Деветка пика върху главата на жертвата: „Когато убиецът стане спасител“, криминален разказ от Божидар Пежев
Зареждане на оценките…
Това е историята на един човек, спасил президента от смърт, но останал в спомените на хората като „убиецът с картите”.
Четете, пишете, мислете, но сърцето човешко никога не ще разберете!
Годината била 1971. Масови убийства се случили в един огромен по население град, днес известен като Филаделфия. Но нищо не предвещавало за кръвта, която щяла да се лее из индустриалният център на САЩ. Пренасяме се в една крайградска фирма за производство на стъкло. Дневната смяна тъкмо е приключила работа. Нощната вече е готова да продължи работния процес. При шефа на работниците нахлула запъхтяна чистачка. Ръцете й треперели като болна от паркинсон. Лицето – бяло като чаршаф. Със заекващ тон, тя едва успяла да прошепне:
– Шеффе, тр-рябва да дойдете с-със мен!
– Какво е станало пак бе!
Ядосан от безпокойството шефът последвал подчинената си. Двамата тръгнали по коридора, след което влезли в едно огромно помещение, където се съхранявало произведеното стъкло. Още от вратата, шефът забелязал капки кръв по почистения под. Вдигайки глава към тавана, той видял кървав широк плат увит около нещо. Веднага съобщили на полицията. След идването на дежурните полицаи, платното било свалено, а вътре открито тялото на млад мъж. Трупът му бил надупчен със стъклени отпадъци. По цялото тяло имал порезни рани пълни със стъкла. На главата вместо коса имал набити стъклени пръчици. Най-голямо впечатление им направила една карта. Деветка пика била залепена на главата на мъртвеца, а отзад на нея била изписана буквата ”Е”. Изглеждал като един дълъг, окървавен стъклен таралеж. При цялата тая гледка и полицаите, и служителите на фирмата се ужасили. С много зор, криминалистите направили доклад за смъртта на мъжа и завели разследване, което щяло да се усуче повече от предполагаемото. На другия ден пресата гръмнала. Всякакви заглавия излезли по сутрешните вестници за жестокото убийство. Полицията била със скръстени ръце. В районното били съставили протоколи, но не знаели от къде да започнат да разследват убийството. И тогава съдбата се намесила.
Не била изминала и една седмица от случая във фабриката за стъкло, а хората отново пропищели. В полицейското управление само за ден постъпили 3 документа за намерени тела, умъртвени по различен начин. Комисарите взели нещата в свои ръце и посетили всичките места където имало трупове. Един от тях бил завода за месо. При влизането си ченгетата се натъкнали на разчленено на парчета женско тяло. В устата си имало карта петица пика, отзад буквата ”О”. Те още не знаели кой извършва тези престъпления и защо използва карти за отличителен белег. В стара къща край града намерили обесен човек. Между гръкляна и въжето стояла затисната друга карта от същото тесте. На гърба й била написана буквата ”Б”, а самата тя била асо пика. Комисарите продължили разследването си. В автомивка в северната част на града бил открит друг труп на възрастен господин. Тялото му имало 34 прободни рани. В най-дълбоката от тях, при сърцето, стояла друга карта – десетка пика, а от обратната си страна имала буква ”Т”. С всеки следващ случай разследването се заплитало още повече. Градската полиция се намирала в безизходица.
Една вечер млад полицай събрал всички документи и единствените улики на престъпленията – картите. В кабинета си започнал да разсъждава върху тях. В най-напрегнатия за младежа момент вратата се отворила. Под рамката се била облегнала млада жена в униформа.
– Райън, стига толкова за днес! Хайде у нас да се позабавляваме – кокетничела тя.
– Не мога Аманда! Зает съм в момента, утре вечер.
– Хайде де коте, от два дни ми обещаваш.
– Знам и съжалявам. Виждаш, че отдела ни е много зает напоследък.
– Ако ти помогна, ще се прибереш ли с мен?
– Да, добре! Само пази тишина, за да мога да се концентрирам.
