Двама спорят, а звездите отсъждат: диалогът като художествено средство в „Песен за човека“ от Никола Вапцаров, литературен анализ

Вапцаровата поезия е един широко отво­рен диалог със света на човека и човешкото в него. Откриването на хуманното зърно във вътрешния свят на лирическия герой е първопричината за поява на диалогичност при изява на поетичното действие.

Лирическият АЗ живее и разкрива себе си и своята човешка същност в динамиката на променящия се свят, на бързо протичащо­то време. Човекът и бремето стават константни величини за изява на Вапцаровата представа за света „вътре” в човека, т.е. отразен в неговата душевност, и света „вън” от човека като екзистенциално битие на неговия живот.

Тези две художествени проекции - светът „вътре” и светът „вън” от човека - влизат в поетична дискусия за смисъла на човешкия живот, т.е. за неговата екзистенция. Диалогът става основно художествено средство за поетичен изказ, а самата Вапцарова пое­зия е определена от българската критика като екзистенциална. Спорят човек и вре­ме, поет и герой, лирик и епоха. Динамиката на променящата се действителност влиза във вътрешния обем на поетичното дейст­вие. Става негов двигател и художествена същност. Пулсът на времето и епохата от­мерва поетичния ритъм на лирическия диа­лог. В неговото драматично пространство лирическият АЗ, представен от лирически персонаж, участник в спора - „дамата сопната.... / тропа, нервира се, /даже проплаква...”, и лирическият говорител на Вапцаровата по­езия спорят за човека и неговото място в живота, за човека и неговата екзистенция в историческата рамка на времето.

Оформя се голямата поетична тема на Вапцаровата лирика: човекът и времето. За нея дискутират лирическата героиня („дама­та сопната... ”) и лирическият говорител в „Пе­сен за човека”. Тя има своя художествена конкретизация: „Човекът във новото време”.

Проблемът за новото и модерното, кое­то за Вапцаров е синоним на прогресивно и хуманно, тревожи поета. И той пише:

Ние спориме

двама със дама

на тема: „ Човекът във новото време.”

Търсенето на човешкото у човека сред грозните екзистенциални реалности на живота е не само тематично ядро на творба­та, но и път към новото, което се ражда у човека при сблъсък с действителността. Ре­алностите на времето са грозни и отблъскващи. Затова грозотата в света „вън” от човека ражда грозота и „вътре” в него. Тя ескалира, залива душата му с омраза и убива хуманното в него. Човекът става братоубиец и отцеубиец. Тръгва срещу себе си и своята човешка природа. Със стореното сам обвинява себе си. Той въплъщава наст­ръхналото от омраза време, изправило се срещу човека и погълнало го в най-тъмната преизподня на социалния Ад. Човекът е само­то „тъмно” и „зло” време. Той излъчва омраза. Затова и лирическата героиня, усетила гро­зотата в човешката душа, реагира естес­твено на омразата с омраза:

- Ах, моля, запрете!

Аз мразя човека. Не струва топ вашта защита.

Лирическата героиня отрича, а лиричес­кият говорител защитава човека. Вапцаров вариативно присъства и в двете дискусионни тези. Той инсценира художествено спо­ра, за да проследи пътя на търсене на човешкото у човека сред грозота и омраза, пъ­тя на раждането на новото у човека. Това е всъщност и поетическото „преобръщане” на грозното в прекрасно, на омразата 6 лю­бов, а на примитива - братоубиец и отцеу­биец - в човек.

Процесът на трансформация започва от неизвестния човешки индивид - „някой”:

Аз четох как някой

насякъл с сезира насякъл сам брат си, човека.

Продължава в общата неопределена родо­ва връзка между баща и син:

Бащата бил скътал

пари. Синът ги подушил,

вземал ги насила и после баща си затрил.

Библейската тема за престъпената ху­манност в Божията заповед: „Не убивай!”, присъства активно в сюжетното повест­вование.

Престъплението е сторено. Следва наказанието. Класическата теза: „Престъпление и наказание”, е интерпретирана контраст­но от двете полярни позиции на лирическата героиня и лирическия говорител.

