Деканът, за чиято глава е обявена награда: Джонатан Суифт, литературен портрет на сатирика, на „Писма на сукнаря“ и на „Скромно предложение“

          Заедно с Дефо Суифт е най-значителният английски писател от първата половина на XVIII в. Същевременно той е един от най-големите сатирици не само в европейската, но и в световната литература. Дефо и Суифт не можели да се понасят. Безкрайно самолюбие, Суифт несъмнено трудно е понесъл големите успехи на своя малко по-голям събрат. Имало обаче и нещо друго: той знаел, че Дефо бил таен агент и се отнасял към него с презрение, Джонатан Суифт влизал в кабинета на дългогодишния министър-председател Робърт Харли, граф Оксфорд, през парадния вход, докато Даниъл Дефо, който се отчитал лично пред него, бил пропускан през задната врата.
          Дефо дръзнал да се сравнява с великия Шекспир. Суифт нямал подобни амбиции, но поне в едно отношение е сравним с барда от Стратфорд на Ейвън. Няма друг английски писател, чиято биография да е била така детайлно изучавана и да е предизвиквала толкова противоречиви отзиви и тълкувания като неговата. Възприеман и приживе противоречиво, след смъртта си Суифт е обект на възхвала, но и на яростни нападки, които го правят един от най-проблематичните английски писатели въобще. Дефо се оказва модерен с новия тип роман, който застъпва, Суифт – с противоречивата си личност, която сякаш го приближава повече до следващите културно-исторически епохи, отколкото до неговата. Макар че славата му се дължи на уникалната книга „Пътешествията на Гъливър“ (1726), мнозина изследователи смятат, че онова, което го прави наш съвременник, е непредназначеният за печат „Дневник за Стела“. През епохата на Романтизма загадката на личността му става толкова нетърпима, че викторианска Англия извършва онова, което не е дръзнала да стори спрямо Шекспир: великият покойник бил ексхумиран и черепът му – изследван обстойно, за да се отговори на въпроса от какво е боледувал Суифт. Предположителният отговор е, че той е имал мозъчен тумор, който през последните седем години от живота му го довел до почти пълна деменция.
          Един от най-пламенните почитатели на Суифт бил шотландецът Уолтър Скот, самият той най-значителният европейски романист през първата третина на XIX в. През 1814 г. Скот издал деветнадесеттомно издание на съчиненията на именития си предшественик, като първият том съдържал подготвената от самия него първа научна биография на писателя. Въпреки че библиографията върху Дж. Суифт е практически необозрима, Уолтър Скот е първият негов значителен издател и изследовател.
          В повечето страни на света обаче Суифт е известен като автора на „Пътешествията на Гъливър“, една книга, която подобно на „Робинзон Крузо“ днес е популярна главно в адаптиран вид като четиво за деца и юноши. Така е и в България. Първите преводи из безсмъртния шедьовър на писателя се отнасят към 90-те години на XIX в. Иван Пеев-Плачков отпечатва в списанието на д-р Кр. Кръстев своя превод на четвъртата част от романа, въз основа на който издателят пише студията си „Дж. Суифт и неговата сатира на човечеството“, излязла в четвъртата годишнина на „Мисъл“ (1895). По-късно известният преводач, поет и общественик Д. Подвързачов осъществява пълен превод на романа според руското издание на Кончаловски и Яковенко. Този превод е издаван многократно в продължение на половин столетие до появата на последния засега пълен превод на Теодора и Боян Атанасови, осъществен в рамките на поредицата „Световна класика“ на издателство „Народна култура“ през 1977 г. С това се и изчерпва рецепцията на Суифт у нас. Все още не е преведена на български творбата на писателя, утвърдила в началото на XVIII в. името му като една от големите надежди на английската литература – „Приказка за бъчвата“ (1704).
          Сред оскъдните публикации на родната суифтиада освен студията на д-р Кр. Кръстев заслужават упоменаване лекциите на проф. Ив. Шишманов от курса му по сравнителна литературна история на XVIII в. Любопитно е да се отбележи, че текстът за Суифт надвишава три пъти този за Дефо, а това е несъмнено свидетелство за предпочитанията на големия наш литературовед. Стойностни са и текстовете на проф. М. Минков от втория том на неговата „История на английската литература“ и на проф. Ал. Шурбанов, поместен като предговор към новото издание на романа от 1977 г. При положение че рецепцията на Суифт в някои други европейски страни отброява вече три столетия, очевидно е, че възприемането на писателя у нас, което е на малко повече от век, все още е в начален стадий. А това предполага по-задълбочен подход към живота и творчеството на великия английски писател.
