„Епически песни“

          Творбите, събрани в книгата „Епически песни“, Славейков пише основно по време на престоя си в Лайпциг. Замисълът за сборника узрява бавно, както показват запазените в музея „Петко и Пенчо Славейкови“ архиви. През 1896 той издава първа част, а две години по-късно – през 1898 – втора част. През 1902 „Епически песни“ са отпечатани като една книга в тринадесет номерирани екземпляра, подвързани с кожа. Окончателната редакция на сборника е от 1907 година, като в него са включени и няколко нови творби. През цялото това време Славейков работи по усъвършенстването и редактирането на отделните текстове, както и върху сборника като цяло, за да постигне тематична и емоционална свързаност.
          Заглавието „Епически песни“ идва от разпространената по онова време представа за епоса като обективен разказ за събития. Действително, произведенията, включени в сборника, са подчертано повествователни, разказващи някакъв сюжет, макар и в стихотворна форма, която повишава емоционалното въздействие. В една от тетрадките, съдържащи плана на стихосбирката, е добавено и подзаглавие – „балади и поеми“. И двата жанра са подчертано повествователни. В същото време обаче определението „епически“ съдържа и друго значение, което откриваме например в заглавието на Базовата „Епопея на забравените“ – разказ за героични подвизи. Героичното начало е водещо в сборника на Славейков, където се предлага едно ново определение за героизъм. Той не е свързан с подвизите на силни юнаци, побеждаващи враговете на общността с оръжие в ръка, а с нравствения подвиг на хора, намерили сили да се противопоставят на житейските обстоятелства и да утвърдят някой основен принцип на човешкото. Дори и баладите, които, както знаем, разказват за нещастната съдба на човек, волно или неволно нарушил световния ред, са написани така, че да утвърждават човешките ценности. В разбирането на Славейков трагичната смърт на баладните герои трябва да покаже не непредсказуемите игри на съдбата, внушаваща страх и фатализъм у читателя, а победа на нравственото начало у героите, които жертват живота си, за да не загубят нещо ценно, каквото е например любовта.
          През 1902 г. Славейков пише автобиографичен текст, в който под името Олаф ван Гелдерн разказва за себе си и най-вече за творческите си принципи. Оттогава насетне този текст се печата като предговор към „Епически песни“. В него са посочени както учителите му в поезията (един елин, един юдей и един шваба), т.е. Гьоте, Хайне и Ницше, така и онези, които изграждат нравствените му възгледи – руските писатели. Ето какво се казва за тях:
          За своето умствено развитие, за уяснението на своята задача като писател, той дължи премного на тия господа, особено на швабата; но неговите поетически чувства и интереси са закърмени най-напред от руските художници на словото, които тъй победоносно шествуват сега по Европа. Онова, което ван Гелдерн изпървом инстинктивно възприемал от тях – д и р е н е т о  н а  ч е л о в е к а  и  в з в я р а, – вече като възмогнат певец, той сам съзнателно туря за основа на своите творения. В това е коренът на негова идеализъм: не на умът, а на сърцето рожба.
          Създаването на  ч е л о в е к а  е основната творческа задача, която Славейков с всички възможни средства се стреми да реализира през целия си живот. А това означава не друго, а откриването на нравствения закон вътре във всяко живо същество. Докато този нравствен закон не се изяви, все още не можем да говорим за човек, смята Славейков. Затова и повечето герои от „Епически песни“ са показани в момент на криза, когато осъзнават, че ако не се обърнат към съвестта си, към любовта, към красотата, към творчеството, ще бъдат погубени като хора. И това важи не само за гениите на човечеството, които Славейков възпява – Микеланджело, Бетовен, Шели, Ленау, но и за обикновени хора като Бойко и Ралица, като неизвестните харамии, като решените да пожертват живота си, за да не загубят любовта, Иво и Калина.
          За да покаже, че нравственият закон не е присъщ само на модерния човек, Славейков се обръща и към народното творчество – много мотиви и дори цели сюжети са разработени в „Чумави“, „Неразделни“, „Коледари“, „Луд гидия“, „Змейново либе“ и др. Особено интересно е стихотворението „Орисия“. В него е използвано древното вярване, че съдбата си човек получава от орисниците още в люлката. С това Славейков обяснява трудната си житейска съдба. Но и своята мисия на поет, който е намерил сили да надмогне болката и да превърне страданието в учител на духа.
          Този мотив е водещ в поредицата от поеми, посветени на големи световни творци – „Успокоения“, „Сърце на сърцата“, „Микел Анжело“, „Cis moll“. Това, което ги обединява, е идеята, че тези герои са постигнали своето творческо и духовно величие заради силата, която са намерили в себе си, за да преодолеят някоя криза, причинена от обстоятелствата. В това отношение особено важна е поемата „Cis moll“, описваща съдбата на немския композитор Лудвиг ван Бетовен, който загубва слуха си – основното сетиво на музиканта. В неговата трагична участ Славейков вижда отражение на своето страдание, чието надмогване е условието за съхраняването му като човек и художник. Затова „Cis moll“ е много важно за разбирането на Славейковата творческа мисия произведение.