Небето, което се отваря: вяра, страдание и смисъл в „Спасова могила“ от Елин Пелин. Анализ

          1. СЮЖЕТЪТ НА РАЗКАЗА И ТЕМАТА ЗА ВЯРАТА И НАДЕЖДАТА

         Разказът „Спасова могила“ представя една проста случка – в навечерието на Спасовден много хора, между които дядо Захари и неговото болно внуче Монката, отиват на върха на една могила, за която се знае, че е поклонническо място и там в определен ден от годината небето се отваря и Бог слиза при хората, за да излекува страдащите. Дядо Захари и Монката стигат до върха, лягат край огъня и започват да чакат чудото. Вместо да оздравее обаче, момчето умира точно в ритуалната нощ. И в общи линии това е всичко на събитийно равнище.

         Още при изброяване на събитията обаче започват въпросите. Най-важният от тях е: коя е основната случка, която да заслужи името „събитие“. Знаем вече, че всеки повествователен текст, за да бъде такъв, трябва да разкаже за някакво действие, което променя съществуващия ред. Именно това наричаме „събитие“. Четейки „Спасова могила“ обаче, фактът, че вместо да оздравее, момчето е умряло, сякаш не ни учудва, не оставя у нас чувството, че съществуващият ред се е променил. Това е странно, защото преходът между живота и смъртта е най-сериозното изменение, което може да се случи с един човек. И все пак смъртта на Монката е сякаш очаквана, сякаш е в реда на нещата. Много по-необичайно би било, ако разказът беше показал как Господ слиза от небето и по чудодеен начин успява да излекува момчето. Значи ли това, че вярата, породила надежда в душата на дядо Захари, както и на всички останали страдащи, наистина е лъжлива, че е само суеверие, остатък от безпросветното минало, докато истината е в науката, в доктора, в модерните методи за лечение? Елин Пелин вече е писал такъв разказ – „Напаст Божия“ – чието послание действително е такова. Значи ли това, че и посланието на „Спасова могила“ е същото и че надеждите, които хранят стотиците недъгави, събрали се да чакат чудото, са наистина „надежди голи“?

          Тук веднага биха могли да се посипят въпроси за това кой е виновен за това, че хората страдат, че не намират лечение, че се надяват на суеверия, вместо да се обърнат към медицината. И такива въпроси наистина са задавани. И са им давани съответните отговори – виновен е несправедливият свят, който е оставил хората толкова бедни, че нямат пари да отидат на лекар. А и защо всъщност лекарят трябва да взема пари? Не може ли да лекува безплатно, вместо да богатее от хорските нещастия? И така нататък. Да, в разказа този социален момент присъства, но акцентът не е поставен върху него. А възниква и още един въпрос – наистина ли медицината (особено тази отпреди сто години) е толкова всесилна, че да излекува всяко страдание. Значи ли това, че при социализма, когато здравеопазването беше безплатно, хората не са боледували и не са умирали? Значи ли това, че днес, когато медицината е неимоверно по-развита, хората не страдат и не умират? Здравият разум ни казва, че не само суеверието, но и модерната медицина не са всесилни и не могат да творят чудеса. Хората обаче продължават да вярват в тях.

          Така стигаме до същностния въпрос, който разказът повдига: Каква е ролята на вярата и надеждата в живота на човека? Внимателният прочит ни дава отговор. Разказът е построен така, че да постави в центъра на вниманието един друг преход – преходът от неизвестност, тревога, хаос към просветление, успокоение и хармония. Нека проследим хода на повествованието.