          Джонатан Суифт е роден към края на 1667 г, в Дъблин, Ирландия. Той обаче не е ирландец, макар съдбата му да е тясно свързана с родното му място. Дядото на бъдещия писател, фанатично предан на краля в годините на гражданската война и революцията, понася тежки репресии и бива прогонен от Англия. Отвени от вихъра на събитията били и деветимата му синове. Бащата на Джонатан намерил пристан в Дъблин, където работел като дребен служител в съда, но починал преждевременно преди раждането на сина си. Без грижите на майка си, която се завръща в Англия, Джонатан Суифт израства и завършва образование в родния си град под попечителството на двама от чичовците си. Детството на писателя е било бедно и нерадостно и несъмнено е сложило траен отпечатък върху неговия характер, оценяван от по-късните му биографи като труден и мизантропичен. Твърде малко се знае за ранните му години, а това подхранва по-късно някои легенди, с които не е успяла да се справи и съвременната наука. Суифт завършва колежа „Св. Троица“ към Дъблинския университет (1682-1688) и скоро след това се прехвърля в Англия, където по препоръка на майка си заема място като служител на сър Уилиам Темпъл в неговото имение Муър парк недалеко от Лондон. У. Темпъл е известен политик от времето на Вилхелм Орански, оттеглил се сравнително рано от активен живот в имението си, където се отдал на литературна дейност. Почти десетилетие (1689-1699) младият Джонатан Суифт прекарва в Муър парк предимно като секретар на сър Темпъл и това време е решаващо за оформянето на неговите литературни и обществени възгледи. Още тогава Суифт е усещал у себе си гъливеровския комплекс (великан сред пигмеи) и по едно време (1694-1696) се опитал да започне самостоятелна кариера, но опитът бил несполучлив и скоро бил приет отново благосклонно в Муър Парк, където останал до смъртта на своя покровител.
          Две обстоятелства от това първо литературно десетилетие заслужават упоменаване. В имението Муър парк Суифт става учител и възпитател на 14 години по-младата от него Стела. Това е литературният псевдоним на Естер Джонсън (1681-1728), жената, заемала толкова важно място в живота на писателя. Другото е свързано с литературната му дейност. Суифт станал не само секретар, но и съратник на сър Темпъл, който взимал дейно участие в литературните спорове на епохата. В имението имало и голяма библиотека, която била на разположение на младия човек и в свободното си време той четял до самозабрава, като подобно на младия Милтън станал един от най-образованите хора на своето време.
          Първоначално Суифт нямал съвсем точна представа за характера на своето литературно дарование. В Муър парк той пишел стихове и поеми, а първите му литературни изяви най-вероятно са одите, посветени на доктор Уилиам Санкрофт (1690) и на младия тогава драматург Конгрив (1693). Суифт писал стихове през целия си живот: двадесетина са стихотворенията, посветени на Стела, обикновено по повод на нейни годишнини. Автор е и на една сравнително дълга поема „Каденус и Ванеса“ (889 стиха), посветена на неговата любима Хестър Ваномри, която той назовава с поетическия псевдоним Ванеса. За нея ще стане дума по-нататък. Като поет гениалният сатирик е посредствен. Той използва само формата на т. нар. героически куплет и въобще не се е осмелявал да се докосне до формата на все още модния по онова време сонет. Трудно е да бъде упрекван разбира се, тъй като Суифт не е имал претенции, че е поет. И все пак една негова творба заслужава упоменаване. Тя бива помествана във всяка прилична антология на английската поезия и е онасловена „Стихове по повод смъртта на доктор Суифт“. Тази кратка поема е оригинална не само като замисъл, но и с категоричния, макар и изпълнен с горчивина опит на писателя да оцени сам литературното си дело. Отпечатана е през 1739 г., но по всяка вероятност е писана значително по-рано, тъй като към времето на публикацията писателят вече е бил в тежко състояние и едва ли е могъл да я сътвори. Написана е, както всички останали стихотворни творби на Суифт, в героически куплет, но се отличава с проникновение, позволяващо причисляването й към златния фонд на английската поезия. Тъкмо поради това, а и защото поемата разкрива съкровено самочувствието на Джонатан Суифт, ще цитирам началото й в мой превод:

                    Мислете си, че съм умрял и
                    във „Роза“ пак сте се събрали.
                    Там сред брътвежи неброими
                    се пръква в миг и мойто име.
                    Един с усмивка в тази врява,
                    друг ме с досада споменава.
                    Трети, от красноречие обзет,
                    рисува следния портрет:
                    „Декана, тъй твърдят навред,
                    в двореца бил добре приет.
                    За книгите му не говоря,
                    липсва ми смелост да го сторя.
                    Критиката как го оценява
                    не знам, но знам, че се продава.
                    А на морала цел висока
                    е да клейми безспир порока.
