Гюстав Флобер (1821 – 1880)

          Изглежда почти невероятно след разцвета на френската литература през втората четвърт на XIX век, след възхода на младото романтическо поколение и утвърждаването на писатели като Стендал, Балзак, Юго, Дюма и Жорже Санд да се появят творци от следващите поколения, които да мерят ръст с тях и да ги затъмнят. За мнозина началото на модерната европейска литература е положено през 1857 г., когато се появяват две емблематични книги – „Мадам Бовари“ и „Цветята на злото“. Флобер и Бодлер, двама гении (така несходни помежду си въпреки уважението, което са изпитвали един към друг), разкриват нови перспективи пред литературата, каквито закърнелият романтизъм вече не е в състояние да предложи. От Флобер тръгва модерната проза, а от Бодлер – символизмът и модерната поезия.
          Флобер е един от най-самоаналитичните европейски писатели, който живее само за и чрез литературата, като непрестанно обсъжда с приятелите си своята текуща работа, творческите си планове, тревогите и вълненията си. Сигурно само Жорж Санд, която с гордост и умиление го нарича свой син, има по-обемиста кореспонденция. (Нека не пропуснем да отбележим, че писмата, разменени между двамата, се нареждат сред шедьоврите на епистоларната литература.) Кореспонденцията на Флобер, издадена между 1926 и 1933 г., обхваща девет тома, а през 1954 г. към нея са прибавени още четири.
          Съдбовно отдаден на литературата, не без известно чувство за хумор Флобер се определял като човек перо. По негово време пишещата машина вече е била изобретена в САЩ, но не е още влязла в широка употреба: Флобер пишел с добре подострено гъше перо, а мастилницата, в която го топял, представлявала жаба с раззината уста.
          Като всеки забележителен новатор Гюстав Флобер е получил признание едва към края на живота си и то не е било в състояние да компенсира несгодите и неприятностите в личния му живот. Изключително взискателен към себе си и самокритичен, писателят дълго е „износвал“ творбите си. Романовите му шедьоври, които се броят на пръстите на едната ръка, са били писани всеки по около пет години, а последният му роман „Бувар и Пекюше“ останал недовършен поради преждевременната му смърт.
          Трудното дете Гюстав, който има брат, осем години по-възрастен, комуто родителите възлагат всичките си надежди и амбиции, решава още от малък да стане писател. Един от изследователите му находчиво отбелязва, че той е открил сюжет, за който един писателски живот не би стигнал, за да бъде изчерпан – глупостта. Едва деветгодишен, бъдещият велик писател споделя в писмо до свой приятел: „Понеже има една госпожа, която идва при татко и ни разправя винаги глупости, аз ще ги опиша...“
          Който се интересува от детството и ранните години на писателя, би трябвало да посегне към книгата на Жан-Пол Сартр „Идиотът на семейството“ (1971). Тя е номер от основаната от Сартр и Морис Мерло-Понти Философска библиотека“ на авторитетното издателство „Галимар“. Двата тома, чиито подзаглавия гласят: „Гюстав Флобер от 1821 г. до 1857 г.“, обхващат общо 2136 страници, които са в състояние да обезсърчат и най-прилежния читател. Този огромен и нестандартен труд е психоаналитичен и философски анализ на личността на младия Флобер. Той е опит да бъдат обяснени комплексите на бъдещия писател, както и да се даде отговор на въпроса, каква точно е била болестта, от която е страдал писателят.
          Ако повярваме на Жан-Пол Сартр, невръстният Гюстав е страдал най-малко от дислексия, т. е. изпитвал е затруднение да чете писмени текстове. А за провокиращото заглавие на книгата си Сартр се опира на признания на самия писател, който по-късно се самоопределя, видян през очите на околните, „Като идиотите“ („Да, имах идиотски вид, бръщолевех, пулех очи, бивах смъртно бледен...“, с. 34.). Нека не пропуснем да отбележим, че напрегнатият интерес на Сартр към Флобер има съкровено автобиографичен характер, то е гигантско съпреживяване на родствена душа, подобна на собствената, движеща се по изключителната спирала от идиотизма към гениалността.
