Изкуството като дело на духовния аристократизъм: естетиката на кръга „Мисъл“ и раждането на българския модернизъм. Литературен обзор
Зареждане на оценките…
Някогашното патриархално и монолитно художествено съзнание, което преобладава в литературата на Българското възраждане и на първото десетилетие след Освобождението, е преодоляно от творците, обединени около списание „Мисъл" (1892-1907). Тази първа в България обединена литературна група, която внася в културния живот на страната ни нови възгледи и представи за същността и смисъла на изкуството, нови естетически търсения и изисквания към творците, е ръководена от крупната фигура на мислителя, поета, публициста и демократа Пенчо Славейков. Кръгът „Мисъл" включва също активното присъствие на един от най-големите поети на България - П. К. Яворов, критика с модерни естетически разбирания д-р Кръстьо Кръстев, който е и главен редактор на списание „Мисъл", и талантливия белетрист и драматург Петко Тодоров. Така наречената „велика четворка" обединява около списанието и редица по-млади автори, които споделят новата естетика, утвърждаваща като най-важни духовните проблеми на творческата личност.
Творческата програма на кръга „Мисъл" всъщност е един мащабен проект за нова индивидуалистична култура, която поставя в центъра на художествения свят отделната човешка личност. Апологетите на индивидуализма обявяват за остарял и безвъзвратно отминал традиционния период от развитието на националната ни култура, тясно свързан със социални и идеологически задачи.
Какви са основните естетически възгледи на кръга „Мисъл", които създават основите на българския модернизъм?
На първо място те са свързани с борбата за европеизация на националното изкуство и култура, за издигане и реализиране на принципите, утвърждаващи не само националната, но и универсалната човешка проблематика и духовните богатства, скрити във вътрешния свят на личността. Писателите от Кръга „Мисъл" предпочитат психологическия анализ пред социалния и фактологическия. Те издигат в култ познанието на западната модерна естетика, философията на Фридрих Ницше и неговите последователи, споделят идеите на Артур Шопенхауер и Дмитрий С. Мережковски; спорят с Вазовия „опълченски реализъм", както и със социалистите и марксистите от левия печат (като списание „Ново време").
И четиримата от кръга разбират изкуството не като „отражение на живота", а като сътворяващо друг свят - духовния и емоционален свят на творческата личност; космос, изпълнен с вечни и универсални човешки идеи и с философски внушения за неограничените възможности на образования и надарен с божествена дарба творец (наречен от Фр. Ницше „свръхчовек"). И за четиримата от кръга „Мисъл" най-важна задача е издигането на българската литература, изкуство и култура на най-високо световно равнище. Творците от „великата четворка" искат да тласнат напред развитието на българската естетическа мисъл и категорично поставят високи естетически критерии пред творческата личност. Техните новаторски концепции по основни национални въпроси: философско-етични и културно-обществени, са най-близко свързани с основната им патриотична задача на народни духовни водачи - да възпитават българското общество, да облагородяват чувствата и художествения вкус на читателите, да увеличават познанията им, да ги въвличат в една значително по-висока сфера на задълбочени размисли и преживявания върху смисъла на човешката
екзистенция. От Края на XIX и началото на XX век идеите на групата около Пенчо Славейков са най-напредничавите за епохата.
Културата, изкуството и литературата, която наричаме индивидуалистична, създават началото на българския модернизъм, който продължава развитието си чрез символизма и авангардизма - основни художествени течения от времето преди войните и след Първата световна война. Понятието модернизъм, в различните му етапи и варианти, се свързва с идеята за особената природа на творческата душа, с психиката на творящата изкуство личност, с „душата на художника” (по думите на Пенчо Славейков). Става дума за тайнствените сили в душата на истински надарения творец, за нейната сложна същност, която трябва да се разкрие и задълбочено да се тълкува и обяснява.