                    Иронията му е такава,
                    че тя подлеца заклеймява,
                    без нещичко да поприкрива -
                    хем негова е, хем е жива. “

          Тази самооценка на писателя е изключително интересна, още повече, като се има пред вид, че в европейската литература няма много подобни свидетелства. В хода на изложението разговорната интонация на анонимния говорещ от кафене „Роза“, където често се събирали приятелите на Джонатан Суифт, преминава в патетично самоутвърждение:

                    Скъпа Свободо - свято име,
                    за нея бе готов да гине
                    и смело той я отстоява
                    с риск да се самонаранява.
                    Две кралства тъй го оцениха,
                    че за главата му платиха.

          Онова, което визира Суифт в тази част от поемата си, е един респектиращ епизод от неговата гражданска и творческа биография от 20-те години, когато той подема в Ирландия и от името на ирландците борба с финансова машинация, инспирирана от двореца, чрез своите знаменити „Писма на сукнаря“ и в „двете кралства“ (Англия и Ирландия) е обявена голяма парична награда за оня, който предаде анонимния търговец на платове. Около четвърт век по-рано за главата на Дефо също е обявена голяма награда и когато попада зад решетките, той пише „Химн на позорния стълб“. Макар да не е могъл да понася Дефо, подобно на него Суифт се гордеел най-много с този епизод от биографията си, който сам оценявал като отстояване на свободата.
          Началото на творческата биография на Джонатан Суифт съвпада с първите печатни изяви на Даниъл Дефо. Почти по едно и също време Суифт пише в Муър парк „Битката между книгите“ и „Приказка за бъчвата“ (1697).
          Публикацията на „Приказка за бъчвата“ и на „Битката между книгите“ се осъществява едва през 1704 г„ когато Суифт е вече популярна фигура сред литературните и политическите кръгове.
          Не съвсем точно първите значителни творби на писателя биват определяни като памфлети. „Битката между книгите“ е осъществена в стил бурлеска, дошъл от модната по онова време в Англия френска литература. Творбата е отглас от актуалния по същото време отвъд Ламанша спор, известен в историята на литературата като „разпрата между древни и модерни“ („La querelle des anciens et des modemes“). Първата фаза на тази доста продължителна разпра протича между 1687 г.-1701 г. Началото й е положено на 27 януари 1687 г„ когато Шарл Перо, авторът на прочутия сборник с „Приказки на майка ми гъската“, прочита на заседание на Френската академия поемата си „Векът на Луи XIV“, в която прославя съвременниците си класицисти и сравнява времето на Краля Слънце с епохите на Перикъл и Октавиан Август. В знак на протест срещу това твърдение, принизяващо древните, Никола Боало напуска заседанието.
          Една от причините за резервираното отношение към Суифт в Англия е неговата политическа изменчивост: през първото десетилетие на XVIII в. той активно подкрепя партията на уигите, а после преминава в лагера на торите по време на относително краткото им управление (1710-1714). Както можем да съдим от „Дневник за Стела“, възникнал тъкмо по време на сближението му с торите, тогава Суифт бил в самия център на политическия живот и станал близък с лидерите на управляващата партия Робърт Харли, граф Оксфорд, и Сейнт-Джон, виконт Болинброк, които от своя страна били в непрестанно съперничество и борба за надмощие. Безспорно тази политическа мобилност на писателя не може да бъде оценена положително. Заради предателството си спрямо каузата на уигите той изгубил много приятели, сред които се открояват имената на Стийл и Адисън. Тягостно впечатление оставят изобличителни статии като „Общественият дух на уигите“ (1711, публикувана в 1714), в която Суифт заклеймява бившите си съпартийци като лъжепатриоти и корумпирани държавни чиновници. Без да влизаме в излишни подробности, ще отбележим главните причини за тази променливост в политическата позиция на писателя. Суифт бил изключително честолюбив и амбициозен, а скромният му произход не му оставял надежди, че ще може да влияе върху хода на държавните работи. Онова, което му било отказано по рождение, той можел да завоюва с перото си. Истина е, че в политическите кръгове се бояли от острото му перо и се стараели да завоюват неговата благосклонност. Субективно той не живеел с чувството, че извършва предателство: бедното му детство, оскъдната младост и усещането за зависимост по време на престоя в Муър парк изостряли неговата гордост и честолюбие, като дълбоко в себе си Суифт се усещал човек от народа. Парадоксално твърде много приличал на Дефо, но го ненавиждал и презирал, защото той капитулирал пред властниците, докато Суифт се смятал за независим и искал да го уважават. Такова впечатление създавали у него Харли и Сейнт-Джон, които му говорели, че кралица Ана се вслушва в мнението му и непрестанно му уреждали среща с нея, която така и не се състояла. Не се сбъднала и мечтата му да надене епископска мантия, въпреки щедрите обещания на съпартийците. Към края на торийското управление Суифт все пак получил назначение като декан на дъблинската катедрала „Св. Патрик“. Тази длъжност писателят заемал до края на дългия си живот. След 1714 г. той се заселил в Ирландия, като сравнително рядко пътувал до Лондон по литературни дела и да види приятелите си.
