След рухналите илюзии: историко-литературен обзор на българската литература между двете световни войни, от Гео Милев до Вапцаров

1. Голямата граница: Първата световна война променя всичко

     Първата световна война (1914–1918) е граница между два различни периода в нашата култура. След нея българското общество се променя силно, а заедно с него – и литературата. Идеята за „национално обединение“, която дълго е обединявала хората, се срива. Мнозина губят вяра в старите, „възвишени“ слова. Писателите започват да гледат с недоверие на лозунги и митове, които преди са им изглеждали свещени.

     Ясно говори за това Гео Милев в статията си „In memoriam Димчо Дебелянов“ (1919, сп. „Везни“). Тя е написана след смъртта на Дебелянов на фронта. Гео Милев казва просто: войната ни е показала, че много понятия, които сме смятали за свети, са се превърнали в празни думи. „Отечеството“ вече не стои като бляскав идол над всички, а прилича на „Химера“ – на създаден образ, който изисква безкрайни жертви. Той вижда как младежи умират за тази химера и ги оплаква. Същевременно казва, че и думата „цивилизация“ е загубила смисъла си: вместо да означава разумно и справедливо устроено общество, тя често прикрива варварство. Според него истинският път не е към външния блясък на „цивилизацията“, а към първичното и истинско начало у човека – към неговата връзка с Вселената и с живия свят.
 

2. Двадесетте години: какво се ражда след рухването на илюзиите

     В 20-те години след войната се оформят нови естетически позиции – казано по-просто, появяват се нови разбирания за изкуството. Литературният пейзаж бързо се променя. Велики имена от предишното поколение вече ги няма: Пенчо Славейков (1912), Пейо Яворов (1914), Теодор Тодоров (1916), Димчо Дебелянов (1916), д-р Кръстьо Кръстев (1919). На тяхно място идва нова вълна.

     От тази епоха са книги като „Рицарски замък“ (1921) от Христо Ясенов и „Лунни петна“ (1922) от Николай Лилиев. Започва да излиза списание „Хиперион“ (1922–1931) с редактори Иван Радославов и Теодор Траянов. В него се печатат и ранни стихове на Атанас Далчев – например „Хижи“, „Старите моми“, „Есенна поема“ и др.

     2.1 Символизмът вече не стига

     Гео Милев в статията „Поезията на младите“ (1924) казва направо: символизмът – голямото течение от преди войната – вече не може да води литературата. Идеите му са се изхабили. Подкрепя го и Атанас Далчев с критическите си текстове „Поезия и действителност“ (1927), където настоява поезията да бъде свързана с реалния живот. Той се обявява срещу „жреческото“ и затворено изкуство: не иска поезия само за тесен кръг посветени. Затова казва, че символизмът се е превърнал в „изкуство за малцина“, дори в „мъртва поезия“.

     2.2 Първото десетилетие след войната – към постсимволизма и действителността

     През първите години след войната лирическите жанрове имат водеща роля (поезията е силна), но прозата също се развива. Литературата се насочва към постсимволизма – това означава връщане към конкретното, описване на реалните условия на живот, на социалната среда. Индивидуалното преживяване отстъпва място на колективното – на съдбата на общността. Много поети започват да пишат за града, бедните, несправедливостите.
 

3. Гео Милев – от символизъм към експресионизъм

     В творчеството на Гео Милев ясно се вижда смяната на естетическите принципи. Той тръгва от символизма, но за кратко време стига до друга посока – експресионизъм. В списание „Везни“ (1919–1922) Гео Милев утвърждава модернистично изкуство. За него центърът е силната творческа личност, която той нарича „Бог Аз“. Поетиката му използва:

• фрагментарност и колаж – отделни части се събират в едно;
• асоциативни връзки – не всичко е подредено логически, а по усещания;
• шокираща проповедност – силни, груби думи, за да събудят читателя;
• нетрадиционен синтаксис и стъпаловидно графично оформление на стиха.

