Домът, ограден като кале: анализ на повестта „Гераците“ от Елин Пелин (жанрът повест, сблъсъкът на ценности, героите и символиката на пространството)

          В една своя беседа с млади писатели, наречена „Как пиша“, Елин Пелин споделя как му е хрумнал замисълът за повестта „Гераците“. За разлика от предишните му разкази обаче, той реализира този свой замисъл бавно и мъчително. Още през 1904 г. се появява един откъс, наречен „Павел“. През 1906 г. са отпечатани първа и втора глава. На следващата година се появява и цялата първа третина от повестта. А окончателният й текст е отпечатан чак през 1911 г. във втория том „Разкази“.
          Причината за това забавяне Елин Пелин обяснява с трудното узряване и изясняване на замисъла. Трудността идва от там, че става дума не за някаква единична случка, а за сюжет, който трябва да покаже катастрофалните последици от грешните морални избори, свързани с трудната ориентация на хората в преходното време. Вече споменахме, че в края на 19. и началото на 20. в. у нас навлиза модерността и поставя на изпитание утвърдените ценности и модели за човешко поведение. Семейството на Гераците трябва да се изобрази не като някакво единично, исторически конкретно семейство, а като типичен пример за нарушаването на някакъв универсален общочовешки принцип. Или както казва самият Елин Пелин:
          Моята идея беше да опиша едно семейство, което от доброденствие, от благосъстояние се разпада поради социални причини, поради морални причини и така се разглобява и достига дотам, щото неговите последни потомци да отиват да търсят работа вече в града.
          С други думи всеки елемент от сюжета на повестта трябва да има своето значение за разбиране на причините, довели до катастрофата. Всяко действие на героите, всеки техен избор, ценностите и мотивите, които определят поведението им, скритите капани, заложени в миналото – всичко това трябва да бъде организирано така, че да позволи на читателя да направи своите изводи, да осъзнае нравствения смисъл на ситуацията и да извлече урок от грешния избор, направен от героите. Сам Елин Пелин разказва за напрегнатата работа, която е трябвало да извърши, за да подреди всички елементи от сюжета в една ясна и вътрешно организирана цялост:
          И едно лято – хубаво, топло лято – мене ми се изясни цялата идея за „Гераците“: какво трябва да се напише за това семейство, как да бъде единият брат, другият брат и т.н. Всичко това донякъде ми се изясни. Разбира се, в процеса на работата много от тези работи се изменят, много от тези работи вземат друг характер или друг край, обаче ръководното остава, идеята остава и аз знай как да свърша вече. И смело тръгнах напред...
          Ключовата дума в тази изповед на писателя е „идея“. Защото повестта е особен жанр. Обикновено сме свикнали да го определяме по признака „повече – по-малко“. Повестта е по-голяма от разказа, с по-широк обхват на изобразените житейски явления, с повече герои, с повече събития, с по-подробни описания и т.н., но е по-малка от романа – не се допускат допълнителни сюжетни линии, историческата конкретност е по-слаба, социалната обусловеност на описаните процеси не е разгърната и др. под. Всичко това е вярно, но от количествените сравнения не става ясно каква е причината за появата на тези разлики, както и какви са особеностите на света, създаван от повестта.
          Знаем вече, че романът, и особено реалистичният роман, се развива като средство за художествен анализ на обществените процеси – той трябва да представи една цялостна картина на общественото развитие в определен исторически период, да изобрази типични герои в типични обстоятелства, обръщайки особено внимание на мястото на човека в обществото, да изобрази социалния живот колкото се може по-широко и по-задълбочено. Повестта изобщо не си поставя подобни задачи. Тя иска да открои някакъв общочовешки морален проблем, разказвайки история, която се възприема не като единична, уникална, възможна само в определено време и пространство, а като универсална, илюстрираща с нагледен пример поставения проблем. По това повестта се доближава до притчата, от която всъщност се е и развила през 19. век в руската литература. В сюжета на повестта се сблъскват две противоположни сили, намиращи се в началото на сюжета в нестабилно равновесие. Случва се обаче някакво събитие, това нестабилно равновесие се разпада и героите трябва да решат как да продължат живота си. Център на сюжета е именно изпитанието, поставило героите пред избор. А това води до необходимостта както разказвачът, така и читателите да оценят правилността на този избор. Критерий за оценката е онзи общочовешки морален принцип, който случката илюстрира. Затова светът, изобразен в повестта, е условен, иносказателен. Той е едновременно достоверен в своите детайли, но и обобщен и универсален като цяло. Тази негова вътрешна противоречивост най-ясно се осъзнава при проследяване съдбата на човешките ценности. В сюжета на повестта всички ценности, върху които се е градил животът в началната ситуация, се преобръщат в своята противоположност. И това е най-важната морална поука, до която трябва да стигне читателят – на този свят няма нищо сигурно, нищо добро или зло само по себе си. Всичко зависи от това какви решения взема човекът, изправен пред избор.
          Всички тези особености на повестта, които Елин Пелин е усвоил от задълбочено четене на руските писатели, са реализирани блестящо в „Гераците“. Именно затова тя играе толкова важна роля в развитието на българската литература.