          В началото виждаме как дядо Захари носи болното си внуче към Спасова могила. Момчето се е отпуснало безсилно на раменете на стареца, който върви мъчително към целта. Тук разказвачът спира за миг, за да ни представи природната картина. От една страна, това е нужно, за да разберем къде протича действието. Но начинът, по който е обрисувано свечеряването, далеч надхвърля тази служебна функция. Тук за пръв път се чува думата „таинствено“ – „таинствено и с въздържано дихание дебне нощта“. Това изречение въвежда един много важен мотив – мотивът за непознатия, страшен и неуправляем свят наоколо. Хората винаги са възприемали тази неизвестност, която „дебне“ около тях, като хаос. Част от хаоса са болестите и страданията – още от митологични времена те се възприемат като противоречащи на добрия и разумен божествен ред. Затова не е чудно, че повдигнал този мотив, разказът продължава да го разгръща – виждаме стотиците болни, прииждащи към чудотворната Спасова могила. Виждаме и белезите на техните страдания – оголените им меса, влачещите се по земята сакати, мръсните рани по тялото. Това наистина е адска картина. И точно в този момент от върха се разнася гласът на черковното клепало, въвеждащ мотива за вярата. Тогава идва ред на второто природно описание. В този момент разказвачът ни показва света не през своите очи, а през тези на Монката, който „с умилено учудване“ следи какво се случва наоколо. Именно този интерес на момчето към света мотивира и естественото повдигане на въпроса за вярата, за това как е устроен светът, за разумния божествен ред, който ще донесе спасение на хората.

          Оказва се обаче, че и божественият ред е непознаваем – на хората не е дадено да го разберат, те могат само да се надяват. Такава постановка на въпроса не харесва на Монката – той иска спасението да дойде веднага, сега и тук. Така въпросът: а дали това е единственият път към изцелението, идва съвсем естествено. Може би пък докторите могат да лекуват изведнъж и по-предвидимо, а не неизвестно кога, както Господ. Това усъмняване ядосва дядото, който знае, че нищо на този свят не може да се случи извън Божията воля. Неговите думи обаче, макар и породени от една наивна вяра, все пак крият голяма доза истина. Защото победата над болестите може да стане само тогава, когато хората разберат как е устроен светът, за да му въздействат. Така стигаме до извода, че изразите „Божия воля“ и „научно изследване“ всъщност са две названия на едно и също нещо – световния ред, това, което древните наричат космос. Само светът, възприет като космос, може да победи хаоса, а заедно с него и човешките страдания. Но хаосът е могъща сила, той не иска да си отиде. Следващото природно описание отново показва плашещата нощ, болезнените охкания на страдащите, „таинственото“ мяркане на човешки сенки. Но в тази тъмнина на хаоса и тайнствената неизвестност за пръв път се появява и противоположният мотив на светлината – чудното сияние на звездите, което притиска мрака към земята, както и светлото око на параклиса. Знаем вече, че още от митологични времена звездите са израз на космоса, на реда, а храмът е домът на Бога, съхраняващ вярата в един разумен световен ред, който може да победи страховитата неизвестност на хаоса и мрака.

          В този момент разказът въвежда още един мотив – Второто пришествие. Знаем вече, че за разлика от древните митологии християнската представа за света е пронизана от морална оценка. Хората не просто живеят в устроения от боговете свят, но трябва да се съобразяват с божествената повеля за добро и зло. Праведниците ще отидат в рая, а грешниците – в ада. Това е картината, която изниква пред вътрешния взор на Монката. Постепенно момчето се успокоява и отново вперва поглед в звездното небе. То очаква измежду звездите да се появи вече не сърдитият и наказващ Бог, а добрият, човеколюбивият Бог, който помага на хората и им дава това, от което се нуждаят. На практика разказът в този момент ни описва смъртта на момчето. Това обаче не е болезнената и отчаяна смърт на неразбиращо и уплашено същество. Това е възнесение към успокоението, към хармонията и майката, към радостта. И не напразно на сутринта, когато дядо Захари намира внучето си умряло, той вижда по лицето му чудна детска усмивка. Защото детето е вече в скута на майка си. Вярата не е успяла да го излекува физически, но е излекувала душата му.

           2. КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ

          За разлика от повечето разкази на Елин Пелин, пък и на разказа като жанр, в „Спасова могила“ не съществува един централен конфликт, който да движи действието и да мотивира постъпките на героите, а вследствие на това да определи основното послание на творбата. По-скоро бихме казали, че в разказаната случка може да се откроят няколко потенциални конфликта: сблъсък между човешкото желание за достоен живот и унизителната бедност; противопоставяне между традиционната религиозна вяра и модерната вяра в науката; конфликт между вяра и неверие, между твърдо убеждение и съмнение; противоречие между човешката мечта за щастие и напиращото от всички страни страдание; напрежение между човешкия стремеж към яснота, хармония и предвидимост, от една страна, а от друга – непознаваемия, плашещ и враждебен свят наоколо. Към тази поредица можем да добавим и противопоставянето между физическо и духовно, между телесно и душевно страдание. Но над всички тях все пак се извисява едно противоречие, което може да се открие във всички изброени противопоставяния – конфликтът между хаос и космос, между тъмнината, тревогата и съмнението, от една страна, и светлината, редът, успокоението и хармонията – от друга.