     Възгледите му се виждат в „Грозни прози“, в „Експресионистично календарче за 1921 г.“, в поемите „Ад“, „Ден на гнева“ и „Септември“. Те са повлияни от немския експресионизъм. В тях старата епоха „умира“, а новата се ражда като след апокалипсис. Списанието „Везни“ печата преводи на европейски автори – Йоханес Бехер, Ернст Толер, Франц Верфел, Георг Тракл, Густав Майринк, както и репродукции на картини от Оскар Кокошка, Марк Шагал, Пол Клее и др. Така българската публика се запознава с новите течения.

     3.1 Критика на „машинната“ цивилизация и идеята за „родно изкуство“

     Гео Милев остро критикува техническата, машинна цивилизация. В нея той вижда бездуховност, морална деградация и отчуждение между хората. Срещу това поставя образа на „примитива“ – първичния човек, символ на жизненост и енергия. В текста „Грозно изкуство“ той защитава тезата: след хилядолетно развитие изкуството трябва да се върне към първичния човек – към „Адам“.

     Подобни идеи изказва и Сирак Скитник (псевдоним на Панайот Христов) – художник и писател. В неговите статии „Тайната на примитива“ (1923) и „Човечеството в преход“ той казва: нашата епоха е сложна и лъжлива, но в нея има „жива вода“, която ще възкреси човека. Тези мисли напомнят на философа Освалд Шпенглер и неговата книга „Залезът на Запада“ (1918), където той говори за упадъка на съвременната цивилизация и за духовната старост на Европа.
 

4. Кръгът „Стрелец“: да бъдем и българи, и европейци

     Модернистичните принципи се развиват и в литературния кръг „Стрелец“. В него членуват Константин Гълъбов (професор и критик), Атанас Далчев, Светослав Минков, Чавдар Мутафов, Атанас Илиев, Димитър Пантелеев и др. Орган на кръга е вестник „Изток“ (от 1926).      В статиите си Гълъбов поставя голямата задача: да се свърже родното с общоевропейското, да бъдем част от Запада, без да изгубим собственото си лице.

     Програмата на „стрелците“ е ясна: „Искаме да бъдем писатели на новото време – българи и все пак европейци!“ Те търсят синтез – съединяване на националното и общочовешкото. Като естетическа основа те се връщат към идеята на Пенчо Славейков – родното не е само в дрехите и обичаите, а в дълбочината на душата. В същото време се разграничават от стария кръг „Мисъл“: те не искат елитарно, „жреческо“ изкуство, а настояват за нравствено превъзходство пред духовно разложеното общество.

     4.1 Диаболизмът и „предметната“ поезия

     Под влияние на западноевропейската литература навлиза диаболизмът – интерес към странното, демоничното, към тъмната страна на града. За пример се посочва романът „Голем“ (1915) на Густав Майринк. В нашата литература това се отразява в проза и разкази на автори от кръга: Светослав Минков, Чавдар Мутафов, Атанас Далчев. В тях човекът е обезличен, превръща се в сянка или марионетка, която действа механично – сякаш е на сцената на „театъра на абсурда“.

     При поета Атанас Далчев излиза на преден план „предметната“ (вещна) линия. В неговата предметна поезия обикновените неща – прозорци, стаи, мебели – стават символи на отчуждението. Героят е сам, любовта е изгубена, а животът изглежда празен и монотонен.
 

5. 20-те и 30-те години: силни женски гласове и нови посоки

     Във философската поезия на Далчев лирическият герой е самотен мислител, който безкрайно търси знание чрез книгите.
     Съвсем друга е героинята на Елисавета Багряна. Тя е модерна жена – смела, самостоятелна, духовно разкрепостена. За нея тялото и чувствата не са нещо срамно, а начин да се достигне истината за битието. Това се вижда в сборниците „Вечната и святата“ (1927), „Звезда на моряка“ (1932), „Сърце човешко“ (1936). При Багряна се забелязва антисимволистична посока: вместо мъгляви символи – ясен земен свят, който се среща с вечността.

     Образът на родното в нейната лирика се свързва с духовно наследство от далечни прабаби, които пазят паметта на рода. Женското начало е едновременно космополитно (отворено към света) и културно наследствено (пази традициите). Важни мотиви са майчинството, бъдното поколение („Потомка“), връзката с природата. Тази съчетаемост между модерно и традиционно – между митология и фолклор – става отличителна за литературата от т.нар. следвоенен период.

