизането на пътеписа списание „Мисъл“ започва да печата отделни разкази за Бай Ганьо. Като отделна книга творбата излиза през 1895 година под заглавие „Бай Ганю – невероятни разкази за един съвременен българин — пише Алеко Константинов“. Там е включен и непубликуваният в „Мисъл“ очерк „Бай Ганю журналист”. По-късно към книгата традиционно се добавят всички фейлетони, чийто герой е Бай Ганьо.

          ЖАНРЪТ

          За да разберем правилно смисъла на книгата, важно е да определим какъв е нейният жанр. По този въпрос все още се водят спорове. Сам авторът говори за „разкази“ („невероятни разкази за един съвременен българин“), а на други места за очерци („този очерк посвещавам на моя приятел Цветан Радославов“). Думата „разказ“ насочва вниманието към устния характер на повествованието. И наистина, историите за Бай Ганьо се разказват в атмосферата на весела приятелска компания, като всеки от разказвачите споделя своя личен опит от срещата си с героя – той или е пътувал с него, или го е срещнал в някой чужд град, чул е за някое негово приключение, или е станал неволен свидетел на някаква случка. Иначе казано, историите не са измислени, а сякаш са се случили наистина. Към същото насочва и думата „очерци“. Очеркът е жанр, който разказва за нещо, случило се в реалния живот, а не е плод на условност или измислица.
          В същото време определението „невероятни“ насочва вниманието в друга посока – историите на Бай Ганьо не са описания, следващи класическата формула на реализма от 19. век – типични характери в типични обстоятелства, т.е. представящи един точно определен човек със своя биография, характер, поведение и индивидуални особености. Както героят, така и случките, разказани в книгата, са по-скоро типови ситуации, представящи определено човешко поведение. По този признак разказите за Бай Ганьо повече приличат на притча или анекдот.
          Притчата е жанр, широко използван във възрожденската литература. Тя е такъв тип говорене, което иска да постигне пряко поучение, реализирано чрез тълкуване на една история, в която всеки от елементите има скрит алегоричен смисъл. С други думи, въздействието на притчата се основава на иносказателност чрез нагледен пример. Този пример е условно събитие, възприемано като достоверно. Героят не е индивидуален характер, а схема, представяща житейската позиция на определен тип човек („един съвременен българин“). Той не е обект на художествено наблюдение и изображение, а представя определен нравствен избор, потвърждаващ или противоречащ на някоя норма. Към този тип поведение и нравствен избор разказвачът изразява определена позиция – утвърждаваща или отхвърляща.
          Поучителният характер на разказите за Бай Ганьо е извън всяко съмнение. Много са и пасажите от книгата, в които чрез коментари и израз на чувства разказвачите изказват своето отношение към характера и постъпките на героя – „погледвам, потънал от срам“, „те по всяка вероятност приеха моя другар за някой новодошел, непостъпил още в лудницата въсточен човек“, „остави се, гнус ме е“ и др. под.
          Не подлежи на съмнение и иносказателният характер на разказите. Особено в пасажите, където авторът въвежда, описва или представя героя, както и когато се прощава с него. В самото начало на книгата четем изречението: „Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия – и всички решиха, че бай Ганю е вече цял европеец.“ Тук всяка от думите крие някакъв алегоричен смисъл. „Помогнаха“ намеква за това, че не ние, а друг ни е помогнал да се освободим. „Агарянският ямурлук“ определено е чуждото робство (в сп. „Мисъл“ думата „ямурлук“ отсъства, а вместо нея стои съвсем недвусмисленото „иго“). „Белгийската мантия“ всъщност е написаната по белгийски образец Търновска конституция (в сп. „Мисъл“ изразът е „белгийска конституция“). Думата „европеец“ означава не нещо друго, а „модерен човек“, „модерна държава“, „модерно общество“. Най-интересен обаче е изразът „наметна си той...“. Приемането на конституцията е само външната, формалната страна на нещата. Но това не решава проблема със същността. Защото дори когато имаме модерни закони, това не означава, че у нас се е установила истинска западна демокрация („цял европеец“). Обвивката е едно, а същината – друго. Цялата книга всъщност кара читателя непрекъснато да разсъждава дали ние наистина сме европейци, или „все не сме дотам“.
          Иносказателно е и описанието на Бай Ганьо: „един широкоплещ, черноок, чернокос и даже чернокож господин, със засукани мустаки, със скулесто лице, с бръсната поникнала брадица, облечен (в какво мислите?) в редингот, незакопчан, под жилетката му два-три пръста червен пояс, с бяла (по нашенски бяла) риза, без вратовръзка, с черно, накривено калпаче, с ботуши и един врачански бастон под мишница. Млад човек: да има най-много трийсет години.“ Всеки елемент от това описание говори само за невероятната смесица на европейско и ориенталско, на модерно и традиционно, на привидност и същина. А възрастта на героя е намек за младостта на модерната българска нация.
           Иносказателността и поучителността на притчата са неотменима част от същността на книгата, но тя не може да се определи еднозначно като притча, защото този жанр е сериозен и нравоучителен, а „Бай Ганю“ е весела книга. Нейното въздействие се дължи на анекдотичния характер на разказаните вътре случки. Основната характеристика на анекдота е неговият интерес към скритата, невидимата страна на официалния образ на света. Или както се казва в самата книга – „опакото“. Както и в притчата, анекдотичният герой е схематичен, но изглежда външно достоверен. И наистина, през цялото време ние сякаш усещаме сетивно присъствието на Бай Ганьо – той пъшка, сумти, мирише, мляска, уригва се, стреми се да заеме цялото пространство. И действа. Но действа така, че да покаже обратната страна на нормата, преобръщайки установеното общо мнение. Чрез своите действия той се саморазкрива и самодискредитира, кощунствено нарушавайки правилата. Освен това анекдотичните истории са непредсказуеми – героят непрекъснато изненадва околните с нови и нови непредвидими действия. Но най-важната характеристика на анекдота се състои в това, че той не поучава и не подтиква възприемателя да подражава на някакъв престижен пример, а го развлича, кара го чрез смях да изгради своето мнение, свободно разсъждавайки върху чутото.
          Има още един аргумент в подкрепа на тезата, че анекдотичното начало лежи в основата на „невероятните разкази“. Макар че всяка от историите е разказана уж от очевидец, т.е. става дума за единично събитие, става ясно, че всъщност това са сюжети, които бродят сред хората и са познати на всички – „разкажи за историята с Ермолова“; „Или за княгиня Белозерская“; „Ами знаете ли историята на бай Ганя с шкембе-чорбасъ“. Само анекдотите се разпространяват от уста на уста и така оформят едно отворено пространство с неясни граници, в което „Бай Ганьовите истории нямат свършване“.