          Причината за появата на всички тези противопоставяния е свързана с надеждата, че всички неща, намиращи се откъм негативната страна на изброените сблъсъци, ще ни отминат, а ако случайно нещастието ни сполети, то ще изчезне с помощта на чудо. Тази надежда е естествено присъща на човека. Но за съжаление, не е в състояние да ни предпази от злото. Разрешението на всички възможни конфликти е само едно – човекът да се впише в хармонията на световния ред, част от който, за съжаление, е и смърт та. Но не за да се примири с нея или да я приеме с фаталистична вяра. А да съедини разкъсаните части на своята личност и по този начин животът му да добие смисъл, за да се появи космос дори и там, където в нормалния случай сме усещали само хаос.

          3. ГЕРОИТЕ НА РАЗКАЗА КАТО МЯРА ЗА ЧОВЕШКОТО

          Основните действащи лица в разказа „Спасова могила“ са двама – дядо Захари и неговото болно внуче Монката. Главният герой обаче е само един – Монката. Това е така, защото с него се живот към смърт, от една страна, а от друга – преминаването от тревога, съмнение и хаос към успокоение, увереност и хармония. За да се случи този преход обаче, помага един трети герой, присъстващ в разказа – светът, разкрит чрез различните природни описания. 

          Дядо Захари е традиционен човек, изповядващ обичайната религиозна вяра. За него светът отдавна е получил своето разумно обяснение, в което той нито за миг не се усъмнява. Той твърдо вярва в правилността на божествената промисъл, макар и да признава, че на човека не е дадено да знае каква е тя. Тази негова убеденост му помага да живее и да понася търпеливо нещастията, но в същото време прави вярата му някак механистична, битова, примиренческа. Дядо Захари не си задава въпроси, не се съмнява, не търси истината. И точно това му пречи да се впише наистина в божествения ред, макар и твърдо да вярва, че го спазва. Той ще приеме смъртта на Монката с мъка, но и с примирение – „Бог дал, Бог взел“. Така както приема с примирение и социалната несправедливост. Както приема с недоверие човешкия прогрес и модерността – докторът не може да направи нищо без Божията воля. Надеждата, която дядо Захари храни, също е механистична – той вярва в чудото, но ако то го подмине, ще се успокои с убеждението, че пътищата Господни са неведоми. За хора като дядо Захари с пълна сила важат стиховете на Ботев – не ти, който учиш робът / да търпи и да се моли / и храниш го дор до гробът / само със надежди голи.

          Съвсем друг е случаят с Монката. За разлика от дядо си той не е твърдо убеден в нищо – задава въпроси, съмнява се, люшка се между надежда и отчаяние, между страха от сърдития Бог и дяволите, от една страна, и доверието към добрия старец дядо Господ и малкото ангелче – от друга. Монката се пита не е ли възможно докторът да му помогне, и то да му помогне по човешки, без да им взема пари. Монката е този, който изпитва разочарование пред перспективата дълги години да чака, докато се проя ви неведомата Божия воля. Монката наблюдава с учудване и тревога непознатия свят наоколо, неговите коси настръхват от болезнените охкания на страдащите. И точно заради това негово неспокойствие, точно заради това, че неговата вяра е жива и искрена, а не механична, Монката е този, който успява да намери хармонията. Не да се примири със смъртта, а да види възможността, която тя му дава да се съедини с майка си. С тази, която го е родила, но която той не познава и чието име никога не е произнасял. Затова и преходът му към смъртта не е страшен и болезнен, а е светъл и радостен. А резултатът е, че той се възнася към звездите и става част от техния порядък, който, както си спомняме, хората винаги са възприемали като символ на световния ред. 

          А каква е ролята на третия герой, света, за изграждане посланието на разказа, ще видим в следващата точка.