     Някои от стиховете на Багряна се публикуват в списание „Златорог“ (1920–1943) с главен редактор Владимир Василев – важна трибуна, където пишат и Николай Лилиев, Дора Габе, Йордан Йовков и много други.
 

6. Йордан Йовков – човечност и надежда

     В произведенията на Йордан Йовков – „Последна радост“ (1926), „Старопланински легенди“ (1927), „Вечери в Антимовския хан“ (1928), „Женско сърце“ (1935), „Ако можеха да говорят“ (1936) – основните теми са войната и човешките ценности, грехът и изкуплението, любовта и смъртта, страданието и надеждата. Писателите от тези години търсят националния характер и трайна нравствена опора.
     Прозаиците обикновено се държат настрана от шумните политически конфликти на 20-те. Изключение прави романът „Хоро“ на Антон Страшимиров, който показва как обществото се разкъсва и какво страдание носи това.

     Критикът Владимир Василев (в статията „От 1920 до днес“, 1933) нарича Йовков реалист с човешко отношение към живота. Иван Мешеков смята, че в психологическата проза на Йовков най-важната тема е любовта, която „не подвластна на времето и по-силна от смъртта“.
 

7. 30-те и 40-те години: Никола Вапцаров и екзистенциалните въпроси

     Между войните различни линии в литературата се развиват: поезията на Никола Вапцаров, прозата на Елин Пелин, както и продължаващите търсения на Пейо Яворов, Гео Милев, Йордан Йовков.

     Никола Вапцаров обединява дълбок психологизъм с универсални теми – търсене на смисъл в тежки ситуации. Той продължава мотива за борбата и саможертвата, който виждаме при Христо Ботев, Христо Смирненски и Гео Милев. Своеобразният свят на Вапцаров е демонстриран, огрубен от техника и машини – човекът е принуден да живее като частица от огромна машина. В неговите стихове има:

• прозаизирана реч (близка до ежедневната),
• ораторски похвати (за да убеждава),
• библейски образи и силни послания.

     Личността при Вапцаров е разкрита или монументално (като голям, запомнящ се образ), или като вътрешен процес – човек се променя отвътре, върви към „прераждане“.

     Тези идеи са в близост до западноевропейския екзистенциализъм от 30–40-те години. В програмния текст „Екзистенциализъм и хуманизъм“ (1946) Жан-Пол Сартр говори, че човек се изгражда сам чрез своите решения – няма „готова природа“, а свобода и отговорност. Албер Камю също се занимава с избора в абсурдна ситуация. Екзистенциализмът твърди: надеждата идва от човешкото действие, което дава смисъл. Тази вяра е близка до Вапцаровата надежда за „духовно възкресение“ и за висока нравствена стойност на поезията.
 

8. Други важни линии и финален облик на периода

     Обликът на нашата литература между войните се допълва от още имена и групи. Поетите Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев и Ангел Каралийчев пишат силни текстове, повлияни от драматичните събития около септември 1923 г. Те поставят социални въпроси, показват съдбата на обикновения човек.

     За разлика от тях, Елин Пелин насочва вниманието към нравствените последици от вътрешните разломи в обществото. В книгата „Под манастирската лоза“ (1936) той говори тихо и мъдро за философски въпроси – за смисъла на живота, за доброто и злото, за прошката. Това е особена линия – не политическа, а човешка и съзерцателна.

     Като цяло 30-те и 40-те години на ХХ век са сред най-интересните в нашата литература: жанровете са разнообразни, идеите – богати, а стиловете – различни и смели. Имаме едновременно модернизъм (експресионизъм, постсимволизъм, диаболизъм, „предметна“ поезия), реализъм (Йовков, Елин Пелин), екзистенциални търсения (Вапцаров). Това богатство оформя собственото лице на българската литература между двете световни войни.