          1. СЮЖЕТЪТ И ХУМАНИТАРНИТЕ ТЪРСЕНИЯ НА ВРЕМЕТО

          В своята беседа пред младите писатели Елин Пелин казва за „Гераците“:
          Моята идея беше да опиша едно семейство, което от доброденствие, от благосъстояние се разпада поради социални причини, поради морални причини и така се разглобява и достига дотам, щото неговите последни потомци да отиват да търсят работа вече в града.
          Българската критика много често се изкушавала да види в тази повест само едната от двете причини за разпада – или социалната, или моралната. Всъщност повестта иска да покаже тяхното взаимодействие. Времето, което тя описва, е сложно и противоречиво. Това са десетилетията, в които у нас навлиза модерният начин на живот, който променя из основи традиционните модели, ценности и навици, с които хората са живели хилядолетия. Проблемът е, че това става твърде бързо, шоково. Само в рамките на едно поколение трябва да се извършат огромни промени. В един момент земята е можела да храни своите стопани само ако те я обработват. Затова колективният начин на живот е бил по-ефективен. В следващия момент обаче земята от средство за производство, изискващо човешки труд, за да дава плод, изведнъж се превръща в капитал, който може да се продаде, заложи или експлоатира. Тогава общностното притежание вече става пречка пред индивидуалния интерес. И се появява „своещината“. Това са социалните причини, довели до криза в семейството на Гераците. Те обаче не могат автоматично да доведат до разпад. Защото е важно друго – как хората действат в определени социални условия, какъв морален избор правят. А това вече не са социални причини, а морални.
          Фактът, че повестта говори твърде пестеливо за социалните причини на разпада, е красноречив – тя иска да съсредоточи вниманието на читателя към нещо по-друго – че макар и кризата да е предизвикана от големите исторически промени, нейната истинска същност е в разрушаването на моралните ценности.
          Ценностите на родовия свят са първични, свързани са с основната функция на семейството – да породи и съхрани живота. Те са: кръвната връзка, брачната връзка и родовото имущество, чието наследяване осъществява връзката между отделните поколения. В тази ценностна система отделният човек има сравнително малка стойност – той се възприема само като брънка от безкрайната верига на поколенията. Важен е родът, неговото оцеляване и добруване, неговото добро име. Достойнствата на отделния човек се преценяват най-вече по това какво е допринесъл той за благото на рода – дали го е продължил, дали е увеличил родовото имущество, дали е успял да предаде успешно отговорността на следващите поколения. Всички прояви на доброто и злото в този свят се оценяват от гледна точка на родовите ценности, които се възприемат като универсални. Нека си спомним, че още митологичните представи показват света и боговете, които го управляват, като едно голямо семейство. Когато дядо Йордан разсъждава за злото, споходило света, той се позовава на родовите понятия: „Всякой него си гледа, а за другите не иска и да знае.“
          Основната мъка на стареца е, че братята са забравили дълга си към рода. Никой не мисли за неговата здравина и благоденствие, за доброто му име, за бъдещето, а само и единствено за себе си в краткия отрязък на своя собствен земен живот. В началото на повестта е разказана историята на дома – поколенията, сменящи се под сянката на големия бор, донесен от светите рилски гори, умножаващото се родово имущество, предаването на отговорността за рода от поколение на поколение. По времето, за което повестта разказва, между синовете за пръв път се заговорва за делба.
          Това е повратен момент в живота на патриархалното общество. С настъпването на модерните времена, разчитащи основно на индивидуалната предприемчивост и конкуренция, колективният начин на живот вече се възприема като пречка пред развитието. Така настъпва моментът, в който родовото имущество започва да се дели. От гледна точка на отделния човек този принцип изглежда по-справедлив, но за рода той е пагубен. Натрупаното с труда на много поколения се раздробява, а това в много случаи води и до разпиляването му. В повестта на Елин Пелин този процес е описан подробно – как се стига до делбата, какъв е делът на всеки от братята, защо се появяват подозренията и разхищенията, как се стига до желанието ти самият да си поживееш за сметка на натрупаното от предишните поколения, какво води до кражбата на парите и т.н. Нищо от това обаче не следва автоматично от модернизирането на живота, а е резултат от избора, който отделните герои правят за себе си. Не модерността е виновна за това, че Божан се превръща в алчен скъперник, че Петър се пуска по течението, а Павел предпочита живота на градски лумпен, захвърляйки жена и дете. Всеки от тях има и други възможности за избор. И именно сблъсъкът между тях води до проявата на основния конфликт, около който е изградено действието в повестта.

