Тишината, в която назрява разривът. „Мадам Бовари“ от Гюстав Флобер: подробен анализ на VII глава от първа част с въпроси и отговори

АВТОРЪТ

     Гюстав Флобер (1821 – 1880) е роден в семейството на хирург – главен лекар в болницата на град Руан. Родната му къща, която е пристройка на болницата, днес е музей едновременно на писателя и на историята на медицината. Още от най-ранни години бъдещият писател расте в среда, в която науката, точното наблюдение и хладният поглед на медика оставят траен отпечатък върху възприятията му за света и човека.

     Флобер започва да пише още като ученик в Кралския колеж в Руан, където редактира собствено списание с показателното заглавие „Изкуство и прогрес". От 1841 г. следва право в Париж по желание на баща си, но правото не го увлича. По същото време пише повестта „Ноември" (1842 г.), която по-късно преработва като първа версия на романа „Възпитание на чувствата". През 1843 г. получава епилептичен припадък и това преломно събитие го принуждава да прекъсне следването. Връща се в Руан, като семейството вече живее в закупеното от бащата имение в предградието Кроасе на брега на Сена. След смъртта на баща си Флобер остава да живее в Кроасе до края на живота си, посветен изцяло на литературата.

     От юли 1845 г. датира връзката на Флобер с писателката Луиз Коле, продължила близо десет години. Особено ценен документ е кореспонденцията им, в която двамата обсъждат естетически въпроси и в която Флобер разкрива своята взискателност към изкуството. Във времето ноември 1849 – юни 1851 г. писателят пътува из Северна Африка, Ориента и Гърция – пътувания, които разширяват културния му хоризонт.

     В продължение на пет години Флобер работи върху „Мадам Бовари". Публикуването на романа в последните месеци на 1856 г. в „Ревю дьо Пари" е първата значима публикация на автора. Заедно с редактора на списанието писателят е изправен да отговаря пред съда по обвинение за оскърбление на обществения морал – в обвинителния акт се твърди, че романът подтиква към разпад на браковете. След като Флобер и редакторът на „Ревю дьо Пари" са оправдани, „Мадам Бовари" излиза като самостоятелно издание и постига изключителен успех.

     Следващият роман на писателя „Саламбо" излиза през 1862 г. Произведението разработва исторически материал от въстанието на наемни войници, участвали на страната на Картаген във войната срещу Рим. В периода 1864 – 1869 г. Флобер работи по „Възпитание на чувствата" – романа, в който представя историята на своето поколение с неговите големи надежди и големи разочарования около средата на XIX век. Последното десетилетие от живота на писателя е белязано от болести и финансови несгоди. Романът „Бувар и Пекюше" остава недовършен поради внезапната смърт на писателя на 58-годишна възраст.

     Флобер е прочут като изящен стилист, като автор, който обработва продължително и внимателно всяка фраза и създава множество последователни варианти на едно произведение, преди да реши да го публикува. Независимо че се възприема като един от тримата големи френски реалисти наред с Балзак и Стендал, творчеството му не принадлежи еднозначно към това направление. Причина за това е убеждението на Флобер, че определящо за литературната творба е не за какво се пише, а как се пише – че пълнотата на света се постига чрез стилистичните нюанси и във възможностите на самия език.

ТВОРЧЕСКА ИСТОРИЯ

     Когато приятелите на Флобер му предлагат да се откаже от религиозната тематика на „Изкушението на свети Антоний", Луи Буйе го насочва към сюжет от местната криминална хроника. Вестниците в нормандската провинция публикували съобщение за самоубийството на 27-годишната Делфин Дьоламар, която, увличайки се в любовни авантюри, затънала в дългове. Любопитно е, че съпругът ѝ бил ученик на бащата на Флобер и заемал длъжността на фелдшер в нормандското село Ри. От гледна точка на фактологията Флобер следва без съществени изменения историята от вестникарската публикация, включително подробностите, че фелдшерът имал предишен брак със значително по-възрастна жена и че умрял само година след самоубийството на Делфин.

     Подобно на множество други произведения от това време, „Мадам Бовари" се печата най-напред като четиво с продължение – в списание „Ревю дьо Пари" между 1 октомври и 15 декември 1856 г. Заглавието поставя акцент върху централния персонаж Ема, като отвежда към нейната роля на съпруга: госпожа Бовари (нейното фамилно име преди брака е Руо). Любопитно е, че това име, което поколения читатели по цял свят възприемат като неразделно от героинята, е всъщност името на човека, към когото тя с времето натрупва презрение. Подзаглавието „Нрави от провинцията" (Moeurs de province) не само локализира действието, но и въвежда една от централните теми в романа: убедеността на Ема, че нейната неудовлетвореност е свързана със скучния и монотонен живот в провинцията, в която не се случва нищо вълнуващо.

КОМПОЗИЦИЯ. ЖАНРОВИ ОСОБЕНОСТИ. ПОЗИЦИЯТА НА ПОВЕСТВОВАТЕЛЯ

     Романът на Флобер се отличава на пръв поглед с ясна композиционна схема. Не е трудно да се посочат моментите на експозиция, завръзка, кулминация, развръзка и епилог. Независимо че централен персонаж е Ема Бовари, ролята на експозицията се поема от разказа за живота на съпруга ѝ Шарл преди тяхната женитба. Моментът, в който Ема осъзнава своето дълбоко нещастие в брака, представлява типична завръзка – именно VII глава на първа част. Романът преминава през няколко „колена" на кулминация: такива са решаващите епизоди на двете любовни връзки на Ема, но също и моментите на нейните нервни сривове и болестни състояния. Сред кулминационните стъпала се откроява моментът, в който, едва отърсила се от предишния срив, Ема среща Леон по време на оперно представление в Руан. Развръзката се определя от окончателната финансова разруха, последвана веднага от трагичния край на Ема. Любопитна роля има епилогът, в който Шарл Бовари продължава да плаща стари задължения и научава случайно за паралелния живот на съпругата си от писмата до любовниците ѝ, като при това изпада в покруса, сравнима с нервните сривове на Ема.

