Александър Пушкин
Евгений Онегин
Роман в стихове

   Pétri de vanité il avait encore plus de cette espèce d’orgueil qui fait avouer avec la même indifférence les bonnes comme les mauvaises actions, suite d’un sentiment de supériorité, peut-être imaginaire.
   Tiré d’une lettre particulière*
   [* Пропит от суетност, той при това обладаваше и този вид гордост, която го караше да си признава с еднакво безразличие както добрите така и лошите свои постъпки, последица от едно чувство за превъзходство, вероятно въображаемо. (Из едно писмо от лична кореспонденция)]

   Не гордите ще забавлявам:
   аз дружбата ценя и днес, —
   бих искал тук да ти представя
   залог за по-достойна чест;
   залог за чиста и прекрасна
   душа, изпълнена с мечта, —
   поезия кипяща, ясна
   и устрем горд на мисълта;
   да бъде — и с ръка пристрастна
   вземи главите пъстри ти,
   тук смешни, а пък там печални,
   простонародни, идеални,
   плод на игри и на мечти;
   плод на кошмари, вдъхновения,
   на ранни и на късни дни, —
   на разум — с хладни наблюдения
   и на сърце — с горчивини.

Първа глава

   И жить торопится,
   И чувствовать спешит.
   К. Вяземский

   1.
   „Човек на навици най-честни,
   щом легна вуйчо ми сломен,
   към почит ме застави лесно,
   но като с план добре скроен.
   Това за други е поука…
   Ала каква противна скука —
   да бдиш без отдих над болник
   и не починеш нито миг!
   Какво безпримерно коварство:
   с ръце да вдигаш полутруп,
   да го завиваш с израз глуп
   и в подла скръб поиш с лекарство,
   и шепнеш тихо с яд несмел:
   «Кога ли дявол би те взел!»“