Човекът е обект на престъпния акт, сред­ство на престъплението и цел на наказанието. Убиец и жертва се изправят един срещу друг. Те живеят едновременно в душата на човека. Имат общо екзистенциално и нравствено-битие. Между тях застава животът - със своето грозно и прекрасно лице. Само грозните реалности на човешкия делник, от­разени в ниските престъпни деяния на братоубиеца, вижда лирическата героиня. Гроз­ното лице на живота се изправя пред нея и омразата изпълва душата й. Причинилият смърт се наказва със смърт.

Лирическата героиня обвинява човека, от­рича хуманното в него, пледира за смъртно наказание:

Аз мразя човека. Не струва той вашта защита.

Лирическият говорител на Вапцаров заема противоположната позиция. Ако „дамата” мрази човека, то той вярва в него. Приема ролята на защитник. Отново актът на убийството е налице:

Тя, случката, станала в село Могила.

Бащата бил скътал

пари.

Синът ги подушил,

вземал ги насила

и после баща си затрил.

Независимо че е извършено непростимо престъпление и човекът е станал отцеубиец, поет и лирически говорител внимателно проследяват етапите на „преобръщане”, на ставане, на вътрешна еволюция, които извеждат нравствено престъпилия законите на хуманността и библейската етика в на­чалото на пътя, водещ, към човешкото в не­го:

Ала във съдът

не потупват по рамото,

а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея

злосторен,

затворили този субект.

Но във затвора попаднал на хора и станал човек.

Посоката на поетическото действие се преобръща: отвън - навътре. От разказаната случка за стореното от „злодея злосто­рен” Вапцаров насочва вниманието на чита­теля към невидимите психологични пространства на душата и мисълта, т.е. към то­ва „затворено” пространство, където ста­ва превръщането на „злодея злосторен” в  човек. Търсенето на хуманното, на чове­ка в себе си поетът разгръща в затворено­то материално пространство на затвора, изолирал престъпния субект от грозната ре­алност на заобикалящия го свят.Светът извън лирическия субект е адекватен на грозотата в неговата душа. Свят и човек са съизмерими с грозното си антихуманно лице. Те са еднакво отречени от лирическия говорител на Вапцаров. Отделянето от другите и света е единственото спасение за искрата хуманност в престъпилата, извършила отцеубийство, човешка душа. Обърната към себе си, тя ще съзре прекрасния лик на живота.

Това е и защитната теза на Вапцаровия лирически говорител:

Не зная с каква е

закваса заквасен, не зная и как е

замесен, но своята участ

от книга по-ясна му станала с някаква песен.

Новото, непознато лице на живота идва с вя­рата във възможностите за промяна на човешки­те духовни сетива. Те се изпълвате песен. Непоз­натата красота на доброто и хуманното обгръща духа и той „чува” гласа на новата човешка същност. „Някаква” песен зазвучава, обгръща ду­шата и тя разпознава злото в себе си. Отделя го и остава светлият прекрасен лик на доброто. Не­известният човешки индивид: „...някой насякъл с секира ...”, тръгва след гласа на „някаква” неиз­вестна песен и открива непознатото хуманно зър­но на човешкото в себе си. Открива страдание­то, мъката от загубеното добро:

но своята участ

от книга по-ясна му станала с някаква песен.

И после разправял:

„Брей, как се обърках и ето ти тебе

бесило. Не стига ти хлеба,

залитнеш

от мъка

и стъпиш в погрешност на гнило ... ”

Поетическият диспут за човека и човешкото в него Вапцаров пренася в условното прост­ранство на мисловния размисъл на духовно прогледналия човек. Той вижда отразения лик на душата си в грозните реалности на света „от­вън" и новата духовна същност на живота „вът­ре" в него. Грозно и прекрасно се сливат. Те са контрастната мяра за човека и света, в който живее. Противоречиво е лицето на действител­ността, противоречив е и човешкият свят. Ли­рическият субект е раздвоен между света „вън" от него и света „вътре" в неговата душа:

„... И чакаш така като скот

в скотобойна, въртиш се, в очите ти -

ножа. Ех, лошо,

ех, лошо

светът е устроен! А може, по-иначе може... ”

За втори път Вапцаров отрича грозните реал­ности на човека и света, но сега присъдата е произнесена от самия лирически субект, от чо­века - жертва на престъпната грозота - в твор­чеството на поета. И отново спасението за по­кълналото хуманно зърно в душата е песента:

Тогава запявал той своята песен,

запявал я бавно и тихо.