          Пътят на Флобер в голямата литература е твърде своеобразен и няма аналог във френската литература от XIX век. Може би само Стендал създава своите романови шедьоври в по-късна възраст, но ще напомним, че преди това той около две десетилетия се изявява активно като публицист, критик и пътеписец. Флоберовият парадокс е в това, че той пише от юноша, но не публикува нищо и до появата на „Мадам Бовари“ е почти непознат в литературните кръгове. Ето как го представя френският критик Жак Сюфел в предговора към образцовото издание на „Мадам Бовари“ на „Гарние Фламарион“ от 1966 г.:

          Представете си един млад провинциалист, напълно непознат, с крехко здраве и изключителна чувствителност, с неукротима воля. Пристрастен към литературата, той мечтае да стане равен на най-великите – Балзак, Стендал, Шатобриан, а това не е скромна амбиция. Той работи като каторжник и продължение на години, прахосвайки дни и нощи над страница, гъмжаща от поправки, над изречение, „което не е станало“. Най-сетне, постигнал стил, едновременно силен и блестящ, той се оказва като романист достоен за сравнение с онова, което е Расин за трагедията, а това означава, че името му ще се свързва с някои от най-съвършените шедьоври, написани на френски език.
          Такъв е бил Гюстав Флобер, безсмъртният автор на безсмъртната „Мадам Бовари“.

          В тези няколко реда великолепно е скициран образът на един от най-великите френски писатели – мъченик на съвършения стил, маниак на отработената фраза, звънтяща като кристал и доведена до абсолютно съвършенство. Първата публикация на неизвестния дотогава писател е неговият шедьовър „Мадам Бовари“, който веднага го нарежда сред водещите френски романисти на епохата. Нека напомним, че романът се появява по времето, когато във Франция почти едновременно се появяват школите на реалистите и на парнасистите. „Отшелникът от Кроасе“, както го назовават и литературните среди, не принадлежи към никоя литературна школа, но не може да остане встрани от литературния кипеж на епохата. По-късно се опитват да си го присвоят и реалисти, и натуралисти, с които Флобер безспорно има много общо. Еднакво верни биха били твърденията, че „Мадам Бовари“ е велик реалистичен роман и е първият модерен роман във френската, а и в европейската литература. А близостта му с Парнас не се изчерпва само с приятелството с поета Луи Буйе, а е и в напрегнатия стремеж към проблематиката на художествената форма и стила. .
          Ключовите думи в естетиката и поетиката на Гюстав Флобер са красота и стил. Красотата е цел на изкуството, постижима единствено чрез овладения стил. Ето как свързва двете писателят в писмо до Бонанфан от времето, когато завършва печатането на „Мадам Бовари“ в „Рьовю дьо Пари“ (декември 1856 г.): „Моралът в изкуството е в неговата красота, а аз ценя над всичко най-много Стила и после Истинното.“ Що се отнася до стила, Флобер му отрежда най-важната роля в творчеството на писателя, тъй като „той е единственият начин да се обозрат нещата“ („... une maniere absolue de voir les choses“). Тъкмо по този повод някои френски литературоведи употребява израза „сакрализация на стила“ („ la sacralisation du style“). В това отношение Флобер безспорно се отдалечава значително от своите предшественици Стендал, Балзак, Юго и Жорж Санд, които имат по-скоро интуитивно отношение към проблематиката на стила.
          Онова, с което Флобер предизвиква възхищението на Зола и го кара да мисли, че е предшественик на натуралистите, е особеният му поглед към действителността. Флобер израства в семейство на лекар хирург и още от юноша е силно впечатлен от прогреса в естествените науки и особено във физиологията. Изследвайки корените на неврозата му, Сартр отбелязва, че малкият Гюстав знае, че баща му борави със смъртта. Но юношата, който започва да пише, съзнателно поставя литературата в тясна връзка с естествените науки. Най-съществената връзка между тях е в принципа на наблюдението. Вече приведохме някои мисли на Флобер, илюстриращи неговия физиологически детерминизъм. Ще си позволя обаче да цитирам основополагащата мисъл в неговата естетика, съгласно която писателят трябва да се стреми да постигне „онази медицинска гледна точка към живота, оня поглед към истинското, който е единственият начин да се постигнат големите ефекти на чувството“.