     Жанровите особености на творбата произтичат непосредствено от тази композиционна схема. Това е роман, чиято постройка настоява на подобието му с множеството други романи, например с тези, които Ема Бовари безспирно поглъща: четива, разказващи за страст, сродни души и силата на съдбата. В същото време романът излиза от тази схема. На места схемата е видоизменена едва доловимо, на места е решително отхвърлена. И тук се говори за страст и съдба, но във всеки момент и страстта, и съдбата са проекции на фактори като човешката воля, житейските планове, съзнателно поддържаните социални роли, светския театър на една обществено допустима еротика. Така във всеки един момент, когато в романа се споменават думи като „щастие" или „съдба", трябва внимателно да наблюдаваме ситуацията, в която те са разположени, за да преценим доколко сериозно или иронично се използват, кой ги използва и с какви намерения.

     В зависимост от тази настройка авторът не се натрапва със своето всезнание и с постоянната дистанция от персонажите, а се отличава с променливост в различните ситуации. Най-напред повествованието се води от позицията на училищното обкръжение на Шарл като дете и тогава се подчертава колко е смешен и смотан той още като малък – защо е такъв, това сякаш е „забравено" да се обясни. Тази позиция скоро е изоставена и повествователят повече не се сеща, че е съученик на героя; все по-често прониква във вътрешната мотивация и дори в речта на героите, но вече не като наблюдател, а като преживяващ. И това се случва далеч не само спрямо централните персонажи. „Прави били, като ѝ казвали навремето, че ще бъде нещастна" – така повествователят говори в синхрон с Елоиза – първата съпруга на Шарл, която основателно допуска, че мъжът ѝ е привлечен от доброто възпитание и младостта на дъщерята на чифликчията Руо.

ТЕМИ И МОТИВИ

     Безспорно основната тема в романа е любовта като съкровена същност на човека. Това означава, че характерът на индивида се определя от начина, по който обича. Във връзка с фокуса върху фигурата на Ема Бовари произведението извежда на преден план мечтателната любов – чувството, което обема съзнанието и въображението и не е непременно свързано с телесната близост. При тази любов не е от значение, че Ема Бовари обича Родолф или Леон, а самото състояние на влюбеност, вживяването ѝ в ролята на влюбена. Литературата има важен принос за оформянето на представите за тази любов и този принос е също обект на изображение в романа. В този смисъл изграждането на Ема Бовари като герой ясно напомня на образа на Дон Кихот. Подобно на фигурата от романа на Сервантес Ема Бовари не различава света на книгите от действителния свят, в който живее. Когато говорят за чувствата си или когато пишат писма, героите съзнателно избират да звучат като „извадени" от книги. По такъв начин в произведението се оформя едно средищно противоречие: тази мечтателност, която трябва да изразява интимната и неповторима същност, е в действителност готова фраза, клише – подобно на капките вода, които Родолф е изтръскал върху прощалното си писмо до Ема, за да изглежда, че е плакал.

     Решаващият проблем обаче идва, когато чистата мечтателност получава съвсем реален израз в лукса, във волното живеене нашироко, без ограничения и без мисъл за следващия ден. Така самозабравянето на Ема в екстаза връхлита обратно върху нея във вид на неплатени сметки и финансови задължения. В третата част на романа проблемът за парите изниква привидно неочаквано като противотежест на душевните радости и терзания. Но лавинообразният вихър на паричния дефицит, който в крайна сметка ще погълне Ема, е много внимателно подготвен. Още в началото на семейния живот на Ема и Шарл повествователят отбелязва, че тя пише с толкова старание и чувство писмата до пациентите на мъжа си, с които ги уведомява колко трябва да платят за своето лечение, че те изобщо не приличат на търговски фактури.

     Този деликатно представен възел, който сплита писма и пари, не е никак случаен. Не е случайно и неговото разполагане в завръзката на романа – мястото, на което Ема се пита това ли е то семейното щастие, и клони към отрицателен отговор. Оттук произведението разработва една особено важна както за литературата, така и за практическия живот на съвременния човек тема, без да я посочва пряко: убива ли бракът любовта заради натрупването на всекидневни материални и битови необходимости? Надделяват ли фактурите над писмата? Флобер не дава отговор, но успява да внуши, че въпросът виси пред всяка семейна двойка. На всеки индивид предстои да отговори според своята чувствителност и конкретния момент, но също така и според начина, по който налага с волята си контрол и посока на чувствата.

     Във връзка с това от съществено значение е начинът, по който в „Мадам Бовари" присъства мотивът за съдбата. Още в Античността човекът е знаел, че съдбата е в негови ръце, стига да умее да я приема, а не да я предизвиква. Предизвика ли я, съдбата потапя човека в трагичното. Романът показва, че до трагизъм води дори и самото мислене за съдбата – стига, разбира се, мисълта за съдбата да е искрена, а не да се използва като машина за произвеждане на театрални фрази, както е при Родолф.

ОТНОШЕНИЕТО ЕМА БОВАРИ – ШАРЛ БОВАРИ – ЗАТВОРЪТ НА БРАКА ИЛИ ВСЕЛЕНАТА НА ЧОВЕШКОТО?