          2. КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ

          Както вече стана ясно, повестта като жанр се гради върху неустойчивото равновесие между две противоположни сили. Често конфликтът е възприеман като сблъсък между традиционно и модерно. А границата между тях е прокарвана между членовете на последното поколение – дядо Йордан принадлежи на традиционното, а синовете му – на модерното. Ако се вгледаме малко по-внимателно в историята на рода, ще видим, че това впечатление е измамно. Всъщност как старият Герак успява да удвои наследеното от своите предци имущество? С кръчмата, разбира се. А кръчмарството и лихварството не са елементи от традиционния начин на живот, а от модерния. И още нещо. В патриархалното семейство всеки има своите отговорности, определени от неговия пол и място в семейната йерархия. Бащата обикновено отговаря за имуществото, докато майката – за дома и кръвно-емоционалните връзки в него. Какво обаче виждаме в „Гераците“? Баба Марга е показана като „душата“ на кръчмата. Тя в много голяма степен е овладяла онези модели на поведение, които традиционният начин на мислене определя на мъжете. Описанието, което разказвачът й прави, я представя именно така – тя е пъргава и подвижна „като момче“. Така че сблъсъкът между традиционност и модерност вече е наличен още в предходното поколение.
          Освен това този сблъсък минава и през начина, по който семейството се управлява. От една страна и двамата старци – и дядо Йордан, и баба Марга – са показани като добри и обичливи: „Той имаше меко и добро сърце“; „Затова всички го обичаха и почитаха.“; „Заедно с нея изчезна добрият и строгият дух, който държеше всичко в ред.“. Тази представа обаче не се съчетава напълно с идеята за „здравата ръка“, с която семейната колесница се управлява. А името „Герак“ означава не нещо друго, а „ястреб“ – хищна и безмилостна птица. Така че напрежението на кризата е заложено още от старото поколение, но „здравата ръка“ го е държала под контрол. Известно е обаче, че „здравата ръка“ е едно много неустойчиво решение. В момента, в който тя отслабне и изпусне юздите, цялата грижливо поддържана постройка на родовите ценности рухва.
          Затова истинският конфликт в повестта „Гераците“ не бива да се търси в противопоставянето между традиционно и модерно, а в начина, по който отделните герои правят своя избор как да постъпят в новите обществени и семейни обстоятелства. И този конфликт е показан много красноречиво в изповедта на дядо Йордан пред сина му Павел:
          „Всякой него си гледа, а за другите не ще и да знае. Всеки зинал като ламя и прибира, мъкне, крие, като че ще векува на земята. [...] А що им пречи да си живеят братски, да си помагат, да се обичат? Пречи им завистта, своещината, лошото сърце, пречи им дяволът. Той е отворил в душите им бакалница и търгува с доброто и злото.“
          Истинският конфликт, разрушил света на Гераците, е сблъсъкът между своещината и братството. Именно той лежи в основата на разпада, той преобръща всички човешки ценности като труда, земята, съпричастието, парите, кръвната и брачната връзка, спестовността в тяхната пълна противоположност. Трудолюбието на дядо Йордан се превръща в маниакалността на сина му Божан. Спестовността и грижата прерастват в безмерна алчност и скъперничество, в подчиняване на целия живот само и единствено на сметки. Съпричастието и доброто сърце на дядо Йордан се превръщат у сина му Петър в безволево отпускане и пиянство. А любопитството и предприемчивостта се израждат у Павел в пристрастяване към градските пороци за сметка на натрупаното от поколенията и той е готов да изостави жена и дете. Земята от „мека като душа“ изведнъж става „само земя, широка и корава земя, с която трябва да се бори“. Парите от символ на родовото имущество стават плячка, която се краде по тъмна доба и за която наследниците мечтаят, за да си осигурят лесен живот. А символът на рода – големият бор, донесен от светите рилски гори – пада под брадвата на внуците и дълго лежи в калта. И отговорността за това преобръщане не е на историческите обстоятелства или на модерността като начин на живот и ценностна система. Преобръщането е резултат от избора, който всеки от героите прави. 

