Захари Стоянов - биографични бележки

Захари Стоянов (Джендо Стоянов Джедев). (1850, с. Медвен, Бургаска област-2.09.1889, Париж)

Роден в семейството на овчаря Ст. Далакчиев. Учи в църковното (след 1860 взаимно и класно) училище в с. Медвен (1856-1862). Овчар в с. Инджекьой (дн. Тополите), Варненска област и в с. Подвис, Бургаска област (1866-1870), Шивашки чирак в Русе (1871-1872). Член на Русенския революционен комитет. Чиновник по Баронхиршовата железница на гара Търново-Сеймен (дн. Симеоновград, 1873). Участва в Старозагорското въстание (1875). Един от апостолите на IV революционен Пловдивски окръг по време на Априлското въстание (1876). След разгрома на въстанието е затворен в Пловдив, по-късно принудително е изпратен в с. Медвен. Нелегално отива в освободеното Търново (1877). Член на окръжния съд в Търново (1880). Секретар на Апелационния съд и съдебен следовател в окръжния съд в Русе (1881). Служител в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1882-1885). Оглавява БТЦРК, който организира съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885). От 1886 е в София. Народен представител в Народното събрание (1886), подпредседател на НС (1887), председател на НС (1888-1889).

За пръв път публикува фейлетони в рубриката "Знаеш ли ти кои сме" (1880) във в. "Независимост" и статии (1881) във в. "Работник". Редактира в. "Работник" (1881), в. "Борба" (1885), в. "Свобода" (1887-1889). Активно сътрудничи на вестниците "Независимост", "Братство", "Съветник", "Светлина", "Южна България", "Свирка" и др. Публицистиката на Захари Стоянов, особено в началото, е под силното идейно-емоционално и стилно-езиково влияние на Л. Каравелов, както и на руските революционни демократи В. Г. Белински, Н. Г. Чернишевски, Н. А. Некрасов. До средата на 80-те години като политик стои на леворадикални русофилски позиции. Поддържа в Източна Румелия връзки с руски емигранти-народници, а чрез тях и с руската революционна емиграция в Швейцария и Румъния. В периода на борбата за Съединението се обявява против политиката на руското правителство. След 1885 става активен член на народнолибералната стамболовистка партия и застава начело на органа й в. "Свобода". Публицистиката на Захари Стоянов се отличава с полемична острота и борбен, настъпателен дух. Чрез статии и фейлетони той воюва на много фронтове - срещу политически и идейни противници, срещу мними "дълбокоучени", откъснали се от народа нашенски "аристократи", срещу подкупни журналисти. Критикува социални недъзи, утвърждава революционното минало, пламенно защитава идеалите, паметта и делото на националните революционери, ратува за почит и възхвала на техните образи и завети. Това е публицистика с висок емоционален градус - гневна или възторжена, винаги пределно откровена и понякога до грубост невъздържана. Фейлетоните му носят ярка политическа окраска и партийни пристрастия. Безпощадната критичност и непримиримост към противната страна, цветистият език, жлъчната понякога подигравка, взетите направо от народните говори "солени" изрази им придават нерядко памфлетна острота. В литературно-критичната си дейност (особен обект на която е делото на Л. Каравелов) З. Стоянов е повлиян от идеите на руската демократична литература от 70-те и 80-те г. с нейните основни постулати - реализъм, демократизъм, обществено служене на литературата. Убеден е в социалната детерминираност на литературата и нейните граждански обществено-възпитателни функции; приема действителността като единствен източник и материал за художествено пресътворяване. Актуалният политически живот (политиката на Батенберг, режимът на пълномощията, Съединението) е тема на първата книга на Захари Стоянов "Искандер бей. Разказ из българския живот", както и на "Чардафон Велики", "Заробването на Гаврил паша, 6-ти септември 1885 г." и др.