Красавицата затворила вратата отвътре и отишла до младият полицай. Той се чудел защо се правят тези убийства. Прегледал за пети път всички снимки и доказателства, той решил да обърне внимание и на картите. Но какво видял. Аманда била взела ценните улики и ги наредила последователно в другата част на огромната за стаята маса. Там имало 10 карти пика. От асото до десетката. Младежът се замислил. Усетил игричките на убиеца, младият мъж седнал на компютъра си. Прегледал всички убийства за пореден път и осъзнал нещо много важно. Всяка карта подсказвала стандарта в обществото на дадения човек, в който била намерена. Първите номера обозначавали клошари и просяци, средните – работници и служители, последните – шефове или началници. Райън целунал Аманда за благодарност и излязъл към паркинга. Качил се в колата си и отишъл до къщата на шефа на полицията. Блъскал по вратата, докато не се показал сънливият му началник. Раздразнен, той викнал:
– Стига бе! Не ти ли е достатъчно в работата да ме занимаваш с глупости, а си дошъл и в къщата ми за да блъскаш проклетата врата. Казвай какво искаш?
– Шефе, имаме пробив в случай с убиеца.
– Как така? – със мек и учуден тон попитал комисаря, опулвайки очите си. – Влез и ми разкажи всичко!
Двамата отишли в гостната на къщата. Райън разказал на шефа си всичко, до най-малката подробност. Комисар Джонсън почесал гъстият си мустак, пък рекъл:
– Браво капитане!
Зарадван от повишението, капитан Райън тръгнал да излиза. Комисарят го спрял с думите:
– Не бързай толкова момче! Кажи ми как мислиш да хванеш убиеца като знаеш стратегията му на убиване.
– Чрез посланика на Япония!
– Как така?
– Щом убиецът прави все по големи крачки, неговата крайна цел ще е някоя известна личност.
– А последната карта за кого ще е?
– За президента! Той има посещение в града след два месеца, а японският посланик след седмица. А? Прав съм, нали?
– Утре искам всички главни служители на полицията в заседателната зала! – отвърнал със строг тон Джонсън.
– Разбрано!
Капитана си тръгнал. След като се прибрал вкъщи, позвънил на колегите си и ги запознал с новите данни. След което заспал. На другия ден всички главни служители били събрани, както заповядал Джонсън. Предлагали начини за хващането на убиеца. Накрая било решено да използват японския гост като примамка. Докато той изнасял реч пред хората, убиецът щял да действа. След като бъде уточнено местоположението му, да бъде заловен. Доволни от плана, всички продължили нормалната си работа. Младият капитан се оказал прав за стратегията на убиеца. Минала една седмица. Японецът вече бил пристигнал в града. Всичко било готово за клопката. Полицаите на града щели да оставят посланика да умре, за да запазят живота на своя президент.
В слънчево съботно утро, по главния булевард на града се задал полицейски кордон. В цялата тая колона един автомобил се отличавал. В средната част на ескорта се забелязвала бяла бронирана лимузина. Тя била с три врати и оцветен таван като японския флаг. Когато стигнали до мястото, където щяла да се изнася речта, полицаите слезли от колите. Преводачът, подтикван от комисар Джонсън, подхванал разговор с японеца.
– Огледайте се, г-н посланик! Виждате ли всичките каски по покривите на близкостоящите сгради. Това са снайперисти. Те ще ви пазят.
– Благодаря Ви за всичко. – отвърнал японският гост.
Той се качил на трибуната, сложил микрофона в поставката му и започнал:
– Много се радвам да ви видя! Тук съм с една специална цел…
Недоизрекъл тези думи, два куршума попаднали в челото му. Веднага всички снайперисти и ченгета взели да оглеждат подозрителните хора. Но никой не се отличавал. Докато паниката растяла, пристигналите медици огледали трупа. Под него, незнайно как, била намерена предпоследната карта на тестето – дама пика. На гърба си имала буквата ”Е”, но никой не обръщал внимание на проклетите, според комисар Джонсън, букви. Убиецът не бил хванат, а тревогата се усилила. Всички се чудели какво ще стане с президента при посещението му. В края на деня капитан Райън бил в участъка. В кабинета си въртял картите, сглобявал схеми, мислил планове. Много задълбочено проучил символиката на картите, но послание или име не се получавало. За буквите от другата страна на картите мислел, че са първите букви от името на убития, затова не се опитвал да ги разгадава.