Пред него живота

изплаввал чудесен -и после

заспивал

усмихнат...

Нов свят - красив и прекрасен - реди ду­шата с гласа на песента. Тя звучи, оглася съзна­нието на човека, родил се отново за красивото в себе си. Песента отнася Вапцаровия лири­чески субект в приказния чудесен свят на доброто. Библейско смирение и нравствена хар­мония струят и изпълват с вътрешно равнове­сие и мисловен покой съзнанието на личност­ния човешки АЗ, „покълнал” в погазената от зло­то душа. Познала себе си, тя се унася в „здрач­ни сънища”, както пише Вапцаров в стихотво­рението „Пролет”, за ново светло бъдеще.

Но живот в света на доброто за погазилата човешката хуманност душа няма. Неумолимо е наказанието и тежка е съдбата на изкушения от злото, престъпил закона на хуманността. Ид­ва мигът на равносметка. Мярата е отново жи­вотът. Но този път човекът е осъден с цялата кра­сота на хуманното добро, което „пее” в духа и съзнанието, но то не му принадлежи. Остава далечно и непостижимо. Светът „отвън” е неу­молим. Присъдата е категорична. Предстои „среща” със смъртта:

Но в коридора

тихо говорят.

Сетне секунда покой.

Някой полека вратата отворил -

Хора. Зад тях часовой.

Всичко в поезията на Вапцаров е пронизано от голямата хуманна идея за вярата в човека и неговата нравствена сила. Дори и срещата със смъртта е изпитание за човешките ценности на жертва и палачи. Осъденият на смърт и изпъл­нителите на смъртната присъда застават на два­та „бряга” на живота. Разделя ги антихуманният акт - отнемането на човешки живот, но болката им е обща. Тя е потопена в художественото прос­транство на „предсмъртната” тишина, в мину­тата живот, разделяща злото от доброто. Вът­решният покой е разкъсан от тревожния вик на съзнанието. Осъденият на смърт търси неисто­во живота, а осъдилите го напразно търсят в нап­регнатата тишина милост за душите си, осъдени на вечно терзание и чувство за вина. Те губят личностния си облик. Превръщат се в група палачи. Драматизмът на изживяването се задъл­бочава. Хуманното е в криза. Човешките цен­ностни устои са разколебани. Настъпва тиши­на. Започва страшната драма за човека - осъ­ден на смърт, и за хората - изпълнители на при­съдата. Всичко е призрачно и зловещо:

Някой полека вратата отворил -

Някой от групата, плахо и глухо, казал му:

„Хайде, стани”

Срещата със смъртта е еднакво по сила нрав­ствено изпитание и за престъпилия закона, и за изпълняващите неумолимата му присъда. Всички са жертва на погазената и омърсена хуманност:

Гледали хората

тъпо и кухо сивите, влажни стени.

Вапцаров съзира ранената хуманност в чо­вешките души. Макар и неназовани, всички са хора, всички еднакво тръпнат при раздялата с живота. Безименна е болката, но общо е чувс­твото за вина:

Онзи в леглото разбрал,

че живота е свършен за него,

и в миг скочил, избърсал потта от челото

и гледал с див поглед на бик.

Всички устои се рушат. Личността е в криза. Животът е минало, а смъртта - единствено въз­можно бъдеще. Остава срещата на човека с красивата хуманност, покълнала в неговата ду­ша при раздялата с живота, когато индивидът -неизвестният неназован „някой" - избира дос­тойнството на човека и се превръща в личност, посрещнала спокойно смъртта:

Но лека-полека човека се сетил -страхът е без полза,

ще мре.

И някак в душата му станало светло. - Да тръгнем? - казал.

-Добре.