          4. ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ РАЗКАЗА

          Образът на света, който разказът „Спасова могила“ изгражда, е подчертано двусъставен. От една страна е реалният, битовият свят, в който властват болката, страданията, социалната несправедливост и делничните грижи. В този свят хората са нещастни и търсят изход, който да ги избави от бедите. Но тъй като не виждат реални възможности за избавление, те се надяват на чудо. Затова са и тръгнали към свещената Спасова могила, за която вярват, че в един определен ден от годината небето се отваря и Бог слиза сред хората, за да ги избави от болестите и страданията. Но макар че надеждите на хората са насочени към мистичния отвъден свят, техните действия са някак битови, механични – прииждат на тълпи, катерят се по стръмнината, палят огньове, механично изпълняват предписаните от ритуала действия.

          От другата страна е светът на божествения промисъл. От една страна, той е страшен и тайнствен, хората не могат да го разберат, а това, което не се разбира, плаши. Тази идея е внушена от последователно натрупващите се природни описания, които при Елин Пелин, както знаем, играят много важна роля за изграждане художественото послание. Идеята за страха се носи най-вече от образа на нощния мрак, който „дебне“ с „таинствено“ дихание. Светът на божествения промисъл обаче има и друга, светла страна, символизирана най-вече от сиянието на звездите, както и от светлината, идваща от прозорчето на параклиса – Божия дом.

          Основният проблем тук е: как тези два свята – битовият и божественият – се свързват. И тук идва голямото художествено откритие на писателя. Защото той изгражда своите природни описания не през външния поглед на разказвача, а през очите на детето. То гледа към света с „умилено учудване“, но и със страх, с любопитство, с надежда, с отчаяние, с упование. Тук Елин Пелин отново се връща към своя любим глагол – замислям се: „Той сложи бледото си лице върху рамото на дяда си, взря се във високия дървен кръст на могилата и се замисли.“ Именно замислянето, усилието да се проникне в божествения промисъл, да се преодолее „таинствеността“ на света, е това, което може да придаде смисъл на делничните усилия на човека да оживее някак в битовия свят. Това усилие прави света многопластов и многоизмерен, свят, в който съжителстват и тъмнината, и светлината, и отчаянието, и надеждата, и страданието, и спасението, и пъкълът с дяволите и сърдития Бог, и раят с добрия дядо Господ и малките ангелчета. Важното е човек да е открит към този свят, да го чувства и съпреживява, както прави Монката. Само тогава той ще открие истинската хармония и смисъл, а няма да приема страданието с примирение, следвайки механично предписанията на обичая.

          5. РАЗКАЗЪТ „СПАСОВА МОГИЛА“ КАТО ИНСТРУМЕНТ ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА ЧУВСТВА, УБЕЖДЕНИЯ И НАГЛАСИ

          Сложното художествено послание на „Спасова могила“ е предизвиквало множество разнопосочни, понякога дори противоположни тълкувания. Разказът е четен през обичайната призма на социалната критика, която вижда причините за човешките нещастия в несправедливото обществено устройство, оставило много хора без средства и възможности да потърсят медицинска помощ и обрекло ги да вярват на суеверия и чудеса. Други тълкуват разказа, поставяйки акцент не върху суеверието, а върху сиромашията, водеща до социална безизходица, но и предизвикваща състрадание и съчувствие от страна както на разказвача, така и на читателя. Такава например е трактовката на Искра Панова, която може да прочетеш на съседната страница. 

          Подобни тълкувания имат своите основания и не може да се отхвърлят с лека ръка. И все пак акцентът би трябвало да падне не върху съчувствието и състраданието, а върху внушението, че хората не бива да губят своята вяра и надежда. Но да го правят не механично, разчитайки на чудеса и примирявайки се с неведомата Божия воля. А да се опитат да проникнат в тайните на света, да се впишат в световната хармония, макар и никога да не я разберат докрай. Да осъзнаят, че светът има и добра, но и тъмна страна, която никога не може да се преодолее. Важното е да не позволим тя да ни обсеби, нито пък да се примирим и фаталистично да приемаме всичко, което дойде. Само търсещият човек в един прекрасен момент може да се докосне до хармонията на света и да намери смисъл и космос там, където обичайно виждаме само хаос, безсмислие и нещастие.