     Внимателният и непредубеден прочит показва, че нито Ема е само фантазьорка, покварена жена и лоша майка, нито Шарл е само безволев и просто устроен еснаф. Сложните и противоречиви характери и на двамата съпрузи са отличителна черта на „Мадам Бовари" спрямо голямото множество любовни и семейни романи на XIX в., които са склонни да набелязват ясни и еднозначни роли на мъжа и жената.

     В началото на романа изпълнената с блянове и надежди по семейно щастие Ема е населила дома с дребни предметни детайли, с човешкото присъствие на грижовната ръка и с ухание. „Сякаш златен пясък посипваше цялата пътечка на неговия живот" – така повествователят „помага" на простоватия Шарл да изрази усещането си за семеен уют. Забележително е, че противоречието между Ема и Шарл се случва без нито един пряк сблъсък. Флобер няма намерение да осъди или да оправдае единия или другия от съпрузите за настъпилото между тях отчуждение. Той представя в максимална художествена пълнота техните светогледи и чувствителност, изразява уж прости и стереотипни житейски ситуации в тяхната неподозирана сложност и нюансираност.

     Мащабността на човека се измерва именно с тази сложност. Когато четем VII глава на първа част, може да кажем, че човекът Ема е такъв, каквито са писмата му. Когато в трета част четем, че се среща с Леон, и казва на съпруга си, че е на уроци по пиано, виждаме друго лице: Ема е такава, каквито са лъжите ѝ. Привлекателността на Ема Бовари идва оттам, че тя е разпознаваема зад всяко едно от своите действия (и в писмата, и в лъжите, и в кризите си), че мечтата ѝ за динамичен и богат живот събира в нейния образ грубост и нежност, егоизъм и приглушена тъга.

ЗНАЧЕНИЕТО НА VII ГЛАВА ОТ ПЪРВА ЧАСТ

     Тази глава не се отличава с бурни събития. Не съществува необходимост героите да вземат съдбоносни решения. Не са представени остри кризи, каквито ще се разразят по-късно. Но тази глава е от особено значение за композиционното и смисловото изграждане на романа, тъй като в нея е показано как сред делничната тишина постепенно назрява разривът между представи и действителност, който ще доведе Ема, а след това и семейството до гибел.

     Тук основен обект на изображение е делникът – описан в привидно незначимите си детайли и принадлежащите към него човешки действия. Почти всяко изречение – както като значение, така и като ритъм, носи следите на безкрайната повторяемост. Забележително е обаче, че този портрет на делничното е снабден с рамка, която се отличава рязко от монотонно разгъващата се тъкан на всекидневието. В началото на главата рамката се отваря от една контрастна картина на медения месец – такъв, какъвто Ема си го представя въз основа на прочетеното в книгите. В края на главата контрастът спрямо портрета на всекидневието се създава чрез поканата за прием в замъка на маркиз Д'Андервилие – надежда за така липсващото в живота на Ема събитие. Ако картината на несбъднатия меден месец от началото е въображаема, то поканата за гостуване в замъка е съвсем реална. Тази разлика сякаш сама подтиква Ема да пренася свободно образите и сценариите от своите мечтания в действителността. Тъкмо това пренасяне от света на въображаемото в реалното всекидневие, а не самата мечтателност, стои в основата на опасната игра, която героинята ще започне.

     Чрез заложеното в тази глава Флобер внушава, че разликата между щастливия и нещастния брак е изключително крехка, често незабележима с просто око. От перспективата на един страничен поглед Шарл и Ема се справят успешно с новите си социални роли в семейството и се чувстват добре един с друг. Той е изпълнен с обожание; тя не просто се занимава със свирене и рисуване като обичайни аристократични занимания – меланхоличните ѝ песни са адресирани към Шарл, макар това да не е израз на влюбеност, а желание за влюбване. Наистина посланията на песните не разгарят у него някаква необичайна страст, но той обича да наблюдава как тя свири и рисува. Наред с това Ема не само се справя добре с управлението на къщата, но и внася дребни промени, които придават цвят и вкус на провинциалното всекидневие и облагородяват средата, в която семейството живее. Характерен пример за това са споменатите изящно написани фактури. Шарл от своя страна се гордее със съпругата си, като цени именно нещата, които я правят различна от останалите.

     Същевременно в тази глава са събрани най-негативните оценки за характера на Шарл: посредствен, банален, безинтересен, безчувствен. Това е така, защото при изразяването на тези характеристики повествователят съзнателно е доближил погледа си до гледната точка на Ема, и то в момент, в който тя прави своите преноси между света на мечтите и реалността и неминуемо вижда, че Шарл не отговаря на очакванията ѝ за съпруг и мъж.

     Важно е да се допълни, че мечтаният свят на Ема, който е на път да подкопае действителния, има както своите извори в изкуството (книгите, музиката, рисуването), така и определени места на активиране и усилване в действителността: природата (тъжната красота на залеза), театъра на обществените порядки (замъка и приемите).

     Интересно е решението на Флобер в тази глава да участва, макар и епизодично, и майката на Шарл, която до този момент е управлявала всички стъпки на сина си. Верен на своя повествователен подход, разказвачът се спуска до възприятията на старата жена и в речта ѝ: „Според нея Ема се държеше много на голямо [...]". Мимоходом Флобер щрихира отношенията между тримата като своеобразен любовен триъгълник, като подчертава неизпълнимата арбитражна роля на Шарл в него: все още младият човек е вътрешно убеден, че майка му е права, но съпругата му е непогрешима.