          Изхождайки от принципа на наблюдението, Флобер издига постулата за обективност на повествованието, който го оразличава от предходниците реалисти и го сближава е натуралистите. Според него авторът трябва да „отсъства“ от творбата си или, както се изразява, „чрез усилия на духа ла се пренася в персонажите, а не да ги привлича към себе си“. Едно от големите му постижения като романист още в първия му шедьовър „Мадам Бовари“ е гъвкавостта на прехода между описание и полупряка реч, предаваща възприятията и мислите на персонажите. В това отношение той е принципно различен от Балзак и Жорж Санд, при които авторската гледна точка е винаги доминираща. Това недооценено навреме новаторство е и причина и за процеса срещу Флобер по повод журналната публикация на „Мадам Бовари“ – мислите на героинята са били приписани от прокурора на автора.
          И в още едно отношение Флобер се оказва учител на Зола и натуралистите. Сближението с науката се изразява не само чрез обективността на наблюдението и стремежа към имперсонален стил, но и в подготовката за написването на творбата. Флобер не притежава чудовищната памет на Балзак за лица и събития и предпочита да се осланя на научни източници, за да проникне по-добре в проблематиката на бъдещата си творба. В градската библиотека в Руан се съхраняват не само негови чернови и варианти па романите му, но също така и огромен брой подготвителни бележки и анотации към прочетени книги. За да опише смъртта на Ема Бовари и смъртта на наемниците от глад в края на „Саламбо“, Флобер е чел многобройни статии по медицина. За написването на „Саламбо“ той е тръгнал от историята на Полибий, но прочел огромен брой книги и статии, свързани с културата, бита и религията през античността, за да бъде максимално близко до духа на изобразяваната епоха. Още по-впечатляваща е предварителната работа над останалия недовършен поради смъртта на писателя роман „Бувар и Пекюше“. Романистът преровил около 1500 тома. Чрез тази академична по същество работа Флобер е задал модела на работа не само на Емил Зола, но и на многобройни писатели от различни поколения.
          Модерното в естетиката и поетиката на Флобер (във Франция за свой предходник го смятат Марсел Пруст и творците на „новия роман“ от 60-те години на XX в.) е в смяната на акцента от съдържанието на творбата към нейната форма, към стила. Цел на изкуството, както вече стана дума, според него е красотата, а най-кратката Флоберова формула гласи: „През реалното да се достигне красотата.“ Писателят вече е предусещал бъдещето на романа и многобройните му експериментални форми – безсюжетен роман или роман без герой. Той пише на своята довереница от времето на работата над „Мадам Бовари“ Луиз Коле следното, което би могло да се тълкува като резюме на неговите естетически възгледи: „Онова, което ми се струва хубаво и бих искал да го направя, е една книга върху нищото (,,un livre sur rien“), една книга без външна опора, която би се крепила от вътрешната сила на стила си, така както земята се държи в пространството, една книга, която почти не би имала сюжет или поне в която сюжетът би бил почти невидим, ако това с възможно. Най-хубавите книги са ония, в които има най-малко материя. Колкото повече изказът се приближава до мисълта, колкото повече думата прилепва към нея и изчезва, толкова по-хубав е той. Вярвам, че в бъдеще изкуството ще тръгне по тези пътища. Виждам го как крепне и се увековечава от египетските обелиски до готическите сводове, от индийските поеми от по двадесет хиляди стиха, от каскадите на Байрон. Като става гъвкава, формата се изтощава и изоставя всякакво свещенодействие, всякакво правило, всякаква мярка. Тя изоставя епоса заради романа, стиха заради прозата, тя изоставя правилността и става свободна като волята, която я твори. Това освобождаване от материалността се съдържа във всичко и правителствата са го и използвали от източния деспотизъм до утрешния социализъм.“
