Есе на тема: „Пресъденото дърво не хваща корен“. Онези, които забравят откъде са тръгнали (по разказа „Дърво без корен" на Николай Хайтов)

     Всяко дърво в градината има две части: онази, която се вижда, и онази, която никой не гледа. Възхищаваме се на короната, на цвета, на плода. А коренът стои в тъмното, мълчи, не иска благодарност и просто върши работата си. Мисля, че точно оттук започва цялата беда. Свикнали сме да мерим човека по короната му и сме забравили да питаме кой го е държал изправен, докато е растял.

     Николай Хайтов е разбрал това по-добре от мнозина, може би защото самият той е бил лесовъд, преди да стане писател. Човек, който с години е садил и пресаждал дървета, знае от опит нещо, което ние научаваме късно и с болка: че коренът не се пренася. И когато през 1967 г. в сборника си „Диви разкази" той публикува „Дърво без корен", той не измисля красива метафора, а записва една диагноза, която важи и днес, почти шестдесет години по-късно.

     Днес виждам все повече хора, които се срамуват от корена си. Не от чужди хора, а от собствените си родители. От селото, в което са родени. От говора, с който са проговорили. От занаята, който ги е изхранил. И най-често това не се изразява с думи, а с една лека, почти незабележима срамежливост, когато трябва да кажат откъде са. Смятам, че тази срамежливост е много по-опасна, отколкото изглежда, защото човек, който отрича корена си, не става по-свободен, а само по-нестабилен.

     Първата ми мисъл е, че забравянето започва тогава, когато детето се почувства по-високо от родителите си. Това е странен и тъжен парадокс. Родителите се лишават, за да дадат образование на детето си. Работят на две места, не си купуват нищо, стискат зъби. И когато детето най-после стигне там, докъдето са го тласкали, то поглежда назад и вижда двама уморени хора, които не знаят това, което то вече знае.

     Точно това прави Кирчо, синът в разказа на Николай Хайтов. Той не мрази баща си. Той е сигурен, че го обича. Просто вече е инженер в министерството, живее в голямо жилище и знае по-добре. И е сменил фамилията си от Игнатов на Игнатиев, за да звучи по-добре. С една буква е задраскал целия си род. Старият Гатю му отговаря с единственото възражение, което си позволява в цялата творба: Моята фамилия е Игнатов. Тъй е записана и в съдилището отпреди Девети! За хатъра на тая фамилия ти в университета влезе, инженерните науки изучи и седна в кола. Ето най-точното определение за неблагодарност, което познавам: да използваш корена, докато ти помага, и да го отрежеш, щом започне да ти пречи.

     Второто, което ми се струва важно, е че отричането на корените винаги минава през езика. Не през документите и не през наследството. Първо изчезват думите. Детето започва да поправя майка си, когато тя каже нещо по селски. Смее се на говора на баба си. Обяснява на дядо си как се произнася правилно. Всяко от тези неща е дребно и почти невинно, но заедно те казват на човека отсреща едно и също: твоят език не е достатъчно добър.

     В творбата на Хайтов това е показано с една-единствена дума. Дядото дава пръчка на внучето и я нарича шибучица, а снахата се разсърдва: Какво е това „шибучица"? Защо му не кажеш „пръчка", ами замърсяваш езика му с такива думи? Забележете глагола замърсяваш. Езикът на предците е обявен за мръсотия. И заради една дума детето е изпратено на детски ясли, за да не чуе повече такива, а майката отсича, че то няма да става говедар, ами ще следва езикова гимназия. Тук е скрит цял един горчив парадокс: детето ще научи всички чужди езици, за да не знае своя собствен. Мисля, че точно така се къса една родова верига – не с крясъци, а с чувство за срам.

     Третото, за което мисля най-много, е че забравилият корена си човек не печели нищо. Обикновено се смята, че който се отърси от миналото си, върви по-леко напред. В действителност става обратното. Такъв човек започва да живее с постоянен страх да не бъде разкрит. Крие снимките. Не кани родителите си, когато има гости. Отговаря уклончиво, когато го питат откъде е. И цялата му енергия отива не в градене, а в прикриване.

     Хайтов е видял това с изумителна точност. Старият Гатю казва за сина си: Не че е лошо момчето ми – здраво е, работно е и честно, ама, да речеш, не се е мътило в майчин корем, а във варел, та не мирише на човешко мляко, а на бензин! Синът е постигнал всичко външно и е загубил вътрешната си топлина. Има кола, служба, апартамент, но няма на кого да разкаже деня си. А бащата определя раздалечаването им с най-силния образ в творбата: Аз пътувам за Широка лъка, той – за Багдад! Къде да се срещнем! Единият знае накъде отива, защото знае откъде е тръгнал. Другият пътува към най-далечното и непознато място, което въображението може да измисли – тоест наникъде.