     Ако разположим зараждащото се тук разминаване между персонажите в темата за книгите и четенето, може да се каже така: Ема и Шарл се отчуждават, защото разчитат (разбират) произведението на живота през различни жанрови модели: Ема чете живота като любовен роман (романтичен и с изострен драматизъм), а Шарл чете семейния си живот като идилия.

РЕЧНИК

     Клише (фр.). 1. Печатна форма, която се изработва върху метал или друг твърд материал и служи да възпроизвеждане на илюстрации. Самият отпечатан по този начин образ също се нарича клише. 2. Преносно означава шаблонен израз; готова фраза.

     Стереотип (от гр.). 1. В полиграфията означава плоска или цилиндрична плочка от метал или друг материал с релефни образи на буквите и знаците; специално изработена матрична форма. 2. В психологията – трайна система от временни нервни връзки или условни рефлекси, активирането на които при определени условия от даден дразнител се осъществява под формата на последователност. 3. Преносно – трайно установена придобита нагласа, която кара индивида да постъпва по един и същ начин в определени ситуации.

ВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ

„Докато четете, наблюдавайте"

Какъв момент от отношенията между Шарл и Ема отразява седма глава (I част)? Доколко той е преломен или пък идва след някакъв предишен решаващ момент? Какво е значението на сватбата в развитието на тези отношения?

     Седма глава от първа част на „Мадам Бовари" отразява момента на прехода от първоначалната илюзия за щастие към първите неясни, но настойчиви признаци на разочарование в отношенията между Шарл и Ема. Това не е моментът на откритата криза, а нещо много по-фино и по-опасно – моментът, в който в тишината на всекидневието бавно се утаява усещането, че мечтата за брачно щастие не се сбъдва. Тук Ема все още не изневерява, не отправя обвинения към съпруга си, не се решава на бягство. Тя просто осъзнава – и точно това осъзнаване прави главата преломна. Именно затова тази глава е типичната завръзка на романа: тя не съдържа взрив, а поставя фитила на бавно горящ огън, който ще опустоши целия свят на героинята.

     Този преломен момент идва след едно предишно решаващо събитие – сватбата. Сватбата е сакрализираният праг, който Ема е очаквала със сърце, изпълнено от прочетеното в романите. За нея това е не просто ритуал, а обещание за нов живот, в който трябва да се сбъднат всички мечти за страст, изисканост и приключения. Значението на сватбата в развитието на отношенията е двойствено. От една страна, тя е върхът на очакването – онзи миг, от който Ема надява-се, че нейният живот ще заприлича на страниците, които тя жадно е поглъщала. От друга страна, тя се оказва мигът, който самата тя ще започне мълчаливо да сравнява с действителността – и това сравнение неминуемо ще излезе не в полза на действителността. Показателен е самият знак: Ема не оценява красотата на своя булчински букет и си мисли какво ли ще стане с него, ако случайно умре – мрачно предчувствие, което още преди завръзката ѝ подсказва, че сватбата няма да бъде онова, което е трябвало да бъде.

Решаващ момент ли е сватбеното пътешествие за младата двойка? Заздравява ли то връзката им?

     Сватбеното пътешествие не се случва. И тъкмо това го превръща в решаващ момент – но не като заздравител на връзката, а като първи и много осезаем удар върху нея. Ема мечтае за меден месец в далечни страни „със звучни имена", за дилижанс със завеси от синя коприна, за стръмни пътища, за звънчета на кози, за глухия шум на водопада, за лимонови дървета край брега на залива, за терасата на вила, върху която младоженците, „сами, с преплетени пръсти", съзерцават звездите. Този неосъществен меден месец, разгърнат само във въображението ѝ, се превръща в постоянно вътрешно мерило, спрямо което Шарл и провинциалната действителност винаги ще изглеждат бледи и жалки.

     Вместо да заздрави връзката, липсата на сватбено пътешествие подкопава още преди да е започнал общият живот. Ема не преживява поредица от изпитания и радости, които биха свързали двамата съпрузи с общи спомени и общи преживявания. Всичко хубаво остава в света на прочетените книги – а действителността настъпва без прелюдия, без магия, без сюжет. От тук нататък Ема ще живее с чувството, че истинският ѝ живот ѝ е бил откраднат, че на друго място, в големите градове, сред „шума на улиците, мълвежа в театрите, блясъка на баловете", сърцата се разтварят, а чувствата разцъфтяват – докато нейната участ е „студен таванен помещение със северен прозорец", в което „мълчалив паяк" плете мрежа в ъглите на сърцето ѝ.

По какъв начин повествователят достига до чувствителността на двамата централни персонажи? Доколко наблюдава Шарл и Ема заедно, доколко ги вижда поотделно?

     Повествователят на Флобер владее едно от най-фините изкуства в европейската литература на XIX век – изкуството да прониква във вътрешния свят на героите, без да го обяснява отвън и без да го налага чрез собствения си коментар. Той не описва чувствителността на Шарл и Ема с думите на обективен наблюдател, а сякаш се приближава до всеки от тях поотделно и започва да гледа през неговите очи, да мисли неговите мисли, дори да чува думите с неговия глас. Този похват днес наричаме свободна непряка реч и Флобер е един от най-големите му майстори.

     По-голямата част от главата ни води през чувствителността на Ема, при това толкова плътно, че границата между гласа на разказвача и вътрешния глас на героинята почти изчезва. Когато четем, че „речта на Шарл беше плоска като уличен тротоар и общоприетите идеи се нижеха там в делнично облекло, без да бъдат вълнение, смях или мечтание", това всъщност не е присъда, произнесена от повествователя – това е Ема, която мисли за съпруга си, използвайки своя вътрешен глас на разочарование. По същия начин, когато срещаме въпроса „Защо, боже мой, се омъжих?", той е поставен като пряка реч в устата на Ема, но целият откъс преди това вече ни е подготвил за него, като е нахлувал в нейния вътрешен свят.