          Този цитат из писмо до Луиз Коле от 16.1.1852 г. би следвало да присъства във всяка антология, посветена на поетиката на модерния роман. Трябва особено да се открои обаче изречението, следващо горния абзац: „Тъкмо поради това няма хубави или лоши сюжети, та може да се установи като аксиома от гледна точка на чистото изкуство, че няма сюжет изобщо, тъй като единствено стилът е абсолютният начин да се виждат нещата.“
          За да разберем отчасти сложността на безсмъртния му шедьовър „Мадам Бовари“, непременно трябва да имаме предвид следното му твърдение: „цялата стойност на моята книга ще бъде в това, че съм съумял да вървя по един косъм, провесен над двойната пропаст на лиризма и на вулгарността.“ Сложността на Флоберовата личност е великолепно уловена от литературния критик Емил Фаге, който го характеризира по следния начин: „В него съжителстваха романтикът, който намираше реалността нищожна, и реалистът, който намираше романтизма празен, артистът, който намираше буржоата нелепи, и буржоата, който намираше творците претенциозни, като всичко това бе вместено у един мизантроп, който намираше всички смешни.“
          Най-хубавата книга за Флобер, написана през изминалото столетие, не е чудовищният опус на Жан-Пол Сартр „Идиотът на семейството“, а краткият есеистичен роман на английския писател Джулиан Барне „Папагалът на Флобер“ (1984). Тъкмо него бих препоръчал на всеки читател, който се интересува от Флобер и би искал да надникне по-надълбоко в неповторимия му свят. (Романът е преведен на български и издаден от „Народна култура“ през 1990 г. в превод на Димитрина Кондева). Есеистичният роман на Барне разкрива автора като превъзходен познавач на живота и творчеството на великия френски писател с подчертана нагласа към малко известни факти от личната му и творческата му биография. Англичанинът не е пропуснал случая да положи акцент и върху един факт, който френските биографи грижливо заобикалят. Няма го и в труда на Сартр, центриран около неврозата на Флобер. Ето какво четем във втория раздел от главата „Хронология“ на „Папагалът на Флобер“:

          1850
          В Египет Гюстав заболява от сифилис. Напълнява, косата му окапва. Когато на следващата година мадам Флобер посреща сина си в Рим, тя едва го познава – струва й се много загрубял. Този момент бележи навлизането му в средната възраст. „Едва си се родил, и започваш да гниеш.“ Постепенно всичките му зъби ще опадат, за да остане накрая един-единствен. Храчките му постоянно ще са черни от лечението с живак.

          Звучи твърде демитологизиращо, но е факт. Ако приемем че в Египет писателят е навлязъл в средната си възраст, тогава той е бил едва на 28 години. Още не е започнал да пише „Мадам Бовари“ и му остават още три десетилетия живот. Преждевременната му смърт очевидно не се дължи на неговата неврастения, а на последствията от сифилитичната зараза, от каквато умира значително по-млад и връстникът му Бодлер.
          Но нека скицираме най-сетне биографията на Гюстав Флобер. Роден е на 12 декември 1821 г. в Руан в семейството на Ашил-Клеофас Флобер, хирург и главен лекар на болницата в Руан. Майка му Жюстин-Каролин Фльорио е нормандка и е от лекарско семейство. Гюстав е петото дете на семейството, подир което след три години се ражда още едно момиче. От шестте деца до зряла възраст достигат само Гюстав и по-големият му брат Ашил, който по-късно наследява професията и мястото на баща си. В книгата на Дж. Барне към годината 1822 след смъртта на един от невръстните му братя е отбелязано: „Брат му Гюстав, роден между две погребения, е болнав и никой не се надява, че ще живее дълго. Доктор Флобер купува семеен парцел в руанското гробище, където изкопава малко гробче за Гюстав. Но неочаквано за всички той оживява. Оказва се мудно дете с глуповато изражение, което часове наред седи кротко с пръст в устата. За Сартр той е „идиотът в семейството“. (Прев. Д. Кондева)
          В началото на 1832 г. Гюстав постъпва в Кралския колеж в Руан, където е редовен ученик до 1838 г., а след това – до завършването през 1840 г. – задочник. Започва да пише още през 1835 г., като по едно време редактира собствено списание „Изкуство и прогрес“. През 1836 г. по време на лятна ваканция в курорта Трувил юношата се запознава със съпругата на музикалния издател Морис Шлезенже Близа Фуко, в която се влюбва за цял живот.
