Граф Монте Кристо - Александър Дюма

I. МАРСИЛИЯ. ПРИСТИГАНЕ

    На 24 февруари 1815 година дежурният наблюдател на Нотър Дам дьо ла Гард възвести пристигането на тримачтовия кораб „Фараон“, който идваше от Смирна, Триест и Неапол.
    Както винаги, един лоцман потегли тозчас от пристанището, мина покрай замъка Иф и доближи кораба между нос Моржион и остров Рион.
    Тозчас, пак както винаги, площадката на форта Сен Жан се изпълни с любопитни, защото в Марсилия пристигането на кораб е винаги голямо събитие, особено когато този кораб, като „Фараон“, е построен, снабден с принадлежностите си, уравновесен в корабостроителниците на старата Фокея и принадлежи на някой корабовладелец от града.
    В това време корабът се приближаваше; той мина благополучно пролива, който някакъв вулканичен трус беше издълбал между островите Каласарен и Жарос, заобиколи Помег и се придвижваше под своите три марсела, кливера и бризана, но тъй бавно и с такъв печален ход, че любопитните, предусетили неволно някакво нещастие, се питаха какво премеждие е могло да се случи на борда. Ала опитните в корабоплаването разбираха, че ако е имало премеждие, то се е случило не със самия кораб; защото той се приближаваше, както се полага на един идеално управляван кораб: котвата му беше готова за спускане, въжетата за бушприта бяха откачени, а до лоцмана, който се готвеше да води „Фараон“ през тесния вход на Марсилското пристанище, стоеше млад момък, пъргав и зорък, който следеше всяко движение на кораба и повтаряше всяка заповед на лоцмана.
    Неопределеното безпокойство, което витаеше над тълпата, беше обхванало особено силно един от зрителите на еспланадата Сен Жан, така че той не дочака влизането на кораба в пристанището; скочи в една малка лодка, заповяда да гребат към „Фараон“ и го настигна при заливчето Резерв.
    Щом видя този човек, младият моряк напусна поста си до лоцмана и с шапка в ръка се опря на борда.
    Той беше осемнайсет-двайсетгодишен момък, висок, строен, с хубави черни очи и черни като абанос коси; от цялата му фигура лъхаше спокойствие и решителност, свойствени на хора, свикнали от детинство да се борят с опасността.
    — А, това сте вие, Дантес! — извика човекът в лодката. — Какво се е случило и защо целият ви кораб има такъв тъжен вид?
    — Голямо нещастие, господин Морел! — отговори момъкът. — Голямо нещастие, особено за мене: при Чивита Векия ние изгубихме нашия добър капитан Льоклер.