     Спрямо Шарл повествователят също допуска моменти на близост, но много по-редки. Пример е моментът, в който Шарл, гледайки как Ема свири на пианото, изпитва растящо удивление и се гордее със съпругата си. Тогава разказвачът се доближава до неговите възприятия, но само за миг, преди отново да ни върне в света на Ема. Двамата съпрузи изключително рядко се наблюдават заедно, като едно цяло. Много по-често са показани поотделно, всеки затворен в собствения си вътрешен свят, всеки „чете" съвместния им живот по различен начин. Именно тази раздробеност на погледа е стилистичното въплъщение на разгарящото се между тях отчуждаване – те живеят под един покрив, но обитават различни вътрешни светове.

Доколко е значима ролята на майката на Шарл в отношенията му с Ема?

     Ролята на майката на Шарл в отношенията между него и Ема е значима, макар да е епизодична в самата глава. Тя внася трети глас в едно всекидневие, което иначе разчита само на приглушения диалог между двамата съпрузи. Госпожа Бовари – майката – представлява старото, установеното, спестовното начало, в което е бил отгледан Шарл. Според нея „Ема се държеше много на голямо" – тя укорява снаха си, че жарата, която отива в готварницата, е достатъчна за приготвянето на двадесет и пет ястия, а свещите и захарта се разходват като в богаташки дом. Тя учи Ема как да следи месаря, когато носи месото – с други думи, опитва се да ѝ наложи своя стереотип за живота на съпругата на провинциален лекар.

     Между двете жени се разгаря глухо съперничество. „Дъще" и „майко" се разменят от сутрин до вечер, придружени от леко потрепване на устните, а всяка от сладките думи има „глас, който трепереше от гняв". Това е един от най-точните психологически детайли на Флобер: той не показва открит конфликт, а неговите фини вибрации в самата интонация на думите.

     Значението на майката за отношенията между Шарл и Ема е в това, че тя поставя Шарл в невъзможната позиция на арбитър между две жени, за които той е емоционално свързан по различен начин. Шарл почита майка си и обича безкрайно жена си; смята преценките на едната непогрешими и все пак намира, че другата е безукорна. Тук Флобер щрихира един своеобразен любовен триъгълник, в който Шарл не може да заеме никаква устойчива позиция, защото е разкъсан между дълга на сина и обичта на съпруга. Този вътрешен разлом ще го прави винаги колеблив, винаги „недостатъчен" в очите на Ема – което подхранва още повече нейното разочарование.

Обърнете внимание на употребата на глаголи във второ лице единствено число във второто изречение на главата: „За да вкусиш тяхната прелест, би трябвало несъмнено да тръгнеш към ония страни със звучни имена, [...]". Каква е ролята на тези форми?

     Употребата на второ лице единствено число в това изречение – „За да вкусиш", „би трябвало да тръгнеш" – има изключително тънка стилистична функция. На пръв поглед разказвачът се обръща към читателя, като че ли го увещава да си представи какво би било, ако тръгне към онези страни „със звучни имена". Но всъщност това „ти" не е насочено към читателя – то е обобщителен, безличен глас, в който се крие вътрешният монолог на Ема. Второто лице единствено число тук изпълнява ролята на неопределено-лична форма, чрез която героинята сякаш убеждава сама себе си, че всеки, който би желал истински щастие, би трябвало да постъпи именно така – да замине, да преживее, да мечтае.

     Ролята на тези форми е двойна. От една страна, те правят мечтата на Ема универсална, издигат я до правило на щастието, което сякаш важи за всички хора и от което Ема се чувства несправедливо изключена. От друга страна, те скъсяват дистанцията между читателя и героинята – читателят е поканен, буквално с граматически похват, да влезе в кожата на Ема, да сподели нейното копнеене, да си представи заедно с нея онези страни, които тя никога няма да види. Така Флобер постига едновременно и обобщение, и интимност – и разкрива дълбочината на илюзията, в която Ема живее.

Каква е ролята на градацията от форми на условно наклонение на глаголите в трети абзац на VII глава?

     В третия абзац на главата Флобер разгръща цяла градация от условни глаголни форми: „ако Шарл би пожелал, ако би се досетил, ако поне веднъж погледът му би доловил нейните мисли, сърцето ѝ би се изляло във внезапна щедрост". Тази градация от условно наклонение изпълнява няколко много важни функции в изграждането на психологическия портрет на Ема.

     Първо, условното наклонение по своя граматически смисъл изразява нереално, потенциално, желано действие – действие, което не се случва, но би могло да се случи при определени условия. Като натрупва последователно няколко такива форми, Флобер постига ефекта на нарастващо напрежение между желанието на Ема и действителността. Всяко ново „ако" засилва усещането, че тя чака, надява се, отваря вратата на сърцето си – а Шарл така и не влиза през тази врата.

     Второ, самата градация – от най-общото „ако Шарл би пожелал" до по-конкретното „ако поне веднъж погледът му би доловил нейните мисли" – показва как желанието на Ема, вместо да утихва, се смалява до все по-минимални изисквания. Тя не иска велика страст – тя иска един поглед, едно уловено движение на мисълта. И даже това не получава. Именно тук е тежестта на градацията: тя измерва степента на разочарованието на Ема чрез самото смаляване на онова, което би било достатъчно, за да я направи щастлива.