          След завършване на колежа през лятото на 1840 г. предприема пътуване из Пиренеите и Корсика с лекаря Жюл Клоке, приятел на баща му. По същото време е първата му любовна авантюра с Йолали Фуко дьо Ланглад в Марсилия. От късната есен на 1841 г. до началото на 1844 г. Флобер е студент по право в Париж. По това време написва повестта „Ноември“ (1842), а на следващата година се сприятелява с Максим Дюкан (на френски Du Camp) и пише първата версия на романа „Възпитание на чувствата“.
          През януари 1844 г. по време на едно пътуване до Пон Левек Флобер получава тежък епилептичен припадък. Лекарите му предписват сериозен ограничителен режим и той се отказва от следването в Париж. Същата пролет доктор Флобер купува къщата в Кроасе, която се намира край брега ма Сена в едно от предградията на Руан. В нея писателят прекарва по-голямата част от живота си заедно с майка си, която умира осем години преди него през 1872 г.
          В ранната пролет на 1845 г. заедно със семейството си Гюстав взима участие в сватбеното пътешествие на сестра си Каролин в Италия. В Генуа той е силно впечатлен от картината на Брьогел, представяща свети Антоний. През 1846 г. умира доктор Флобер, а Гюстав се заселва в Кроасе с майка си и с племенницата си Каролин, прекръстена на името на майка си, починала от родилна треска. В края на юли същата година (по-точно на 29 юли) започва дългогодишната връзка на Гюстав Флобер с поетесата Луиз Коле, с която той се запознал в салона на мадам Прадие, съпругата на известния скулптор Прадие. На 4 август е написано първото писмо до Музата, както писателят назовава Луиз Коле. Кореспонденцията между двамата трае до пролетта на 1855 г. и е един от най-ценните извори за естетическите възгледи на писателя. Първата любовна среща на двамата е била на 9-10.IX.1846 г. в хотел „Големият елен“ в град Нант.
          Към края на февруари 1848 г. Флобер е в Париж заедно с приятеля си Луи Буйе, когато избухва революцията. По-късно впечатленията от тези дни залягат в описанието на Февруарската революция в романа „Възпитание на чувствата“. През май на същата година писателят започва първата версия на „Изкушението на свети Антоний“.
          През април 1849 г. Гюстав Флобер и Максим Дюкан решават да предприемат пътуване из Предния Изток, но го отлагат за края на годината, тъй като Флобер иска да завърши своята повест. „Изкушението на Свети Антония“ е завършена на 12 септември и скоро подир това творбата е прочетена пред приятелите Буйе и Дюкан, които се отзовават неблагоприятно за нея и съветват автора да не я публикува.
          На четвърти ноември 1849 г. в Марсилия започва пътуването на Флобер и Дюкан към Ориента, продължило почти двадесет месеца, до юни 1851 г. Приятелите пребивават най-напред в Египет (Александрия, Кайро, пътувания по Нил), а най-незабравимо се оказва запознанството им с прочутата куртизанка Кючюк Ханъм. Сетне пътешестват по Светите места, а на връщане през Родос и Смирна, към края на 1850 г. пристигат в Цариград, където прекарват един месец. След това около Нова година посещават Атина, а н началото на следващата – Пелопонес, и през Бриндизи пристигат в Италия, където спирките им са Неапол, Рим, Флоренция и Венеция. Флобер е отново в Париж, където го заварва превратът на Луи Бонапарт от 2.XII.1851 г.
          От средата на септември 1851 г. до края на април 1856 г. в продължение на повече от 54 месеца писателят работи в Кроасе над романа, който го прави знаменитост – „Мадам Бовари“.
През това време на всеки три месеца той се среща с Луиз Коле в Париж или в Нант. През този напрегнат творчески период успява да се скара с Максим Дюкан през юни 1852 г. и да скъса с Луиз Коле през октомври 1854 г. (Последното писмо до Луиз носи дата 6.Ш.1855 г.) За съдбата на романа и провокирания от него процес ще стане дума по-нататък.
