Магията на Йордан Радичков

Съвременният българ­ски белетрист и драма­тург Йордан Радичков е един от най-надаре­ните творци на българската литература. Той е и най-превежданият наш автор в чужбина. Всичко, излязло изпод неговото перо, излъч­ва магията на непосредствено поднесена мъдрост. Той има издадени над четиридесет книги с разкази, новели, повести, романи, пи­еси и книги за деца и юноши у нас. На много световни сцени се представят неговите пие­си „Опит за летене", „Суматоха", „Лазарица", „Януари", „Образ и подобие".

Този невероятен автор винаги успява и да ни натъжи, и да ни развесели едновременно; успява да ни удиви с въображението си и да ни застави да се замислим върху екзистенциалните му тревожни мисли. Радичков е мно­гопластов творец - зад игровите си сюжети, зад причудливите си герои като Верблюд, Тенец, различни говорещи животни и птици, той навлиза в трагичните и комичните стра­ни на битието ни. Методът му на фантастич­но изобразяване на закономерностите в при­родата и в човешкото ежедневие е винаги новаторски.

В неговите разкази и пиеси, очерци, при­казки, пътеписи...може всичко да се случи: и най-невероятното, и най-невъзможното, и най-абсурдното. Характерният негов герой -Верблюдът, е изцяло измислено същество - сякаш е самият сатана, който коварно примамва човека и разрушава доброто в него; който руши световната хармония и създава пълно безредие и зловещ хаос. Верблюдът на Радичков обединява злите сили на приро­дата с мрачните тайнства на живота и е сим­вол на основните екзистенциални и фило­софски идеи на този загадъчно странен тво­рец

В умението си да рисува „бълха - голяма колкото слон" и „слон - колкото бълха" Радичков е напълно непостижим! Същото се отнася и за таланта му да обединява смешното и невероятното с тъжното и трагичното, реалното с фантастичното, възвишеното с ко­мичното, красивото с ужасното... и да пости­га силно емоционално и философско внушение. Постиженията на съвременната ци­вилизация Радичков възприема с подчерта­на дистанция и от техническите успехи, и от абсурдите на битовото изоставане. Оценява всяко състояние от позициите на съвремен­ния разум. В творчеството му характерно българското в селото съжителства със свръхразвитата световна наука и техника. Верблюдът и Тенецът са в трагикомично противоречие с космическите пришълци и с космическите радичковски удавници.

Писателят неизбежно пародира поведението на своите черкезки селяни, надсмивайки се над тяхната привързаност към примитив­ното, над наивното им мислене, откъснато от днешните световни проблеми. Странните въображаеми сюжети и герои на Йордан Ра­дичков от „Обърнато небе", „Горещо плад­не", „Свирепо настроение", „Неосветените дворове", „Коженият пъпеш", „Ноев ков­чег", пиесите „Януари" и „Суматоха", детс­ката приказка „Ние, врабчетата"... се проек­тират на фона на световните проблеми на науката и техниката и пробуждат разнооб­разни противоречиви чувства и размишле­ния.

Когато се докосне до съкровените струни на българската душа, писателят заговаря обаче със съвсем друг глас - с развълнувани, топ­ли думи, с лирични интонации, с дълбоко емоционално съпреживяване. Тогава Радичковият човек от смешен и безпросветен ста­ва хармоничен и нравствен. В произведения като „Вятърът на спокойствието", „Обър­нато небе", пътеписа за Сибир -„Неосвете­ните дворове", и др. писателят преминава от лиричния акварел към лиричните размис­ли. В цялата буфонада и шумно Радичково веселие ненадейно долитат звуци и мелодии, които ни натъжават.

Защото неговото голя­мо изкуство не е само игра, забава, шоу (ви­наги блестящо реализирани), а е високо ели­тарно изкуство, което навлиза в дълбините на невероятния тъжно-весел абсурден теа­тър на съвременния човешки живот и на жи­вота въобще - винаги объркан и драмати­чен.

В разказа „Нежната спирала" писателят разказва за участието си в един лов през студен зимен ден в Лудогорието, но както вина­ги не остава в рамките на ловджийския спомен, а създава едно изпълнено с прозрения психологическо и философско повествование за природата и за човека сред нея и като част от нея; внушава ни, че нейното въздейс­твие се извършва неусетно за самата  личност.

Близостта с природата преобразява Радичковия човек; загадъчно го променя и възраж­да физическите му и духовни сили, настрой­вайки го към размишления и към диалози със самия себе си. Писателят ни внушава, че пси­хологически здравият, нормалният човек жи­вее с паметта и емоционалността на земята, небето, дърветата, птиците... Мъдростта на природата го заставя да се самоопознае, да усети, че е част от нея. Загубвайки тази връз­ка, човекът се обрича на безпомощност, чув­ства се в безизходност. Защото според Ра­дичков само природата може да внуши усе­щане за безкрайност и безсмъртие, за хар­мония и спокойствие. Така се случва и с ге­роите от разказа „Нежната спирала", където  стрелбата по ятото диви гълъби пробужда у тях изненада. Смъртоносно раненият гълъб не може да проумее, че ще умре и с надежда започва да кръжи и следи с поглед ятото си -„също като изненадан от куршум човек, кой­то не може да повярва, че завинаги изоставя близките си." И ловците тук усещат, че смърт­та на птицата прилича на човешката, вглеж­дат се с тъга и чувство за вина в нежната але­на спирала, начертана с кръвта на застреля­ния гълъб, който, умирайки, „изстисква бав­но кръвта си, за да допише, с неясни кръгове и спирали, със своето последно четмо и писмо вър­ху бялата равнина, последната фраза на своя живот."

След смъртта на сивия гълъб и шипковият храст (който също играе важна роля в разказа) гледа ловджиите с втренчени от изненада и ужас очи. От разказа „Нежната спирала", както от цялото творчество на Йордан Ра­дичков се разбира, че в душата на писателя нахлува странно вълнение, че в нея „нещо откънтява тихо", нещо подобно на „небесна червена сълза, на шепот от стреснат шипков храст". И душата на разказвача „започва да чертае и да усуква неясни, но нежни кръгове и спирали".

Така завършва този много характерен за Радичков разказ за смъртта на една птица, в който (както винаги, когато писателят разказ­ва за природата, птиците, животните...) все­ки детайл от живота на гората носи дълбоко човешки смисъл и ни внушава не само че сме част от природата, но и че сме отговор­ни за нейното божествено съществувание.

Йордан Радичков разбира по-рано и мо­же би по-добре от всеки друг как модерните времена днес се сблъскват в душата на на­шия селянин с родовите, със семейните, с гражданските традиции в пъстрия ни и обър­кан от противоречия живот. С поразителен усет за трагичното и комичното в алогичния съвременен свят Радичков разкрива по неповторим, забавно-игрови и философски аналитичен начин сложните истини за битието ни, преобръщайки наопаки всички тра­диционни литературни норми и правила. За да се спасим от новите зловещи „ верблюди", мисля, че трябва да се помъчим да възприемем Радичковия талант да се смеем със себе си и със света, а не само да се натъжаваме и ужасяваме; трябва да не преставаме да си вдъхваме кураж и да вярваме в собствените си духовни сили. Радичковото магически без­смъртно творчество разкрива нови и нови истини за съществуванието ни в модерните времена, като все повече ни вълнува, развед­рява и ни прави по-мъдри и по-издръжливи.