     Трето, условните форми създават контраст с плътната, тежка действителност на Шарловото делнично поведение – действителност, изразена с изявителни глаголи в минало време: „не учеше на нищо, не знаеше нищо, не желаеше нищо". Между възможния свят на условното и действителния свят на изявителното зее пропастта, в която ще падне бракът на Ема.

Каква е представата на Ема Бовари за привлекателен и достоен за влюбване мъж? С какво Шарл не отговаря на тази представа?

     Представата на Ема Бовари за привлекателен и достоен за влюбване мъж е изградена изцяло от литературни модели – от романите, които е чела в манастира, от разказите на бившите ѝ другарки, от собственото ѝ въображение. За нея истинският мъж трябва да бъде многостранен – да „се проявява в многобройни дейности", да „въвежда в поривите на страстта, в тънкостите на живота, във всички тайни". Той трябва да знае всичко, което тя не знае – да плува, да се фехтува, да стреля с револвер, да разбира от езда, за която тя е чела в един роман. Той трябва да я преведе през тайнствените области на страстта и живота, да я направи по-мъдра, по-опитна, по-жива. Той трябва да бъде хубав, духовит, изискан, привлекателен – какъвто, според думите на самата героиня, несъмнено са мъжете, за които са се омъжили нейните бивши другарки от манастира.

     Шарл не отговаря на тази представа абсолютно във всичко. Той не умее да плува, нито да се фехтува, нито да стреля с револвер, и веднъж не може да ѝ обясни някаква дума във връзка с ездата. Речта му е „плоска като уличен тротоар", идеите му са делнични, без вълнение, смях или мечтание. Живял е известно време в Руан, но не е полюбопитствал нито веднъж да види парижките актьори в театъра. Той не води Ема през никакви тайнствени области – самият той не познава никакви тайнствени области. Не учи на нищо, не знае нищо, не желае нищо. Той смята, че Ема е щастлива – и точно това нейно спокойствие го задоволява. Ема, обаче, се сърди именно за това спокойствие, за тази „блажена отпуснатост", за самото щастие, което той ѝ дава – защото за нея щастието трябва да бъде вихрено, а не тихо.

Обърнете внимание на детайлите: Как си представяте деловите писма, които Ема пише на пациентите на мъжа си? Какво свидетелстват те за нейната душевност? Какво е значението на описанието на памучната нощна шапчица, с която спи Шарл?

     Деловите писма, които Ема пише на пациентите на съпруга си, са едновременно нещо съвсем практично и нещо съвсем поетично. Тя изпраща сметките за лекарските посещения в „умело съчинени писма, които никога не приличаха на търговски фактури". Може да си ги представим така: с изящен почерк, с внимателно подредени думи, с любезни встъпителни и заключителни фрази, може би с намек за прочетени в романи учтивости, с ритъм на изреченията, който не наподобява сухата фактура, а по-скоро писмо от някой изискан кореспондент.

     Тези писма свидетелстват за много неща за душевността на Ема. От една страна – за нейната естетическа чувствителност, за нейното упорито желание всичко около нея да носи отпечатъка на нейния личен вкус. Дори там, където животът поставя най-баналната задача – да събереш пари за лекарска услуга – Ема не се примирява с баналността, а я преработва, облагородява, дава ѝ форма. От друга страна, писмата свидетелстват за нейното дълбоко несъзнателно смесване на изкуство и живот, на литература и всекидневие. Тя не различава сферата на естетическото от сферата на прагматичното. И тъкмо това смесване, което тук изглежда безобидно и дори чаровно, ще стане в третата част на романа причината за нейната гибел – защото същата тази ръка, която пише изящни фактури, ще пише и любовни писма, и запис след запис за лихваря Льорьо, докато не потъне в дългове.

     Описанието на памучната нощна шапчица, с която спи Шарл, има съвсем противоположна символна тежест. Тази шапчица е емблема на баналността, на провинциалното, на неромантичното. Тя се разхлабва през нощта, косите на Шарл падат разчорлени по лицето му, побелели от пуха на възглавницата, връвчиците на шапчицата се развързват. Ако Ема е шифрът на естетическото, което иска да проникне в живота, то Шарл със своята памучна нощна шапчица е самият делник, отдаден на своята удобна и неромантична форма. Именно тази шапчица е един от онези дребни, но убийствени за въображението на Ема детайли, които бавно го унищожават. Ема мечтае за съпруг с „остроконечна шапка и ръкавели" – а получава мъж с памучна нощна шапчица.

Каква е ролята на природните картини за внушаване на чувствата на персонажа (Ема Бовари)?

     Природните картини в тази глава изпълняват ролята на нещо като огледало на душата на Ема – не буквално и не декоративно, а като среда, чрез която нейните вътрешни състояния получават външна изразителност. Флобер използва пейзажа не като фон, а като продължение на психологията на героинята.

     Един от най-показателните пейзажи е сцената на алеята, където Ема се разхожда с малката си италианска хрътка. Слънцето залязва, между клоните небето е червено, а стволовете на дърветата, „подобно на посадени в права линия дървета", приличат на „тъмна колонада, изрязана на златист фон". Тази картина е едновременно красива и меланхолична – както е красива и меланхолична душата на Ема в този момент. Природата тук не е просто гледка, а състояние на духа, обективирано във външния свят. Когато я обхваща страх, тя вика хрътката си Джали, връща се бързо в Тост, отпуска се в креслото и цялата вечер мълчи – природата се е оттеглила, а с нея се е оттеглило и вътрешното вълнение.