Редакторите на списание „Мисъл” се стремят главно към издигане и усъвършенстване на духовния живот в България и към създаване на модерни течения в националното ни изкуство, по образец, но не и по подражание, на западноевропейските. Четиримата нови литературни авторитети обявяват писатели като Иван Вазов и Константин Величков за остарели традиционалисти, за отминал етап в българската литература; отричат битовизма, провинциализма, политическата тенденциозност, „микроскопическия реализъм" (така д-р Кръстев нарича реалистичния начин на писане на Махалки Георгиев), „опълченския реализъм" (така Пенчо Славейков нарича реализма на Иван Вазов).
Новата естетика на модернистите от кръга „Мисъл" налага психологизма вместо битовия реализъм, европеизацията вместо ограничената домашна проблематика. И четиримата се борят за чисто от социалност и политичност изкуство. Пенчо Славейков, който постепенно се налага като водеща и централна фигура в литературния кръг, иска националното ни изкуство да се издигне до модерните европейски мислители и творци, а не до европейските класици, които са кумири на Иван Вазов, за когото най-важни са патриотичните и възпитателните задачи на литературата.
Пенчо Славейков е не само модерен поет, той е дълбок мислител, философски вглъбен творец; идеолог на българския модернизъм, истински духовен водач на нацията след Освобождението. Възпитаник на немската романтична школа, той е привърженик на Гьоте, Шилер, Хайне... Най-великите личности за него са героите на духа. Самият той е неуморим борец за висока култура; изпълнен е с благородно творческо вдъхновение и стремеж към душевна хармония. Поезията му е повече мисловна, отколкото чувстваща. Творчеството му, както и цялостната му дейност на философ и естет, е резултат от системен, упорит и вдъхновен труд, от натрупани огромни познания в областта на световната философска и естетическа мисъл.
Като творец и идеолог на модерното изкуство, Славейков се изгражда под влияние на немската европейска съвременна философско-критична мисъл, особено под влияние на естетиката на Фолкелт. Тази естетика разглежда изкуството като дейност на духовен аристократизъм.
Културната програма на кръга „Мисъл” съдържа ново разбиране за ролята на изкуството като основен фактор за култивиране и одухотворяване на личността. Социалната роля на изкуството не се отрича, но за доминираща се провъзгласява чисто художествената му функция. Затова модернистите са убедени, че само високо художествената творба може да осъществи и социална функция, да въздейства благоприятно на обществото. В списание „Мисъл” често се пише, че изкуството може да изпълнява обществените си задачи главно чрез своята художественост.
Привържениците на литературния кръг „Мисъл" имат специално отношение към литературната традиция. Те признават героичния и културен патос на възрожденската епоха; смятат го за изцяло положителен, но съзнават, че новото време изисква ново изкуство с дълбок психологизъм и интерес към отделната личност и с културно-пророчески патос.
В естетиката на кръга „Мисъл" основна роля играе и отношението към фолклора като подхранващ въображението и мисленето на творците. На фолклора писателите-индивидуалисти вече не гледат само като на познание за миналото и характера на българина, а като източник на художествени ценности. Тях не ги задоволява само събираческата дейност на народни приказки, песни, поговорки и т. н. Те изискват и извършват обработки на народното творчество със зрели и модерни концепции. Най-талантливият между четиримата от кръга - П. К. Яворов, естетизира и стилизира фолклора, подчинявайки мотивите и образите му на своите индивидуалистични идеи и на личните си драматични преживявания. Модернистичното отношение към художествените ценности на четиримата от кръга „Мисъл" към фолклора и към неговото творческо претворяване е актуално и до днес, когато естетиката се актуализира с постмодерен подход към традицията.
Благодарение на модернизма, българската литература бързо излиза от ограничената „домашна проблематика", от чисто националните проблеми, от описанията на патриархалния бит, от морализаторството и тенденциозността. Главна особеност на модернистичната естетика на кръга „Мисъл" е новото отношение на твореца към света и новото разбиране за значението на отделната личност, на неповторимата, разкрепостена човешка индивидуалност. Писателят-модернист преодолява традиционното патриархално убеждение, че българинът е част от народностната общност, сред която неизбежно загубва суверенните си права на независима личност.