          3. ГЕРОИТЕ НА ПОВЕСТТА КАТО МЯРА ЗА ЧОВЕШКОТО

          В съответствие с изискванията на жанра всеки от героите на повестта трябва да покаже до какво води определен морален избор пред лицето на някакво общо за всички изпитание. В много от тълкуванията на „Гераците“ героите са разделени на „победители“ (насилници) и „жертви“. Вярно е, че част от героите – дядо Йордан, Елка, Захаринчо, Йовка, са напълно безпомощни и затова лесно стават жертви на развихрилия се егоизъм. Други, като Божан и Павел, привидно като че ли преодоляват съпротивата на живота и на пръв поглед изглеждат победители. Но дали е така?
          Стана ясно, че дядо Йордан и баба Марга – представителите на предишното поколение – до известна степен са отговорни за настъпването на кризата. Защото и в техния живот има противоречие. Колкото и да е добър и готов да помогне, дядо Йордан все пак е натрупал парите си от кръчмарство – една, меко казано, съмнителна дейност, използваща човешките слабости за собствена изгода. А баба Марга освен добра и грижовна майка е и „пълна господарка“ както в дома, така и в кръчмата. Противоречие, което до голяма степен обяснява защо кризата в семейството настъпва така бързо след нейната смърт. За това противоречие говори и отношението на съселяните. От една страна, уж всички обичат дядо Йордан, но когато нещастието идва, никой не се притича на помощ – избуяват само сплетни, одумки, а нерядко и откровено злорадство и подигравки. С други думи, причините за кризата са заложени още в изборите на предходното поколение. И все пак те са само предпоставки, двете сили – съзидателната и разрушителната – все още са в едно, макар и неустойчиво, равновесие. И това е така, защото старите и преди всичко дядо Йордан все още държи на истинските човешки ценности, отговорен е към младите, желае само доброто на всеки от тях и се измъчва от проявите на егоизъм и безчовечно отношение. Синовете обаче такива, каквито са описани, нарушават това крехко равновесие и със своя избор преобръщат всички ценности, в които вярва старият Герак, в тяхната пълна противоположност.
          Най-големият син, Божан, наследява от баща си трудолюбието и стръвта към имота и успеха. За него работата е свещенодействие, но и необяснима страст: „Божан сега бе в стихията си. Съблечен по риза, с голяма като паралия сламена шапка на главата си, той се хвърляше да връзва снопите като върху скъпоценна плячка. Той работеше бързо, неуморно, като че на състезание. Той повдигаше всеки вързан сноп, както скъперникът вдига торба със злато, и после ги редеше на кръстци със свещенодействие, като че ли градеше жертвеници.“ В характера на Божан се сблъскват две стихии – любовта към земята и любовта към парите, виртуозно съчетани само в едно изречение. В желанието му да заграби по-голяма част от имота на Гераците има някаква житейска справедливост – все пак той е допринесъл най-много за неговото увеличаване. Въпросът обаче е за какво му е на Божан това имущество. Той не знае нищо друго, освен да трупа. Става дотам подозрителен и стиснат, че гони дори врабците и просяците, които патриархалният морал възприема като „божии“ същества. Но ето че този, който носи името на Бога – Божан, гони с псувни и проклятия именно божиите създания. У него надделява енергията на алчността и скъперничеството, които го карат да забрави всичко друго на този свят – дори въпросите на живота и смъртта – за да се посвети единствено на миража на златото.