Основната творческа дейност на Захари Стоянов е свързана с мемоарно-биографичните произведения. Като мемоарист, биограф и белетрист той се движи в тематичната територия на близкото революционно минало - неговото пресъздаване и преосмислянето му в съотношение със съвременните критерии за национални нравствени ценности. Това определя идейния патос както на "Записки по българските въстания", така и на "Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му", "Христо Ботйов. Опит за биография", "Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867-1868". Същият идеен патос определя и редакторската и издателската дейност на З. Стоянов около съчиненията на Л. Каравелов и Хр. Ботев. В тези две насоки той осъществява основния си замисъл - да се опишат българските въстания от 40-те и 50-те години до 1876, да се осветли техният исторически смисъл, героизъм и величие, да се посочат техните задължаващи традиции. Биографиите на В. Левски и Хр. Ботев, книгата за Хаджи Димитър и Ст. Караджа, писани паралелно със "Записките..." и в пряка идейно-тематична връзка с тях, разширяват, допълват, обогатяват образно-емоционално темата за българските революционни борби и за ярките личности в тях. Най-значителното произведение на Захари Стоянов е "Записки по българските въстания. Разказ на очевидци. 1870-1876" - плод на дългогодишно осмисляне, равносметка на собствения жизнен път, събиране на факти, документи, спомени и разкази на очевидци и участници в събитията, на тяхното пресяване и композиране в единно цяло. В процеса на работата авторът надхвърля първоначалната задача - да опише личните си преживявания по време на преломните за нацията събития от 1875 и 1876. Постепенно създава художествения свят - богат, емоционално пъстър, многообразен и противоречив. Тръгнал от собствената си биография, авторът разширява повествованието до епични размери и превръща мемоара в многопластов разказ с оригинална познавателна и художествена стойност. Захари Стоянов обхваща въстанията и техните основни етапи - подготовка, избухване, ход, поражения, последици. Навлиза в същността на епохата чрез многобройни епизоди и множество лица-участници. В стремежа към историческа мащабност търси вътрешния смисъл на събитията, на поведението и действията на участниците в тях, обхваща дълбоки пластове от народопсихологията и националната характерология. Съчетанието на документална автентичност с белетристично изображение и публицистичен патос става основа за жанровата уникалност на "Записките...". Книгата е едновременно разказ и мемоар, очерк и документ; съдържа пътеписни описания и елементи на автобиография. Всичко това е обединено от мощното авторско присъствие, от неговата ярка личност, неспокойна, с подвижна мисъл, тревожно самосъзнание и постоянна емоционална съпричастност. Тази личност свързва калейдоскопа от пластични изображения, драматични сцени, диалози, патетични отклонения и трезви разсъждения в една привидно нестройна, нетрадиционна, но вътрешно логично обусловена композиция. Художествено-документалната стойност на "Записките..." се определя преди всичко от историко-социалните измерения на образите и от тяхното психологическо и пластично представяне. Тези образи са десетки - от различни слоеве, възрасти, професии, народности - от водачите (Г. Бенковски, П. Волов, Т. Каблешков, поп Груйо), техните известни и неизвестни сподвижници, последователи и противници (селяни, овчари, занаятчии, търговци, даскали, попове, турци, цигани) до "черните души" на предателите. Обхванато е цялото пълноводие на живота в един исторически отрязък от време, във възход и падение, с проявите на героизъм, предателство, равнодушие. Характерни са емоционално-естетическите преливания от трагично и патетично извисяване към комично приземяване; смесицата от величие и дребнавост, краткият път от апотеоза до анекдота.

Главен герой в "Записките..." е авторът, разкрил себе си в процеса на социалното и духовното си изграждане като участник във въстанията и чрез уникалните си скитания из турските затвори след техния погром, когато извиква на помощ способностите си за артистични превъплъщен за да оцелее. Художническата смелост, с която самокритично и самоиронично изобразява себе си, смехът над себе си, слагат последния щрих върху неговия оригинален автопортрет. Наблюдателност, усет за психологически и пластичен детайл, майсторство на диалога, непресекващо чувство за хумор, ирония, самоирония и сатирична острота са основните качества на художника Преките публицистични намеси от своя страна разкриват критика-моралист, патетичния есеист, аналитичния народопсихолог. В стилно-езиково отношение "Записките..." предлагат излючително разнообразие - стилистична пъстрота, включване на метафоричното, пластичното и емоционално-изразното богатство на българския език от епохата. С обхвата на изображението, с идейно-тематичното си богатство и многопроблемност, с художествените си достойнства и документално-информативната си стойност "Записките..." съчетават върховите постижения на историографа, публициста, народопсихолога и белетриста. Книгата предлага оригинални решения на възлови проблеми от националната литературна история и теория - отношенията субективно - обективно, художествено - документално, автор - разказвач, история - съвременност и др. Полага традиции в областта на българската мемоарно-документална художествена проза.