Българско възраждане

          Прието е периодът на XVIII и XIX век от историята ни да се нарича Българско възраждане. Основание за това дават сложните и динамични процеси, които могат да се проследят както в материалния, така и в духовния живот на българското общество. Те бележат прехода от Средновековието към новите, модерни времена.
          Двете столетия са свързани с бавни, но осезаеми промени в производството и търговията из нашите земи, в нарасналите социални и културни потребности на населението, в народопсихологията на българите. Народът ни преодолява регионалната си затвореност, изолираността си от останалия християнски свят, а това е предпоставка да започне да се приобщава към ценностите на буржоазната цивилизация.
          Най-напред белезите на промяната се виждат в материалната сфера. Подемът в земеделието, разширените търговски контакти със съседни, а и с по-далечни страни, възникването на манифактурата, а след нея и на фабричното производство - всичко това води до икономическо замогване на населението, до оформяне на чорбаджийска класа и обособяване на една нова прослойка от интелигенти – образовани българи, които не са пряко обвързани с църквата. Периодът се характеризира и с културно-просветно обновление. Утвърждава се българският книжовен език, заражда се българското книгопечатане, развиват се художествената литература и светската живопис. Появяват се и неимоверно бързо нарастват като брой издаваните български вестници и списания, поставят се основите на масова читалищна и театрална дейност. Художествените занаяти, музикалното творчество и архитектурата търпят бурно развитие, като се обогатяват и от контактите с постиженията на други народи.
          Тези процеси не протичат независимо един от друг, а са тясно свързани, взаимно се стимулират, но по-важното: те се обединяват около четирите най-важни каузи на епохата – да се разширят мащабите на новобългарската просвета, да се модернизира българската култура, да се отвоюва независимостта на националната църква и най-сетне, чрез организирана борба да се възстанови независимостта на българската държава.
          Сред специалистите има различни виждания за хронологическите граници на периода, в който се простира Българското възраждане. Относно началото му преобладава мнението, че то е от 60-те години на XVIII век и е свързано със създаването на Паисиевата „История славянобългарска“. Но направено съвсем наскоро научно откритие може да „смъкне“ това начало по-назад във времето. Беше намерен ръкопис на авторския труд на чипровеца Петър Богдан Бакшев, озаглавен „За древността на бащината земя и на българските неща“, който предшества произведението на Паисий със сто години. Няма пълно единомислие и по въпроса за края на епохата. Отделни учени го виждат през 70-те години на XIX век, когато просветното и църковното движение достигат своята кулминация и когато българската нация е официално призната за самостоятелна общност в рамките на Османската империя. Други го свързват с края на Руско-турската освободителна война (1877 - 1878). Трети подчертават, че в резултат на Берлинския конгрес пълна независимост на българските земи е постигната едва чрез Съединението (1885), когато се преодолява изкуствената разпокъсаност между Княжество България и Източна Румелия.
          Въпреки разногласията напоследък се налага становището, че Българското възраждане се разполага във времето от началото на XVIII до последното десетилетие на XIX век. В рамките на тези две столетия се оформят три подпериода.
          Първият обхваща целия XVIII и първата четвърт на XIX век. Определя се като Ранно възраждане – тогава започва формирането на народностното и гражданското съзнание у българина.
          Вторият е от края на 20-те години на XIX век до Кримската война (1853- 1856). Негов белег са две мощни национални движения: борбата за развитие на модерна просвета и борбата за независима българска църква.
          Третият е от края на Кримската война до 90-те години на XIX столетие. Това е зрялото, същинското Българско възраждане, когато българската нация е призната, родната църква скъсва с Гръцката патриаршия, а културното развитие достига своя разцвет.
          Разбира се, границите между отделните периоди имат съвсем условен характер и не бива да се абсолютизират – те се използват, за да се откроят различните степени на зрялост на възрожденските процеси.
          Думата „възраждане“ е буквален превод на думата „ренесанс“. Българското възраждане е силно повлияно и типологически съответстващо на Европейския ренесанс. Но пълно покриване между тях няма. Нашето обществено и духовно пробуждане има свои специфични белези на развитие и по-различни цели.
          На първо място двете явления не съвпадат хронологически. Нашето Възраждане значително закъснява спрямо Европейския ренесанс. Макар единични негови белези да се проявяват още през XIII – XIV век, с падането на Второто българско царство естественият процес на духовното ни развитие е драматично прекъснат и задържан за дълъг период. Докато в Италия и други западноевропейски страни ренесансовите процеси се разполагат в петнайсетото и шестнайсетото столетие, у нас те се разгръщат три века по-късно.
          Съществена е и друга разлика. Ренесансът в Европа е преди всичко преодоляване на средновековния теоцентризъм (мислене, по силата на което светът е организиран съобразно божествената воля и божествения разум) и замяната му с философията на антропоцентризма – светогледна нагласа, според която човекът е най-висшата ценност на битието, той е мярката на всички неща. А Българското възраждане, което се развива във време на робство (аналогично на това при съседните ни балкански народи), има друга, изключително важна задача: да пробуди националното съзнание, да повдигне духа за освобождение и да подтикне българите към активна борба за отвоюване на националната им независимост. Затова, както казва литературният историк Светлозар Игов, Българското възраждане има силно изразен етноцентричен характер (етнос – народ). Проблемът за човешката личност отново е водещ, но основна ценност е сливането на индивида с националния колектив: човекът намира своята най-висша и пълноценна изява в приноса си към възстановяването на българската държава, която задълго не присъства на картата на света. Идеите за свободата на отечеството и за патриотизма доминират над всички останали хуманистични стремления, които дават облика на периода у нас.
          Налице е и още едно несъвпадение - то е свързано с ускореното развитие на процесите. Ако европейската цивилизация преминава бавно през няколко последователни степени на развитие – Ренесанс, Просвещение, Класицизъм, то у нас техните белези се проявяват почти едновременно, и то само в рамките на по-малко от две столетия. Поради неговата хронологическа закъснялост, а оттам – и поради наложилата се ускореност, Възраждането у нас съчетава ренесансови и просвещенски задачи, за да догони общественото и личностното развитие в напредналите европейски страни от буржоазно-капиталистическата епоха.
          Всичко това оформя своеобразието на Българското възраждане и оправдава използването на наименование, което подчертава не само сходствата, но и спецификата на този етап от националната ни история и култура.