          Петър, средният син, наследява от баща си милозливостта и доброто сърце. Но не и неговата отговорност и последователност. Петър е слаб и безволев, на него всичко му пречи. Не му се работи, не му се поема отговорност. Заседява се повечко по кръчмите и си мечтае как един ден парите на стареца ще дойдат при него, за да си поживее безгрижно. Но дори не е способен да ги открадне. Готов е да съчувства и да помогне, но помощта му към малкото сираче Захаринчо се изразява в това да го заведе в града, където да му намери работа като чираче. Може би за да не му пречи детето, както му пречи и големият бор, символът на рода. За Петър родовият свят рухва, защото у него няма достатъчно сила и отговорност да поддържа нито една от неговите ценности. Живот по линията на най-малкото съпротивление.
          Най-малкият син Павел наследява от баща си неговата виталност и жажда за живот. Ненапразно старият Герак най-много се надява на най-малкия си син и вижда в него себеподобен. Нему се решава да сподели и изстраданите си размисли за лошотията на хората, увлечени от „своещината“, и търговията на дявола с доброто и злото. Но твърде скоро жаждата за живот се изражда в желание за евтини наслади и безметежно живуркане – с държавната служба, с държанката и с лесните пари. В повестта за тази метаморфоза на Павел е обвинен градът – лошото място, откъдето тръгват всички поквари. Но градът не е виновен, защото Павел е не по-малко чужд и на неговите ценности. Павел вече не е селянин, но не е успял да стане и гражданин, т.е. носител на една истинска модерна индивидуалност и градска култура. Той си остава лумпен, за когото и традиционните, и модерните ценности са еднакво чужди.
          „Своещината“ и егоизмът, които разрушават трудовите, имуществените и обществените ценности на родовия свят, разрушават и кръвно-емоционалните. Павел се отчуждава от жена си и детето си и ги изоставя на произвола на съдбата. Връзката му с държанката по никакъв начин не може да се възприеме като любов – тя по-скоро прилича на вулгарна сделка. А мотивът за „срамната болест“, с която Павел заразява Елка, пряко въвежда идеята, че този тип поведение поразява самите устои на живота. Ето защо точно епизодът с желанието на Елка да се самоубие е изведен в кулминацията на повестта. Дядо Маргалак успява да спаси Елка от самоубийство и грях пред Бога, но не успява да я защити от срама и смъртта, последвали разрушаването на брачната връзка.
          Разрушена обаче е не само брачната, но и кръвната връзка между хората. Братята са способни да се избият за пари, етървите непрекъснато се карат и враждуват, родителите не се грижат за децата си. Йовка, чувствително и болнаво момиче, изживява трудно детство, а малкият Захаринчо буквално е захвърлен от баща си и чичовците си на произвола на съдбата. Символична е и съдбата на дома, както е символична и кражбата на парите, равнозначна на отцеубийство. Дворът се превръща в бунище, където се въргалят свине – мотив, напомнящ за митологичното превръщане на хората в свине, познат от „Одисеята“. Повестта иносказателно доказва, че пренебрегването на родовия закон води до нарушаване и на универсалните човешки ценности, до превръщането на хората в свине.
          Така стигаме до въпроса: има ли в света на „Гераците“ някой, който наистина да е победил? Всъщност нито ожесточеният скъперник Божан, който заради парите изоставя всичко човешко, нито безволевият пияница Петър, нито лумпенизираният Павел са постигнали нещо, което да ни даде основание да го наречем „победител“, независимо от временните успехи. В края на краищата тези герои също са жертви на разпадналите се родови и човешки връзки, защото не живеят с истински стойности, а само с привидности. Повестта ни показва сякаш един свят на сенките, изразяващ пълната липса на връзки между хората, а оттам и на хората с живота.