Модернистичното художествено мислене утвърждава героя, който има самочувствие и кураж да се отдели от масата и да поеме по своя личен път на развитие. Героят на писателите модернисти не зависи от решенията на семейството, рода, задругата..., а сам решава съдбата си и сам носи цялата отговорност за деянията си. Индивидуалистичните идеи на Пенчо Славейков и „бляновете на модерния поет" откриваме и в поезията, и в драмата, и в художествената проза на четиримата от кръга „Мисъл". Петко Тодоров, например, се проявява като модернист и в драмите, и в разказите си. Неговите идилии („Несретник", „Гусларева майка", „Мечкар"...) утвърждават неоромантичната концепция на Пенчо Славейков, П. К. Яворов, д-р Кръстев за значимостта на индивидуалните качества на силната личност, на „свръхчовека".
Петко Тодоров, в духа на философските възгледи на Фридрих Ницше, основно преосмисля култа към старината, към някогашния чист патриархален морал на българина, както и култа към фолклора и към природата на България. Той, подобно на западноевропейските модернисти, подлага на преоценка ценностите на народната общност от позициите на трагично разкъсаната личност между старото и новото мислене и светоусещане, между патриархалното и индивидуалистичното съзнание. Това конкретно означава, че героите му се раздвояват в привързаността си към рода, семейството, бащината къща и желанието си да се реализират напълно самостоятелно като свободни личности, без да се подчиняват на чужда воля. Това раздвоение у героите на Петко Тодоров засилва стремена на личността към близост с природата, с фолклора и към задълбочен и откровен диалог със самия себе си. В българската литература (почти едновременно в белетристиката, поезията и драмата) се утвърждават формулите на европейския модернизъм, в основата, на който е внушението, че личността е по-значителна от колективните решения и действия. Петко Тодоров в драмата си „Зидари" и в идилиите си изразява дълбоките промени в душата на българина след Освобождението, когато духовната свобода изисква и политическа, и социална свобода за личността.
Копнежите на модерната душа на българския интелектуалец от края на 90-те години на XIX век и началото на XX век изпълват героите на П. К. Яворов, Пенчо Славейков, Елин Пелин (например в повестта „Гераците"), Антон Страшимиров и други български модернисти, последователи на естетиката на кръга „Мисъл".
Ускореното развитие на цялата следосвобожденска българска култура е особено очевидно при различните етапи на българския модернизъм, създаден от кръга „Мисъл" и видоизменен при символистите (като Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Теодор Траянов и др.) и при творците от по-късния период между двете световни войни (Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Светослав Минков и др.).
Интелектуалното развитие на нацията ни протича по-динамично при модернистите, отколкото при традиционалистите. Стремежът към модерното и модернистичното изразяване в стихове и в проза е обосновано от дълбоко осъзнатата и трагично преживяната българска историческа изостаналост поради вековното турско робство.
Модернизмът спасява българската литература и култура от повтаряне на пропуснати литературни течения, от връщане назад към отминали в европейската култура епохи на барока, на класицизма, на сантиментализма. Модернизмът спасява българския културен живот и от дословно приемане на чужди влияния от каквото и да било подражателство на европейски образци. Българският модернизъм, създаден от Пенчо Славейков, П. К. Яворов, Петко Тодоров и д-р Кръстев, както и от редица техни последователи, е оригинален, български по съдържание и форма и е на високо европейско ниво.
Културата на новоосвободена България се включва естествено и пряко в тогавашния съвременен европейски литературен контекст. Причините за този невероятен духовен скок се крият в същността на неповторимия български модернизъм, минал през три етапа: на кръга „Мисъл", на символистите и на авангардистите след Първата световна война.
Диалогът между самобитния национален модел на литературата ни и европейския модел, продължава и днес в постмодернистичните художествени изяви на съвременната ни литература и култура.