          Вече литературна знаменитост, в началото на 1858 г. Флобер общува със Сент-Бьов и Теофил Готие, сприятелява се с вече популярния писател Ернест Фейдо. Приет е в най-модните светски салони на „лъвиците“ Жан дьо Турбей, Аглае Сабатие, Арну Плеси и Естер Гимон. Вече замислил написването на роман от времената на Пуническите войни, през пролетта на 1858 г. Флобер прекарва месец и половина в Тунис, където навестява руините на древен Картаген.
          През 1862 г. романът „Саламбо“ бива завършен, но излиза от печат едва към края на ноември. По Коледа Флобер работи над отговор по повод критична статия на Сент-Бьов за новоизлезлия роман. През следващата година светските изяви на писателя са значително повече. Към края на януари 1863 г. започва кореспонденцията му с Жорж Санд, продължила до смъртта й през 1876 г. През същата година започва участието му в прочутите вечери у реставратора Мани, където се запознава с руския писател Тургенев. Става чест гост в салона на принцеса Матилд, племенница на император Наполеон. А през ноември 1864 г. е поканен да гостува в двореца на императора в Компиен. Две години по-късно е удостоен с титлата „Командор на Почетния легион“.
          Между 1864 г. и 1869 г. Флобер работи над втория си значителен роман „Възпитание на чувствата“, който излиза в два тома на 17.XI.1869 г., но като година на първото издание е отбелязана 1870 г. Към края на годината посещава Жорж Санд в имението й в Ноан. Същата година умира най-близкият му приятел Луи Буйе.
          През 1870 г., годината на Френско-пруската война, поражението на Франция и падането на Империята, Флобер е зле със здравето, а през ноември прусите окупират и Кроасе.
          Последното десетилетие от живота на писателя (1869-1880) е време на постепенното му утвърждаване като един от най-значителните френски писатели. Но то е и време на материални проблеми и тревоги, които подкопават и без това крехкото му здраве. Макар самият той да не е възрастен, през това време умират и повечето от най-близките му приятели. През 1869 г. си отиват Луи Буйе и Сент Бьов, а след тях – Жюл дьо Гонкур, Теофил Готие, Луиз Коле и Жорж Санд. През 1872 г. умира и майката на писателя. Флобер се разорява поради фалита на съпруга на племенницата му Ернест Команвил и е принуден да моли Каролин да не го гони от имението в Кроасе. Джулиан Барне отбелязва в книгата си унизителния факт, че Каролин и Ернест Команвил тогава започват да го назовават Навлека. Флобер не успява да стъпи на краката си и през 1879 г. е принуден да приеме скромна държавна пенсия, издействана от приятелите му.
          Въпреки грижите и неприятностите, писателят не престава да твори и през това трудно десетилетие. Тогава са публикувани „Изкушението на свети Антоний“ и сборникът „Три новели“. През това време той работи и над последния си роман „Бувар и Пекюше“, който не успява да завърши.
          В началото на 1880 г. Флобер се чувствал твърде слаб и уморен. Работата над „Бувар и Пекюше“ напредвала трудно: „Кога ще й се види краят на моята книга? Въпрос. Ако е речено да излезе следващата година, отсега нататък не ми остава минута за губене. Но има моменти, когато съм толкова уморен, че направо се размеквам и потичам като камамбер на слънце.“
          През февруари писателят получава коректурите от новелата на Мопасан „Лоената топка“. По същото време Мопасан, когото Флобер цени като най-даровития свой ученик, има неприятности с правосъдието заради свое стихотворение и той му отправя открито писмо в знак на подкрепа. През април Мопасан му изпраща книгата си „Стихове“ с посвещение. В началото на май Флобер се кани да отпътува за Париж, но на осми май получава мозъчен кръвоизлив и за няколко часа умира. Погребан е в градските гробища на Руан на единадесети май. На 15.XII.1880 г. списание „Нувел рьовю“ започва публикацията на „Бувар и Пекюше“.