          Друга причина за антипатията към Дж. Суифт била отношението му към жените. За биографията му и за интимния му живот са изписани десетки книги. Заедно с Шекспир и Байрон той е най-одумваният английски писател. При поглед откъм Балканите тази настървеност изглежда най-малкото странна. Към обвиненията в мизантропия, близка до човеконенавистничество, се прибавят човешка нечувствителност, жестокост към жените, отвращение към физиологията и пола. Естествено в един кратък литературен очерк за писателя тези тежки обвинения не могат да бъдат подробно разисквани. Външно погледнато, едва ли има нещо скандално и в странните му любови, които са само две, но затова пък все още подхранват въображението на изследователите. Суифт бил изключително дискретен в личния си живот, държал на благоприличието и на добрия тон. Нищо скандално няма в отношенията му със Стела (Естер Джонсън) и Ванеса (Хестър Ваномри). Със сигурност може да се твърди обаче, че има загадка. Който се интересува повече от тази загадка, нека прочете в част втора на „Западноевропейска литература“ (2004, 2006) (с. 308-309).
          Преди да се спрем на творбата, спечелила на Суифт световна слава, нека споменем за две негови талантливи изяви на памфлетист от дъблинския период. Далеко от политическите интриги край двореца, в Ирландия писателят като че ли намира истинския си образ на борец и защитник на народните правдини. През 20-те години той възраства до ирландски национален герой във връзка с аферата Ууд. В началото на десетилетието крал Джордж I дава на фаворитката си херцогиня Кендъл патент за сечене на дребни монети за Ирландия. Тя го препродава на търговския посредник Ууд, който надушил в това голямата далавера. Ууд започнал да произвежда непълноценни монети с цел да натрупа голяма печалба. Тъкмо тогава (1723-1724) Джонатан Суифт написва и публикува анонимно своите седем „Писма на сукнаря“, в които изобличава измамника и неговите покровители. Особено дръзко и завладяващо било четвъртото писмо на „сукнаря“ (търговец на платове), звучащо като призив за въстание.
          Централното правителство в Лондон се опитало да противодейства, като обявило голяма парична награда за оня, който предаде подстрекателя. Бил арестуван и печатарят издател на „писмата“, но никой не направил донесение на полицията, макар авторството на Суифт да било публична тайна. Побояли се да арестуват декана на „Св. Патрик“, защото все пак липсвали конкретни доказателства за авторството му. В резултат от обществените вълнения бил отнет патента на Ууд и правителството било принудено да му плати голяма неустойка.
          Друг забележителен образец на памфлетичната литература от епохата на Просвещението е „Скромно предложение“ (1729). Пълното заглавие на памфлета гласи „Скромно предложение за избягване на това децата на бедняците да бъдат в тежест на родителите си или на страната, като бъдат направени полезни за обществото“. Памфлетът от десетина страници е представен като предложение на неизвестен автор за това как да се постъпва с децата на бедняците. Изобличителната му сила е заключена в оголването на безчовечието на ранно-капиталистическото общество, установило се в Англия. Накратко казано, предложението е децата на бедняците да бъдат отглеждани до едногодишна възраст от държавата, а сетне да ги продават за месо в Съединените щати. Мнимият автор съвсем сериозно обсъжда безумния проект и доказва изгодността на предложението си. Ето малък откъс от този смразяващ кръвта памфлет:
          „Един твърде начетен американец, с когото се запознах в Лондон, ме уверяваше, че здраво годиначе, което е било гледано добре, представлява във висша степен възхитителна, полезна и вкусна храна, независимо от това дали е поднесено пушено, пържено, печено или варено. Не се съмнявам, че то би паснало идеално и на фрикасе или рагу.
          Осмелявам се да обърна внимание и върху обстоятелството, че от иманите предвид 120 000 деца двадесет хиляди могат да бъдат оставени за създаване на потомство, като само една четвърт от тях трябва да бъдат момчета. Това е повече в сравнение с овните, биковете или шопарите за разплод, но в случая аз се съобразявам с това, че тези деца рядко са плод на законен брак, обстоятелство, на което диваците не обръщат особено внимание и поради тази причина един мъжкар би бил напълно достатъчен за четири женски.“
          Както тридесетина години по-рано читателите не разгадали ироничния замисъл на Дефо в неговия прочут памфлет, така и „Скромно предложение“ не било разбрано веднага. „Предложението“ било възприето буквално, а чувствата на някои благородни дами – уязвени.