Свързани материали
Да събудиш човека в българина: кръгът „Мисъл“ и европеизацията на българската литература (обзорен учебен материал за д-р Кръстев, Пенчо Славейков, Петко Тодоров и Яворов)
Четирима души решават, че литературата на един малък народ може да заговори на езика на Европа, без да престане да бъде своя. От тази амбиция тръгва и учебният текст за кръга „Мисъл“. В началото е очертано времето: какво остава от възрожденската традиция след Освобождението, защо развитието на литературата е закъсняло и ускорено едновременно и как разпадането на патриархалния свят подготвя появата на индивидуализма и на модернизма. Следва представяне на самото обединение: кога излиза списанието, кои са четиримата, къде са учили и работили и кои европейски философи и драматурзи внасят на родна почва. Централната част излага естетическата програма на кръга. Обяснено е какво означава формулата „събуждане на човека в българина“, защо литературата се освобождава от обществено-патриотичните си функции, как се съчетават европеизацията и опората във фолклора, каква роля отрежда Пенчо Славейков на народното творчество и защо въпросът „как ще се каже“ измества въпроса „какво ще се каже“. Отделено е внимание и на новите теми, и на новия лирически герой: самотната, страдаща и вглъбена в себе си личност, която търси смисъл, както и на различните посоки, в които тръгват Яворов и Пенчо Славейков. Финалната част проследява как кръгът се превръща в институция в литературния живот, кои автори намират изява на страниците на списанието, защо високите изисквания водят до самоизолация, кога приключва изданието и какво остава след него. Текстът е свързан и достъпно написан, подходящ за отговор на изпитен въпрос върху българския модернизъм, за реферат и за преговор по литературна история.
Отговор на литературен въпрос: „Защо кръгът „Мисъл“ е първи етап на българския литературен модернизъм?“ - от автономията на изкуството до култа към свободната творческа личност
Разширен отговор на литературен въпрос, посветен на причините кръгът „Мисъл“ да се определя като първия завършен етап на българския литературен модернизъм. Разработката не се ограничава до хронологичното място на кръга преди символизма, а проследява голямата промяна в разбирането за литературата, твореца, художествената действителност и националното в изкуството. В началото е изведена основната теза, че „Мисъл“ за първи път последователно утвърждава литературата като автономна духовна дейност, която не трябва да бъде непосредствено подчинена на политически, обществени и възпитателни задачи. Така кръгът се дистанцира от възрожденската традиция на обществено ангажираното слово и поставя в центъра художествената стойност на произведението. Особено внимание е отделено на естетическия индивидуализъм. Творящата личност е представена като духовно независим човек, способен да преодолява ограниченията на средата и обществените норми. Разгледани са европейските философски и естетически влияния, които насочват българската литература към универсални проблеми и към вътрешния свят на личността. Следващ основен аргумент е свързан с убеждението, че изкуството не трябва просто да възпроизвежда действителността. Проследена е идеята за „освобождение от действителността“, противопоставянето на политическата тенденциозност и стремежът литературата да следва собствените си художествени закони. В този контекст са разгледани и критичните позиции на Пенчо Славейков и Петко Тодоров към злободневното и „социалното“ изкуство. Самостоятелен акцент е поставен върху новото разбиране за националното. Кръгът „Мисъл“ не отхвърля българската национална традиция, а я търси отвъд външната патриотична декларативност - в духовната същност, народната песен, националния характер и „философията“ на историческия бунт. Показателен пример е „Кървава песен“ на Пенчо Славейков. Финалът систематизира най-важните основания за определянето на „Мисъл“ като първи етап на модернизма: ясна естетическа програма, автономия на изкуството, култ към индивидуалността, европейска философска ориентация, преосмисляне на националното и разрив с „вазовската епоха“. Откроена е и ролята на д-р Кръстьо Кръстев, Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Петко Тодоров като личности, които променят посоката на българската литература и подготвят следващите модернистични явления, включително символизма.