     Друг важен пейзаж е бурята: „връхлитаха бури, морски ветрове, които, помитайки внезапно цялото плато на Ко, разнасяха далеч из полята солена хладина". Тръстиките, приведени до земята, свиреха; листата на буките шумоляха с бърз трепет; върховете им се люлееха и продължаваха своя „тържествен шепот". Ема загръщаше по-плътно шала около раменете си и ставаше. В тази картина внушението за буря наистина стигаше до най-скритите ъгли на душата ѝ – външната природна стихия отговаря на тайното вътрешно вълнение, на желанието за нещо драматично, за нещо, което ще разбие тишината на нейния живот.

     Ролята на природните картини е в това, че те дават на Ема временен изход от делничното. Природата активира и усилва нейната мечтателност, извлича я от домашния кръг, дава ѝ пространство да преживее своята тъга, своята нежност, своя копнеж. В същото време тези природни картини имат и предупредителен смисъл – те намекват, че бурята вече е започнала, макар да е още само шепот в короните на дърветата.

Въпроси и задачи

Коя е основната тема на романа и как тя кореспондира с традицията на романтическата литература? В каква посока са се развили някогашните романтически блянове?

     Основната тема на романа „Мадам Бовари" е любовта като съкровена същност на човека – любовта, разбирана като състояние на вживяване, на мечтателност, на изнесеност на съзнанието и въображението извън границите на всекидневието. Тази тема кореспондира дълбоко с традицията на романтическата литература, която през първата половина на XIX век издига чувството до върховна ценност, поставя страстта над разума, героя над обществото, мечтата над реалността.

     Но Флобер не приема тази романтическа традиция направо – той я преосмисля. Романтическите блянове в „Мадам Бовари" са се развили в много специфична посока: те не са присъщи на героичен буревестник, който тръгва към бунт и подвиг, а са заседнали в главата на една провинциална съпруга, която е поглъщала романтически четива като юноша и която сега се опитва да ги приложи в дребния си, отегчителен живот. Романтическите идеали, които у поетите като Байрон или Ламартин са били вопъл на свободата или духа, у Ема Бовари са се превърнали в готови образи – заветна страст, съдбовна любов, тайнствен и красив мъж, далечни страни „със звучни имена". Тези образи, откъснати от своята голяма духовна почва, се превръщат в клишета.

     Показателно е самото сравнение с романтическите герои. Страстта у романтиците е всеобемащата страст, която „може да преобърне света". У Ема тази страст е „плаха, несигурна, бездейна". Тъкмо затова тя определя целия живот на човека, а не само кратките моменти на неговата младост или екстаз. Романтическите блянове са се развили в посока на своята битова, ежедневна консумация – и точно затова стават разрушителни. Романтизмът, свален от планинските си върхове в тихите провинциални къщи, се превръща в отрова.

С какво е характерен моментът на VII глава (от I част) в романа? Каква е смисловата му тежест за изграждане на цялостното произведение? По какъв начин присъства основната тема на „Мадам Бовари" в тази глава?

     Седма глава от първа част се характеризира с това, че е момент на тиха, вътрешна завръзка – без външен драматизъм, без събития, които веднага личат отвън, но с огромна вътрешна напрегнатост. В нея не се случва нищо, което може да се разкаже в едно изречение – и точно това е нейната сила. Съдържанието ѝ е изтъкано от повторяемо всекидневие: сутрини, обеди, вечери, разходки, гостувания на майката, свирене на пиано, писане на фактури, разходки в алеята. Но именно в тази монотонност постепенно назрява разривът между представи и действителност, който ще доведе Ема, а след нея и цялото семейство, до гибел.

     Смисловата тежест на тази глава за изграждане на цялостното произведение е основополагаща. Тя е моментът, в който в героинята зрее същественото за целия роман осъзнаване: това не е щастието, за което мечтая. От този вътрешен ропот, от този недоволен въпрос „Защо, боже мой, се омъжих?", тръгват всички следващи стъпки на Ема – срещата с Леон, увлечението по Родолф, бягството от Родолф, връщането към Леон, срещите в Руан, дълговете при Льорьо, самоубийството с арсеник. Ако тази глава не съществуваше, ако читателят не преживееше заедно с Ема бавното нарастване на разочарованието, всички следващи катастрофи биха изглеждали произволни и неправдоподобни. Именно VII глава ги подготвя, легитимира ги, прави ги психологически неизбежни.

     Основната тема на „Мадам Бовари" – любовта като мечтателна същност на човека – присъства в тази глава в цялата си сложност. Показани са всички нейни лица: изворите на мечтата (книгите, песните, рисуването), нейните изразни средства (природата, залезите), нейните разочарования (Шарл, който не отговаря на очакванията), нейните тайнствени пориви (въпросът „при други комбинации на случая да срещне друг мъж"). Показано е как любовната мечта се сблъсква с делничното всекидневие, как в тази среща делничното постепенно я поглъща, но не унищожава – а я обезобразява и превръща в тайно, разяждащо недоволство.

Как са обвързани темата за любовта и темата за парите?

     Темата за любовта и темата за парите в „Мадам Бовари" са обвързани с една сложна, дискретно изградена, но неотменима връзка, която представлява един от най-оригиналните приноси на Флобер към литературата на XIX век. На пръв поглед двете теми изглеждат несъвместими – любовта принадлежи на света на чувствата и въображението, а парите – на света на битовите и материалните необходимости. Но Флобер показва, че точно защото Ема Бовари не различава мечтата от действителността, тя не може да раздели и любовта от парите: онзи, който иска да живее живота като любовен роман, трябва да плати за декора на този роман.