          СТРУКТУРА НА КНИГАТА

          Жанровото своеобразие на книгата се отразява и в нейната структура. Когато през 1895 година излиза от печат „Бай Ганю – невероятни разкази за един съвременен българин“, тя се състои от две части. Първата включва девет очерка, обединени под общото название „Бай Ганю тръгна по Европа“, а втората – трите очерка „Бай Ганю се върна от Европа“, „Бай Ганю прави избори“ и „Бай Ганю журналист“. Редакторите на по-късните издания прибавят и всички фейлетони с главен герой Бай Ганьо, като последният е включен чак през 30-те години. Защо е възможна тази отворена структура, довела до там, че Бай Ганьо се превръща в основен герой на градския фолклор, прониквайки дори във всекидневния език като нарицателно име за простак?
          Тази възможност се създава от представената ситуация на разказването. Група млади мъже, „попревтасали ергени“, седят на чаша вино в някое столично заведение и си разказват историите за Бай Ганьо. В повечето случаи разказвачите са преки свидетели, а понякога и участници в приключенията на героя. Тоест, срещаме се не с измислен литературен персонаж, а с реален човек, който сякаш живее и действа между нас. Това не е характерно за литературата, в която между условния художествен свят и реалната действителност минава ясно очертана граница. Това значи, че можем да определим словото в „Бай Ганю“ не като слово за живота, а като слово в живота.
          Принципът, по който е построена книгата, е различен от характерния за реалистичната литература: гледане на действителността отвън, описване и разгръщане на един цялостен образ на героя като характер. Произведенията на реалистичната литература притежават добре изградена композиция, в която всеки елемент има своето значение за постигане на цялостния смисъл и въздействие на творбата, затова такива книги не може да се дописват. Книгата за Бай Ганьо е създадена според други принципи. Тук разказвачът не наблюдава живота отвън, а е въвлечен в житейските ситуации, за които говори. Затова и неговото слово е незавършено и винаги може да бъде продължено. Въздействието на това слово се мисли като пряко поучение с цел облагородяване на човека и обществото. А срещата на разказвача с неговите слушатели не е опосредствана от писмения текст, а се случва по време на ритуал – в нашия слушай вечерните срещи на компанията „Весела България“. Следствие от това е фактът, че едно от важните смислови внушения на творбата се поражда от съпоставката между трескавата активност на Бай Ганьо и сладкото far niente (безделие) на онези, които уж се гнусят от постъпките му, но не правят нищо, за да им противодействат.
          Подобен род книги не са рядкост в световната литература. Най-известната от тях е сборникът, в който седем дами и трима младежи се събират в една вила близо до Флоренция, за да си разказват „новели“ – „Декамерон“. Колкото и да са далечни като съдържание, двете книги са много близки по структура. От вече съществуващи сюжети се избират тези, които най-добре илюстрират даден проблем. В първата част проблемът навсякъде е един и същ – некултурен българин пътува в чужбина и понеже не познава европейския живот, често попада в конфузни ситуации, от които се измъква с агресивност и нахалство. Поведението на героя обаче се възприема от разказвача и слушателите му като осъдително и срамно. С други думи, пред читателя се разиграва своеобразен диалог. Във втората част действащият само в угода на егоистичния си интерес Бай Ганьо участва в депутации, прави избори, списва вестник. Тоест определя цялостния обществен живот на България. Тук мнението на групата разказвачи, техните чувства и поведение играят съществена роля. Така че единството на книгата не може да се мисли по друг начин, освен като взаимодействие между участниците в компанията „Весела България“ и Бай-Ганьовата България.
          Тази отвореност на книгата дава отражение и върху определението „съвременен българин“. Днес ние възприемаме повечето от книгите, писани преди сто и двайсет години, като разказващи за една много отдалечена от нас действителност. Бай Ганьо обаче още живее между нас. Това може да означава само, че обществените противоречия, родили образа на този герой, все още не са преодолени и ние все още си ги превеждаме образно като прояви на байганьовщина.
          Всички тези особености на книгата „Бай Ганю – невероятни разкази за един съвременен българин“ подсказват, че тя трябва да се чете малко по-различно от реалистичната литература. „Бай Ганю“ изисква от читателя да осъзнава внушаваните чрез иносказание обществено-политически идеи и проблеми. Нужно е също така да се познават конкретните обстоятелства, в които се развива действието, за да може правилно да се схване смисълът на случващото се и да се стигне до същността на проблема, който стои неразрешен и до днес.