Когато свободата не прилича на мечтата: обзор на българската литература от Освобождението до Първата световна война
Обзорен преглед на близо четири десетилетия българска литература, подреден така, че отделните имена и течения да се виждат като части от един процес, а не като откъснати уроци. Първият раздел очертава историческия и културния контекст след Освобождението и обяснява защо периодът е едновременно продължение на Възраждането и начало на нещо друго. Следва мястото на Иван Вазов като връзка между двете епохи: ранните му стихосбирки и настроенията, които ги пораждат, разбирането му за литературата като нравствена мисия и двойният му поглед, който едновременно изгражда митологизиран образ на възрожденските герои и сатирично разчита новото общество. Приведени са ключови заглавия и авторово изказване, но оценките остават в самия текст. Отделен раздел е посветен на социалния реализъм през деветдесетте години на деветнадесети век: кои творби и автори го представят, какви похвати използва и какво изобличава. Тук е включен и показателен пример, в който герой писател формулира настроението на своето време. Модернистичният обрат е представен през кръга „Мисъл“, през участниците в него и естетическите принципи, които той утвърждава, както и през философските влияния върху Пенчо Славейков. Символизмът е разгледан през представителите му, през идеята за двумирието и през характерния похват, при който природата се превръща в огледало на човешките състояния. Финалните раздели се спират на сблъсъка между старото и новото: как Вазов оценява новите течения, как самият водач на модернистите се дистанцира от някои крайности и към какъв синтез стига епохата. Обзорът е подходящ за подготовка на литературен обзор върху периода, за отговор на изпитен въпрос и за теми, изискващи съпоставка между традицията и модернистичните търсения.
Когато „старите“ срещат „младите“ - българската литература от Освобождението до Първата световна война: кръгът „Мисъл“, модернизмът и символизмът. Въпроси и отговори
Разширен литературноисторически обзор на българската литература от Освобождението до Първата световна война, който проследява как само за няколко десетилетия младата държава изгражда своя нов културен живот, а литературата преминава от възрожденските традиции към модернизма и символизма. Развитието е представено в широк исторически и обществен контекст, така че литературните процеси да бъдат разбрани като част от голямото духовно обновление на България. В началото са разгледани политическите събития и изграждането на културните институции след 1878 г. - образователната система, Софийският университет, Българската академия на науките, Народният театър, библиотеките, музеите, издателското дело и периодичният печат. Показано е как именно тази нова културна инфраструктура създава средата, в която литературата се превръща в значима обществена и художествена сила. Следващият голям раздел проследява развитието на жанровата система - лирика, проза, драма и литературна критика, чрез най-значимите писатели и произведения на епохата. Откроени са и трите водещи тематични линии: националноосвободителните борби и изграждането на националната памет; сблъсъкът между модерния и предмодерния свят и отношенията свое - чуждо; сложният вътрешен свят на модерния човек с неговите самота, любов, спомен и скръб. Самостоятелен акцент е поставен върху кръга „Мисъл“ като първи завършен етап на българския литературен модернизъм. Представени са д-р Кръстьо Кръстев, Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Петко Тодоров, естетическият индивидуализъм, автономията на литературата и убеждението, че изкуството не трябва просто да възпроизвежда действителността. Подробно е разгледан и знаменитият спор между кръга „Мисъл“ и Иван Вазов, превърнал противопоставянето между „млади“ и „стари“ в един от най-важните литературни конфликти на епохата. Обширна част е посветена на раждането и развитието на българския символизъм - споровете около неговото начало, Теодор Траянов и Пейо Яворов, ролята на Иван Радославов, европейските влияния, новия поетически речник, музикалността, внушението и характерните теми за самотата, отчуждението, любовта, скръбта и духовните търсения. Специално внимание е отделено на 1907 година като символ на едновременното съществуване на различни и дори противоположни литературни тенденции - модернизъм, символизъм, социалистическа литература и продължаващата Вазова традиция. Именно тази „синхрония на различията“ обяснява защо съвременниците говорят за „вазовска епоха“, „епохата“ на „Мисъл“ и „епохата на символистите“, въпреки че те реално съществуват почти едновременно. Материалът завършва с обширен раздел от въпроси и подробни отговори, които систематизират знанията за историческия контекст, културните институции, литературните жанрове и теми, критиката, кръга „Мисъл“, модернизма, символизма и ключовите литературни процеси. Подходящ е за урок, разширен преговор, самостоятелна подготовка, устно изпитване и систематизиране на знанията по история на българската литература.