     Четвъртото е най-болезненото: онова, което оставяме на следващите. Човек, който забрави откъде е тръгнал, не наказва родителите си. Той наказва децата си. Защото те вече няма да имат какво да наследят. Няма да знаят името на прадядо си, няма да знаят от кое село е семейството им, няма да знаят коя е била първата работа на баба им, няма да знаят нито една стара дума. Ще растат като хора без предистория, а човек без предистория лесно вярва, че светът е започнал с него.

     В разказа родът е представен като непрекъсната верига: Дядо ти – Гатю, прапрадядо – Гатю, и пак живели, хайдутували, две на едно събрали, дали на държавата двама Гатювци ятаци... Векове наред всеки Гатю е предавал името нататък. И веригата се къса точно на внука, не защото го е сполетяло нещастие, а защото са му дали друго име: ...а внучето им – Красюмир! Дядото дори не може да го произнесе правилно. По-точен образ за пропаст между поколения от този не познавам: човек, който не може да изговори името на собственото си внуче.

     Петото, което трябва да кажа честно, е че да пазиш корена си не значи да останеш на място. Тук често се греши. Никой не изисква от младите да не заминават, да не учат, да не се развиват и да живеят живота на родителите си. Дървото не е длъжно да остане ниско. То е длъжно само да не отрича почвата, от която е израснало. Може да си лекар в чужбина и да говориш на майка си с говора, с който си проговорил. Може да живееш в голям град и да се връщаш в старата къща. Може да си постигнал повече от родителите си и пак да им казваш, че си го научил от тях. Разликата между израстването и отричането е една-единствена: дали, когато се издигнеш, продължаваш да признаваш кой те е повдигнал.

     Впрочем самият Гатю разбира това много добре. Той никъде не иска синът му да напусне града, да зареже професията си и да се върне да копае. Не проклина новия живот и не иска внукът да стане селянин. Иска само едно: да му бъде позволено самият той да остане себе си. Тази скромност прави образа му достоен, а не мрачен, и показва, че конфликтът в творбата не е между старо и ново, а между помнене и отричане.

     И накрая – защо изобщо се случва това. Не вярвам, че днешните деца са по-безсърдечни от вчерашните. Вярвам, че живеем в свят, който постоянно ни казва, че миналото е тежест, че всичко старо е изостанало и че човек трябва непрекъснато да се преизобретява. В такъв свят родителите неизбежно изглеждат като бавни хора, които се повтарят. А те не се повтарят – те пазят. Пазят думи, спомени, имена и умения, които никой друг не пази. И когато ги отхвърлим, ние не се освобождаваме от товар, а губим склад, който не може да бъде възстановен.

     Затова смятам, че заглавието на Николай Хайтов има и второ, по-неудобно значение, което рядко се забелязва. Първото е за старите хора, които местим насила и които вехнат далеч от своето – такъв е Гатю, който сам обяснява всичко в прощалната си бележка: Дърветата, Кирчо, се пресаждат и пренасят, докато са млади. Ти ме доведе в града, насади ме, дето се вика, на стари години, ала коренче си нямам, сине! Второто значение обаче е за самите нас, младите. Ако човек сам се изтръгне от почвата си, ако сам изреже връзката с родителите и с мястото, от което е излязъл, той също се превръща в дърво без корен. Отвън може да изглежда добре: висок, прав, добре облечен, успешен. Но при първата истинска буря ще се разбере, че под него няма нищо. И тогава истинското дърво без корен в тази история се оказва не бащата, а синът, който е останал в града.

     Не мисля, че за пазенето на корена е нужно нещо голямо. Не са необходими жертви и подвизи. Достатъчно е да седнеш срещу майка си и да я оставиш да разкаже нещо докрай, без да гледаш часовника. Да запишеш откъде е дошло семейството ти. Да не поправиш баба си, когато каже стара дума, а да я запомниш. Да не се засрамиш, когато те питат откъде си, а да кажеш името на мястото ясно и на висок глас. И да не забравяш, че човекът, който днес ти се струва изостанал, някога е бил единственият, който е вярвал, че ти ще стигнеш по-далеч от него.

     Защото коренът никога не иска благодарност. Той иска само едно: да не бъде отричан. А дървото, което се срамува от корена си, не е свободно дърво. То е просто дърво, което още не знае, че съхне.