Седмиците минали. Президентът посетил Филаделфия и си заминал жив и здрав. След месеци случаят позатихнал. И когато всичко вървяло към своя незавършен край, отново се появил труп. Не къде да е, а точно пред полицейското управление. След внимателен оглед Райън намерил последната карта – поп пика. Тя имала две букви на гърба ”М” и ”И”. Стотици въпроси изникнали в съзнанието му. Той взел картата и направил отново анализ на тестето. Аманда пак дошла да му досажда и разбила последният код. Тя подредила картите по големина, но този път ги обърнала с буквите нагоре. Двамата с Райън прочели странен надпис:
”Б Л А Г О Д А Р Е Т Е М И!”
–На кого? За какво? – питали се и двамата. Но случаят така и не бил разрешен
. . . . . . . . . . . .
След десет години… Малко момче, на около 10, влязло да си играе в помещението, където се пазели старите архиви от неразрешените случаи. Без да иска бутнало папките. Баща му го открил. При вида на разбърканите документи, той се развикал на сина си. Малкият се натъжил и избягал при майка си. Бащата останал да подрежда документацията. Попаднал на протоколите от 1971 година. След кратко зачитане, едно липсващо име му направило впечатление. То било на последната 12-та жертва. Мъжът изтичал при жена си.
– Аманда, трябва да възобновим случая от 1971! Виж какво намерих! – той подал на жена си списъка с убитите.
– Но тук няма името на последния.
– Именно! Трябва да започнем от там, докъдето стигнахме.
Бил сформиран екип от специалисти. След кратко, но мъчително разследване те извели теорията си. Според тях, виновникът за убийствата бил последният мъртъв. Случаят обаче ударил на камък и бил замразен. След няколко години възстановен. Тогава били проучени по–детайлно жертвите и се установило, че те са били терористи. Извършвали са атентати по целия свят. Но за последния мъртвец отново не била намерена никаква информация. Били изказани нови недоказани твърдения. Всичките мъртви, с изключение на последния, били членове на терористична японска радикална групировка. Техен шеф бил японският посланик. Той посетил Щатите с една цел – да подготви покушението срещу президента. Предположенията за „убиецът с картите”, дали е спасил президента не се потвърдили. Защо запазил най-силната карта за себе си. Бил е убит или се е самоубил? Случаят останал неразкрит и до днес.
Автор: Божидар Пежев, 16 години, град Панагюрище
Свързани материали
Един букет рози срещу двама въоръжени: „Геройството“, разказ от Божидар Пежев (лично творчество)
Голям град, късна нощ и една тичаща фигура с раница на гърба. Няколко минути по-късно момъкът лежи на оголения път, а вестниците, които утре трябваше да го обявят за герой на месеца, ще напишат нещо съвсем друго. Разказът започва оттам, откъдето обикновено се свършва. След тази картина повествованието се връща петнайсет часа назад, в средата на деня, пред гишетата на областната банка. Там чака младеж с черен костюм и букет от бели и червени рози, дошъл да види приятелката си след месеци раздяла и след скарване, за което са виновни чужди догадки. Точно когато двамата най-после се изправят един срещу друг, на входа застават двама маскирани мъже. Оттук нататък обирът е разказан подробно: кодът на сейфа, изречен на глас под дулото на пистолета, спящият охранител, раницата с парите и мигът, в който вцепененият младеж решава да действа с единственото, което държи в ръцете си. Следват бягството през града и укриването при бабата, чийто вид е една от най-неочакваните сцени в текста. Последната част връща действието към нощта от началото: защо младежът така и не стига до банката, кой го пресреща по пътя и накъде тича с последни сили. Финалът обръща наопаки всичко, което читателят е сглобил дотук, и обяснява защо разказът носи точно това заглавие. Творбата е написана от шестнайсетгодишен ученик и е удобна за четене в час, за разговор върху съвременния разказ с обрат, за наблюдения върху композицията с връщане назад във времето и за спор по въпроса кой в тази история е истинският герой.