Българската литература от Освобождението до Първата световна война (1878 - 1914) - подробен и разширен анализ на епохата, новия век и изданията. Въпроси и отговори
Тридесет и шест години - срок, който изглежда кратък, но побира цяла културна революция. За толкова време българската литература изминава пътя от възрожденската песен до модерната поезия на новия век. Обзорният анализ проследява именно този път. Материалът е изграден в три големи дяла, следващи структурата на самата епоха. Първият очертава границите на периода и общия му характер: изграждането на новата държава, Търновската конституция и свободите, които правят възможен литературния живот, както и последователното създаване на културните институции - от Книжовното дружество до Народния театър. Тук е поставен и основният проблем на времето - разминаването между възрожденските очаквания и следосвобожденската действителност. Вторият дял е посветен на осемдесетте и деветдесетте години на XIX век. Разгледани са горчивият патос на разминаването и творбите, в които той звучи, скритата мярка на героичното зад образа на „Бай Ганьо“, социалната несправедливост, промяната в самата човешка природа през примера на „Тъмен герой“, новият образ на злото, човекът като тип, преобладаването на прозата, жанровата неустойчивост и разцветът на мемоарната и пътеписната литература. Отделен акцент е поставен върху въпроса кой създава образа на кого - литературата или действителността. Третият дял представя обрата в началото на новия век: разделянето на литературата на две течения, ролята на списание „Мисъл“ и д-р Кръстьо Кръстев, своеобразието на ранния български модернизъм, родното като лично преживяване, новото разбиране за кризата, програмните лирически книги и сблъсъкът между Вазов и Пенчо Славейков, включително примерите за припокриване на ролите. Последният дял разглежда периодичния печат като истинска сцена на литературния живот и представя поотделно най-важните издания на епохата. Всяко понятие в текста е обяснено достъпно, а изводите са подредени в номерирани смислови ядра. Материалът е подходящ за подготовка за матура и изпитване, за писмена работа върху литературен въпрос, за преговор на цял дял и за самостоятелна подготовка.
Светът от вчера и разломът след войната: българската литература и противоречията на модерния свят, обзор на направленията между двете войни
Обзорна учебна тема, която обяснява какво се променя в българската литература, когато светът от вчера се разпада. Началото формулира три задачи, които литературата ни е трябвало да реши преди Първата световна война, и показва как всяка от тях претърпява крах след нея. Тук се появяват и трите цитата, около които е построена цялата постановка: заклинателното заглавие на последната Вазова стихосбирка, оценката на един литературен критик за слепите водачи и кощунственият въпрос, зададен само няколко години по-късно. Оттам изложението обяснява защо предишният свят въпреки споровете си е бил единен и как следвоенните години разделят обществото и литературния живот на враждуващи лагери, поставящи под съмнение отечеството, личността, моралния закон и родовите ценности. Същинската част представя основните направления поотделно. За всяко от тях са дадени идейната програма, изданието или кръгът, около който се обединява, и представителните имена: символизмът, който не изчезва и след войната; експресионизмът с неговата провокация срещу обезличаването; диаболизмът и интересът му към ужаса и към дълбините на психиката; предметната поезия и връщането към даденото; кръгът около най-влиятелното литературно списание на времето; тенденцията към родно изкуство с нейния обрат към историята; и накрая младото ляво поколение от края на тридесетте години. Отделен раздел разглежда художествените принципи на епохата. Показано е защо тук се говори не за етапи, а за паралелни направления, и как в едни и същи години се появяват съвсем различни по дух книги. Специално внимание е отделено на синкретизма: взаимопроникването между литература, живопис, музика и театър, авторите, които съвместяват няколко изкуства, и превръщането на самата книга в художествен предмет. Финалната част извежда какво следва от всичко това за зрелостта на българската култура и за връзката ѝ с европейските процеси. Темата е подходяща за преговор преди класна работа, за отговор на изпитен въпрос върху литературните направления и като въведение към творчеството на авторите от периода.