          4. ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ ПОВЕСТТА

          На пръв поглед повестта „Гераците“ разказва за един напълно конкретен свят в също така конкретно историческо време. Само че начинът, по който Елин Пелин ги е описал, не ни дава основание да твърдим подобно нещо. Всъщност кое наистина е това време, кое е селото, в което протича действието, кой е намиращият се наблизо град? Всичко това остава напълно неизяснено. Нещо, което не би могло да се случи в света на романа, задължен по правило да даде точна и исторически вярна картина на света. Светът на „Гераците“ по-скоро показва една универсална човешка ситуация, в която всеки от елементите има иносказателно и символично значение.
          Казахме вече, че сюжетът се гради върху противопоставянето на две противоположни сили – „своещината“ и братството, доброто и злото. Всяка от тези сили е представена в свое собствено пространство и образи. Доброто, неразрушените ценности са на село, в полето, във височината на църквата, в красотата на природата. Ненапразно те са така пространно и с любов описвани от разказвача. От другата страна са „лошите места“ – градът, в който хората единствено и само пропадат, широкият свят; в който „швабите“ и „талянците“ ядат жаби; кръчмата, в която са натрупани съмнителните пари и от която те биват откраднати, а и пред която накрая старият Герак умира.
          Символичен смисъл имат и отделните елементи, изграждащи света на повестта. Домът е основната опорна точка на родовия свят. Но кой знае защо той е ограден от околните с високи зидове „като кале“. Неговата затвореност и изолираност са знак, че още в патриархални времена родът на Гераците с нещо е нарушил основния принцип на традиционното общество – колективното живеене и обмяната на помощ. Вярно е, че в началото се казва, че старият Герак помага на съселяните си, но в хода на действието не е показан нито един случай на такава помощ. Дори и приютяването на дядо Маргалак не е милост, а по-скоро сделка – старецът продължава да се труди за Гераците. И обратното – селяните, които уж го обичат и уважават, странят от дома на Гераците, задоволявайки се само с одумки, злорадство и откровен присмех. Земята, „мека като душа“ за стария Герак, се превръща в тегоба за сина му Петър, в средство за
трупане на богатство за Божан, а за Павел – в залог пред банката, за да вземе нужните му за лек и безгрижен живот пари. Самите пари също показват своята двойствена природа. От символ на богатство и могъщество те стават обект на завист и кражба, като накрая се оказват неспособни да осигурят човешко щастие. А символът на рода – големият бор, донесен от свещените рилски гори, аналог на митологичното дърво на живота, се превръща в пречка и е повалено от внуците да се валя сред свинете в калта.
          Така повестта „Гераците“, подобно на притча, показва една универсална човешка ситуация, в която не е важно какви точно са конкретните исторически обстоятелства, изправили героите пред изпитание и принудили ги да направят морален избор. Важен е именно този избор. Той не зависи от ситуацията, а от способността на човека да разбира кое е добро и кое зло и да следва човещината колкото и да е сложно това.

          5. МЯСТОТО НА „ГЕРАЦИТЕ“ В КУЛТУРНАТА ИСТОРИЯ

          Малко са произведенията на българската литература, които да са породили толкова много и толкова противоречиви тълкувания. Всяко време, всяка идеологическа гледна точка намират в повестта потвърждение на своите предпоставени тези за хода на историята и съдбата на българското общество. В „Гераците“ критиците са виждали израз на носталгията към идиличното време на традиционния живот, жалба за отминали дни и проява на съчувствие към жертвите на модерния преход. Такава например е позицията на Божан Ангелов – виден критик от 30-те години на 20. век, който в една своя статия казва:
          „Повестта очертава трагичния епилог на тази история, упадъка, провалата на това значително дело, което няколко поколения са създали, но което не може да устои на особените социални условия на новото време.
          Авторът схваща тази провала като добър традиционалист. У него има много копнежи за това хубаво старо време на първобитен колективизъм в кръга на рода или задругата.“
          Съвсем различна е позицията на марксистката критика, която вижда в „Гераците“ израз на процесите по нахлуване на капитализма в българското село. Капитализмът, според тази гледна точка, е основният виновник за всички беди, сполетели рода на Гераците, и затова хората трябва да се борят с него.
          На „Гераците“ са посветени и пространни анализи, изследващи подробно повестта като творба на художествената литература с всички нейни сюжетни, стилови и повествователни особености. В един момент творбата беше подложена дори и на психоаналитичен анализ, доказващ несъвършенствата на патриархалността и правата на феминистките женски движения. Въобще колкото различни гледни точки, отразяващи различни идеологически позиции, толкова и тълкувания. А това е доказателство, че повестта наистина съдържа важни за човека и за българската култура проблеми, които всеки се стреми да присвои. Нашата позиция обаче би съответствала на художествените задачи, които повестта си е поставила, ако видим в нея един универсален човешки казус, който показва изпитанията и изборите пред човека, независимо от конкретните обстоятелства. Проблемът е в трудната адаптация към променящите се условия на живот, в невъзможността на отделната личност да си изгради адекватна ценностна система, основана на трайни принципи. Сюжетът за разпадането на българския родов космос, едва започнал при Елин Пелин, продължава и до наши дни. Затова е толкова важно да прочетем с разбиране тази на пръв поглед отдавна остаряла творба, разказваща за разпадането на някогашната селска задруга.