Сватба, вдигната върху пресен гроб: „Хоро“ от Антон Страшимиров, пълен текст на романа
Венчавка, изкарана набързо, докато из улиците сноват патрули, а хората пред черквата шепнат, че брата на невестата са го заклали като яре: така започва романът „Хоро“ на Антон Страшимиров, поместен тук в пълния си текст. Първите глави вървят по две успоредни линии. В черквата и после в големия дом на Карабельови тече сватбата на Мичето с разногледия Сотир Иванов, с кум полковника, с кмета и прокурора на трапезата и с наздравици, които заглушават всичко останало. Отвън, по стоборите и в сенниците на съседите, се движат други хора, а махленките броят на глас чуждото нещастие. Повествованието е водено с рязка, накъсана фраза и почти изцяло през чужди гласове: пияните обущари Капанови пред черквата, слугинята Марга, старата Карабелица в покоите си, приставът Миндиля, дядо Рад панагюрецът. Мисълта на всеки герой се прекъсва от следващия и от тези реплики постепенно се сглобява картината на град, в който страхът е станал всекидневие, а насилието носи чинове и ордени. Нататък текстът продължава с белите септемврийски нощи, с чакането по дворовете и с това, което следва за къщата на Карабельови и за самото Миче. Развитието и краят остават за четене в самия роман. Творбата е поместена изцяло, без съкращения, така както е нужна за четене по учебната програма, за проследяване на композицията и на смяната на гледните точки и за точно цитиране при анализ. Романът е подходящ за подготовка на съчинение и на отговор на литературен въпрос върху „Хоро“, за характеристика на Мичето, Сотир Иванов и полковника и за работа върху темата за насилието и обезценения човешки живот в българската проза между двете войни.
„Дотогава, докато на земята ще съществува мрак и нищета“: „Клетниците“ от Виктор Юго. Текстът на романа за четене
Книга, която самият Виктор Юго определя като необходима дотогава, докато на земята съществуват мрак и нищета. Тук тя е дадена с текста си, разгърнат в части и глави със собствени заглавия, а изданието се открива с краткия авторов предговор от 1862 година, в който писателят формулира трите проблема на своя век. Първата част носи името „Фантин“ и започва с обстоен портрет на епископа на Дин, господин Мириел: неизвестното му минало, скромният му бит, срещата му с императора и начинът, по който разбира службата си. Оттам повествованието стига до вечерта, в която на вратата му потропва странник с жълт паспорт, представящ се като Жан Валжан, и до онова, което тази среща променя у двамата. Текстът върви на къси глави със заглавия, което го прави удобен за четене на части и за връщане към определен епизод. Диалозите са запазени изцяло, а българският превод е четивен и подходящ за самостоятелно четене. Романът поставя въпросите, заради които се чете и до днес: за вината и изкуплението, за милосърдието и закона, за бедността и човешкото достойнство, за това дали един човек може да започне живота си отначало. Отговорите обаче остават в самия текст. Изданието върши работа за читателски дневник, за подготовка за час по литература, за цитиране при характеристика на герой и за проследяване на сюжетните линии по глави. Може да се използва и за преговор преди изпитване, когато е нужно бързо да се намери конкретен епизод.
Трансформиращ преразказ на VI част от „Една българка“ на Иван Вазов от името на черкезин от потерята – утрото, изстрелът от кошарата и претърсването
Смела задача, изпълнена докрай: последната част от „Една българка“ на Иван Вазов е разказана от гледната точка на противника – от човек в потерята, който е дошъл да убива. Прочит, какъвто трудно се намира готов. Този избор изисква повече умение от обичайния преразказ от името на герой. Разказвачът тук не е този, на когото читателят съчувства, и въпреки това всичко трябва да бъде предадено вярно, без творбата да бъде преиначена в негова полза. Строежът следва хода на събитията. Началото е самата майска утрин, предадена през очите на онези, които са ободрени от вчерашния си успех. Пейзажът е запазен, но вече звучи различно – а именно това е находката на цялата работа. Оттам разказът върви към придвижването: откъде идват, как са подредени, колко са и с какво са въоръжени. Числата и подробностите са задържани, включително онова, което прави предводителя им прочут. Средището е спирането пред гората. Разположението на местността, кошарата на стръмнината и очакването на заповедта са предадени поред, а описанието на самия водач е дадено с всички подробности от творбата. Кулминацията е нападението, разказано с усещане за суматоха – изстрелът, димът, залпът, викът за убития предводител. Паниката и разбягването са признати открито, без да се разкрасяват. Финалната част е претърсването с двете открития – тялото под дъба и онова в кошарата. Тук е и най-силният момент: разпознаването на облеклото и на онова, което личи по устата. Обяснението защо главата не е отрязана е предадено със същата студенина, с която би го казал самият участник, и точно тази сдържаност прави сцената въздействаща. Последното изречение затваря частта с димящата до вечерта кошара – образ, който остава без коментар. Първото лице множествено число е спазено последователно през целия текст – похват, който предава именно колективното действие. Миналото време е задържано навсякъде, а изразите на Вазов са предадени със свои думи. За преподавателя това е готов образец за преразказ от неочаквана гледна точка – задача, която учениците получават рядко и почти винаги провалят, защото започват да съдят вместо да разказват. Материалът върши работа и като повод за беседа върху онова, което този разказвач вижда, и онова, което остава извън погледа му. За ученика ползата е ясна: сцената се запомня далеч по-добре, когато е разказана отвътре, а самият текст служи като модел как се сменя гледната точка, без да се изкривяват фактите от творбата. Материалът върши работа и при подготовка за писмена работа, и при устен отговор.