Човекът, осъден на смърт, тръгва към човека, разделящ се достойно със своя живот. Той е просветлен. Вярва в хуманната сила на добро­то. Защитена е и Вапцаровата вяра в човека, поставен в трудната ситуация на избор между живота и смъртта. Това е„човекът във новото време" - силен и пред лицето на смъртта:

Той тръгнал. След него

те тръгнали също и чувствали някакъв хлад.

Урок по хуманизъм дава човекът в лириката на Вапцаров. Има овладяна тъга и дълбоко по­тисната мъка в душата на осъдения. Но той при­ема своята „жестока / безока съдба”, приема достойно трагичната си човешка участ. Стра­да, но остава човек. Себеуважението у осъде­ния на смърт извиква уважение и у безименния войник, изпълнител на тежката неумолима при­съда, към достойно посрещащия смъртта:

Войникът си казал:

„Веднъж да се свърши...

Загазил си здравата, брат. ”

В страшните мъчителни минути на дългия път към смъртта тишината обгръща човешките ду­ши. Всички се изравняват. Стават хора. Човеш­кото у тях говори. Но идва раздялата. Осъдени­ят на смърт извисява духовния си ръст:

Във коридора

тихо говорят.

Мрак се в ъглите таи. Слезнали после на двора,

а горе

вече зората блести.

Художественото пространство е вертикално разсечено от започналия духовен полет на чо­вешкото. Сякаш смъртникът - разделящият се с живота - извисява исполински ръст, надскача мярата за реална съизмеримост между чо­век и свят, и баладично - като в красива песен­на легенда - се изравнява със звездите, със заб­лестялата вече зора. Оформят се две поетични нива: „долу” -пространството на двора, на смъртта; и „горе” - небесният безкраен свод, духовният безкрай на хуманната вселена, на новия свят в душата на човека. Сякаш започва нов живот за духа му и той съзира своята звезда в необятния свят на Вечната хуман­ност. Пространството на смъртта - „до­лу” в двора - отстъпва пред звездния исполински ръст на човека:

Човекът погледнал зората,

в която

се къпела с блясък звезда ...

Родила се е голямата Вапцарова вяра в човека и вярата на самия човек в себе си:

Тя - моята - свърши ...

Ще висна обесен.

Но белким се свършва

със мен?

Животът ще дойде по-хубав

от песен,

по-хубав от пролетен ден ...

Вапцаровата вяра в хуманното и вярата на самия човек в него се носи от песента. Тя е в душата и съзнанието на всеки индивид, превърнал се в личност, познала красивия прекрасен лик на живота. Но според непи­саната традиция на приемствеността, всяко следващо поколение открива на ново, още по-високо равнище хуманните стойнос­ти на живота, който „ще дойде по-хубав /от песен. ”

Духовният полет на хуманното в човешката душа има вертикална скала на разви­тие. Погледът е устремен към зората:

Човекът погледнал зората...

Нов свят, по-красив от настоящия, се отразява в обречената вече душа. Песен­та „запява” във вътрешния взор на осъде­ния. Той полита с нейния глас. Издига се над жестоката своя „безока съдба” и вижда безкрая на човешкия духовен хоризонт, очер­тал се пред него:

В очите му пламът цъфтял.

Усмихнал се топло, широко и

светло,

отдръпнал се, после запял.

Неземно извисен е духовният ръст на човека. Сякаш целият свят - променен, обновен, нов и млад - се събира в душата му. Нов е и погледът, нови са усетите и възприятията. Необятната вселена на духовно­то разширява личностните граници на човека, напускащ с усмивка грозните реалнос­ти на действителността. Светът „вът­ре” в човешката душа се устремява към баладната висина на необозримо хуманно­то с една усмивка и с една песен. Човекът се е изравнил със света на хуманното доб­ро, на вечно човешкото, но е останал в непреодолимо противоречие с грозната екзистенциална същност на действителност­та, на света „отвън” неговата нова душев­ност. Той се дистанцира от недуховното социално зло. То е чуждо за него и неговата нова песен:

...отдръпнал се, после запял...