     Разширен обзор по теми и имена:

     Гео Милев и „Везни“

• Списание „Везни“ (1919–1922) е център на новото изкуство.
• Публикува статии, преводи, репродукции на модерни художници.
• Гео Милев защитава модернизма, по-късно – експресионизма.
• Възглед: творецът е „Бог Аз“ – смела личност, която създава нови форми.
• Статии и творби: „Грозни прози“, „Експресионистично календарче за 1921“, поемите „Ад“, „Ден на гнева“, „Септември“.
• Силна критика към „машинната“ цивилизация. Подкрепя „родното изкуство“ и примитива (чистия човек).

     Сирак Скитник и „примитивът“

• В текстовете „Тайната на примитива“ (1923) и „Човечеството в преход“ говори за връщане към естествения човек.
• Казва: обществото е усложнено и лъжливо, но в него тече „жива вода“, която може да обнови човека.

     Кръгът „Стрелец“ и в. „Изток“ (от 1926)

• Членове: К. Гълъбов, Ат. Далчев, Св. Минков, Ч. Мутафов, Ат. Илиев, Д. Пантелеев и др.
• Идея: синтез на националното и общоевропейското.
• Мото: „Българи и европейци“ – да сме част от новото време, без да копираме сляпо.
• Разлика от кръга „Мисъл“: не търсят изкуство за елита, а нравствен подем на човека.
• Под влияние на западноевропейската диаболична проза (Густав Майринк, „Голем“, 1915).
• В българските текстове: човекът е обезличен, превръща се в сянка или марионетка.
• В поезията на Ат. Далчев – „предметна“ линия: вещите говорят за самота и отчуждение.

     Елисавета Багряна

• Книги: „Вечната и святата“ (1927), „Звезда на моряка“ (1932), „Сърце човешко“ (1936).
• Героинята е модерна, свободна, духовно разкрепостена.
• Поезията ѝ съчетава земното и вечността, родното и световното.
• Образът на родното: свързан с паметта на предците, с майчинството и природата.
• Стиховете ѝ често се печатат в „Златорог“ (1920–1943) – редактор Владимир Василев.

     Йордан Йовков

• Сборници: „Последна радост“ (1926), „Старопланински легенди“ (1927), „Вечери в Антимовския хан“ (1928), „Женско сърце“ (1935), „Ако можеха да говорят“ (1936).
• Теми: войната и ценностите, грях и изкупление, любов и смърт, страдание и надежда.
• Критика: Йовков е реалист с човечност (Вл. Василев); любовта при него е по-силна от смъртта (Ив. Мешеков).

     Никола Вапцаров

• Обединява психологизъм и универсални теми.
• Приема човека като борец, който се изгражда със своите решения.
• Близък е до екзистенциализма (Сартр, Камю).
• Вяра в духовното възкресение и в нравствената стойност на поезията.

     Други важни имена

• Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев – творби, свързани със събитията от септември 1923.
• Елин Пелин – „Под манастирската лоза“ (1936): философски разкази, в центъра – доброто и мъдростта.

     Заключение:

1. Войната разрушава старите илюзии. Писателите вече не вярват сляпо в „Отечество“, „цивилизация“, „прогрес“. Те търсят истинския смисъл на човешкия живот.
2. Гео Милев е двигател на промяната: от символизъм към експресионизъм, от „красиви“ думи към силен, шокиращ език.
3. Възниква постсимволизмът – обръщане към реалността и социалната тема.
4. Кръг „Стрелец“ мечтае за синтез: да сме българи и европейци едновременно, без да губим душата си.
5. Появяват се диаболични и предметни линии, които разкриват отчуждението на човека.
6. Елисавета Багряна дава глас на модерната жена, свързва земния свят с вечността и с паметта на рода.
7. Йордан Йовков утвърждава човечността и доброто; неговите герои търсят смисъл чрез любов и прошка.
8. Никола Вапцаров поставя въпросите на екзистенцията: избора, свободата, отговорността – и вярва в духовното възкресение.
9. Паралелно Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев и Елин Пелин показват различни пътища: социална болка и философска мъдрост.
10. Периодът между двете световни войни е богат и многоцветен. Той създава лице на българската литература, което е едновременно родно и европейско.