Бричката, която влиза в града NN: „Мъртви души“ от Николай Гогол, художественият текст на романа в български превод
Художественият текст на „Мъртви души“ от Николай Гогол в български превод, събран на едно място и разделен на глави, без съпътстващ анализ или коментар. Повествованието започва с Том първи, глава първа: през портите на един хотел в губернския град NN влиза доста хубава пружинена бричка, а в нея седи господин, за когото разказвачът внимателно уточнява, че не е нито хубавец, нито с лоша външност, нито стар, нито твърде млад. Пристигането му не вдига никакъв шум, а първите, които го коментират, са двама мужици, спорещи докъде би могло да стигне колелото на бричката. Оттам разказът върви към запознанствата на Чичиков с губернския град и неговите чиновници, към вечерите и приемите, на които героят се държи така, че всички остават доволни от него, и към първите му посещения при околните помешчици. Текстът дава онова, което преразказът и анализът само описват отстрани: авторовите отклонения и обръщения към читателя, разгърнатите сравнения, иронията към нравите на губернското общество и портретите на помешчиците, изградени с внимание към най-неуловимите черти на характера. Публикацията е удобна за четене на произведението в оригиналния превод, за проверка и точно цитиране, за подготовка на преразказ, характеристика или съчинение и за самостоятелна работа върху отделна глава, когато е нужен самият текст, а не преразказ на съдържанието.
До Чикаго и назад от Алеко Константинов: пълният текст на пътеписа от Париж през океана до Америка
Пълният текст на пътеписа „До Чикаго и назад“, с който Алеко Константинов въвежда българския читател в един непознат за него свят. Разказът започва не от София, а от Париж, и още в първите редове авторът обяснява защо избира да прескочи началото на пътуването си. Оттам бележките вървят по маршрута. Първо са влаковете през Европа с наблюденията върху чиновниците и спътниците, после е Хавър с пристанищната глъч и с емигрантите, които чакат на кораба, след това е океанът. Голяма част от първата част е посветена на живота на борда: разписанието на деня, менюто, библиотеката, разговорите на масата, характерите на пътниците от различни народности и на онези, които тръгват към Америка просто защото там се печелело лесно. Кулминацията на този етап е влизането в нюйоркското пристанище, описано с открито изумление: движението на корабите, мащабът на града, разликата от всичко видяно в Европа. Следват първите сблъсъци с американския бит, в които обърканите европейци се учат наново на най-простите неща. Тонът е това, което държи текста: жив, ироничен, разговорен, с постоянни обръщения към читателя и с готовността авторът да се пошегува първо със себе си. Наблюденията върху чуждото рядко остават само описание, а се превръщат в скрито сравнение с родното. Оттук пътят продължава натам, накъдето сочи заглавието, а самите впечатления от отвъдокеанското пътуване остават за четене в текста. Пътеписът е ценен точно с тази двойна оптика: човекът, който гледа новото със смесица от възторг и подозрение, и същевременно постоянно мери видяното с мярката на собствената си страна. Текстът е подходящ за четене по учебната програма, за подготовка на съчинение и на отговор върху пътеписа като жанр, за характеристика на разказвача и за теми върху сблъсъка между европейското и американското.