Песента го прави различен. Отделя го от познатото и антихуманното. Времето и лирическата героиня - „дамата сопната”, опо­нент в поетичния диспут за „Човекът във новото време"- нямат критерий за възпри­ятие и оценка на нетипичното, нетрадиционното в поведението на лирическия субект - престъпника-отцеубиец. Той излиза от традиционната рамка. Превръща се в изключение.

Вапцаров провокира. Търси еднозначен, ка­тегоричен отговор за новото в поведението на човека от всички, които не вярват в него и отричат светлата му хуманна кау­за:

Как мислите, може би

тука се крие

един истеричен комплекс?

Но самият поет отнема правото на своя опонент за обвинение на човека и дискредитация на хуманното в него:

Мислете тъй, както си щете,

но вие

грешите, приятелко, днес.

„Днес” - сега, в настоящия миг „човекът във новото време” е друг, непознат и нов. Той пее, той изповядва душата си:

Човекът спокойно, тъй - дума

след дума

твърдо редил песента.

За Вапцаров това е кулминационният мо­мент, когато човекът - неговият лирически субект - чрез песента създава човешкото в себе си и пее за него. В полето на него­вото променено съзнание като песен се ражда мисъл за хуманното. Тя „потича” със звуковата гама на нова „Песен за човека”, за „Човекът във новото време”. Песента идва от духовната глъб на неизмеримо хуманно­то, идва от света „отвътре”. Пронизва с нови хуманни стойности грозната екзистенция на действителността и се устремява към един по-висок и по-модерен свят, „из­вън” човека и неговата „жестока, безока съдба”.

Но човекът е субективен носител и изра­зител на песента. Той полита заедно с нея към нови, непознати звездни висоти. Отде­ля се от грозния свят на „другите”. Става изключителен. Затова и Вапцаров пише:

Онези го гледали

с поглед безумен,

онези го гледали с страх.

В противоречивата оценка на съзерца­ващите, макар и стоящи близо до новото човешко изключение, се крие сила и сла­бост, възхищение и ужас от изключителната сила на хуманното и вярата в него. Оказва се, че в жестокия противоречив свят на Вапцаровата поезия - хуманното зърно, „покълнало” след дълбоко страдание в човешката душа, е изключение. Художествено се приема за неадекватно, не­реално отклонение в поведението на съвременника, ръководен в личния си избор и в действията си от нова непозната мяра за човешко. То не е част от мисленето и съз­нанието на Вапцаровия съвременник Той е част от една „епоха на дива жестокост,/ препускаща лудо напред”, застанала като „озъбено свирепо куче” срещу човека и него­вата хуманност.

Чутовен, митологично извисен е духовни­ят ръст чрез хуманното на Вапцаровия лирически субект - Човека. Той буди уважение, но и страх със своята изключителност.

Хиперболизацията е не само по линия на митологичното извисяване на човека, но и по отношение на персонализацията, одухотворяването на материалното художествено пространство - затвора, което ог­раничава и отнема, убива възможностите на Вапцаровия лирически субект:

Дори и затвора треперел позорно, и мрака ударил на бег.

Всички субективни носители на грозното и антихуманното са отхвърлени и дискредитирани - „затвора” и ,,килията”. В центъра на художественото пространство Оста­ва Човекът: единствен, изключителен и сам.

За миг поетичното действие сякаш спи­ра и остава безкрайната „усмивка” на звез­дния простор, към който се е устремил пе­сенният хуманен дух на човека:

Усмихнати чули звездите отгоре и викнали:

„Браво, човек! ”

По стара фолклорно-песенна традиция както при Ботев, така и при Вапцаров духовното различие на лирическия персонаж се баладизира. Отделя се от земно-материалното, извисява се, за да впише духа български в безкрайната звездна на българския национален митологичен Космос. Към не­го се устремява и духът на човека от Вап­царовата поезия, запял песента за новото - хуманното в душата си и сам - превърнал се в песен.

Песен за песента на човешката душа - това е Вапцаровата защита на тезата „Човекът във новото време” от поемата „Пе­сен за човека”:

Той пеел човека. -Това е прекрасно, нали?