     Обвързването между двете теми е представено вече в VII глава – с онези „умело съчинени писма", които Ема пише на пациентите на съпруга си и които „изобщо не приличаха на търговски фактури". Тук изкуството на писмото и същността на фактурата вече са слети в един и същ жест. Ема не иска да живее в света на фактурите – тя иска дори фактурата да прилича на писмо. Но обратната страна на този жест ще се разкрие в третата част на романа: за да живее в своя любовен роман, тя ще пише не фактури, а записи – записи за лихваря Льорьо, който постепенно затяга около нея обръча на изнудването.

     Именно тук е дълбочината на връзката. Мечтателната любов на Ема получава реален израз в лукса, в „волното живеене нашироко, без ограничения и без мисъл за следващия ден". Тя не може да се влюби, без да купи – защото любовта, каквато я разбира тя, е и материален театър: скъпи дрехи, подаръци, разходки с фаетон, наем на стаи в Руан. Парите се превръщат в необходимото условие на любовния сценарий. И когато сметките на Ема растат, любовта ѝ не расте – напротив, тя започва да се разпада, защото се оказва обвързана с нещо, което не може да съществува без пари.

     Оттук произведението разработва една много важна тема, без да я посочва пряко: убива ли бракът любовта заради натрупването на всекидневни материални и битови необходимости? Надделяват ли фактурите над писмата? Флобер не дава пряк отговор, но успява да внуши, че въпросът виси пред всяка семейна двойка – и че всеки индивид трябва да отговори според своята чувствителност и своята воля.

В какво се състои привлекателността на главната героиня?

     Привлекателността на Ема Бовари е един от най-загадъчните въпроси, които поставя този роман. Ема не е добра съпруга, не е добра майка, не е добра любовница – тя лъже, харчи, забравя дъщеря си, изневерява, накрая се самоубива и оставя семейството си в разруха. И все пак нейният образ е останал един от най-обичаните и най-разбираемите в европейската литература. Защо?

     Отговорът е, че Ема е разпознаваема. Внимателният и непредубеден прочит показва, че тя не е фантазьорка от анекдот, покварена жена и лоша майка – всяка от тези етикети е груба и не изчерпва образа ѝ. Ема е сложен и противоречив характер, в който едновременно съжителстват грубост и нежност, егоизъм и приглушена тъга, желание за живот и страх пред живота, мечта и разочарование от собствената мечта.

     Привлекателността ѝ идва оттам, че тя е узнаваема зад всяко едно от своите действия. И в писмата, които пише към Родолф и Леон, и в лъжите, които сипе на съпруга си, и в кризите на болестни състояния, и в моментите на прекомерно харчене – винаги е тя, същата Ема, същата душа, която мечтае за динамичен и богат живот. Мечтата ѝ за такъв живот съсредоточава в нейния образ най-различни, дори противоречиви черти – и това я прави жива и достоверна.

     Освен това Ема е привлекателна с това, че вижда пропастта между мечтата и живота – и не може да я приеме. Много хора живеят с тази пропаст, но повечето от тях се примиряват. Ема отказва да се примири. И макар нейният отказ да я води към гибел, самата непримиримост е нещо високо, нещо, което читателят разпознава в себе си, дори когато осъжда постъпките ѝ. В този смисъл Ема е трагичен образ – не защото е величествена, а защото е неспособна да живее в условията, в които е поставена, и това я прави близка на всеки, който някога е искал повече от онова, което животът му е дал.

На какво се дължи предимно негативният портрет на Шарл?

     Предимно негативният портрет на Шарл в тази глава се дължи преди всичко на повествователната гледна точка, която Флобер съзнателно е избрал. В по-голямата част от главата разказвачът е доближил своя поглед до гледната точка на Ема – до нейната чувствителност, до нейните разочарования, до нейните нарастващи очаквания. И именно от тази гледна точка Шарл наистина изглежда посредствен, банален, безинтересен и безчувствен.

     Ако прочетем внимателно откъса, ще видим, че всички негативни характеристики на Шарл са изразени в момента, когато Ема прави своите преноси между света на мечтите и света на реалността. Тя очаква някакво съответствие между двата свята – а Шарл, разбира се, не може да отговори на тези очаквания. Той не е литературен герой. Той е обикновен провинциален лекар, който вечер яде остатъка от задушеното месо, изхрупва една ябълка, изправя каната и си ляга в кревата с памучна нощна шапчица. Речта му е плоска, идеите му са делнични, интересите му са скромни.

     Но негативността на портрета не е абсолютна – тя е относителна спрямо очакванията на Ема. Погледнат сам за себе си, Шарл не е зло същество. Той обича безкрайно жена си, гордее се с нея, показва в гостната две малки скици, рисувани от нея, поръчал е за тях много широки рамки. Той е способен на дълбока преданост – в третата част на романа, когато Ема е болна, той ще се грижи за нея неотклонно. Той е човек с добро сърце, но с ограничен ум и без въображение – и точно за това ще му прости Флобер в най-финалните страници на романа, когато Шарл ще преживее собствения си срив след смъртта на Ема.

     Следователно негативността на портрета на Шарл в VII глава е плод на художествен избор – на решението на повествователя да гледа на Шарл през очите на Ема. От гледната точка на Ема Шарл е разочарование. От гледната точка на Ема самата тя има право да иска повече от него. Но читателят, който вижда цялата картина, разбира, че Шарл не е виновен за това – той просто е такъв, какъвто е.

Как може да обобщим възгледите за семейството, разгърнати в „Мадам Бовари"? Защита или критика на семейната институция представлява романът?

     Възгледите за семейството, разгърнати в „Мадам Бовари", не могат да се сведат нито до защита, нито до критика на семейната институция – и точно това прави романа сложен, богат и до днес актуален. Флобер няма намерение да осъжда или да оправдава единия или другия от съпрузите, нито самата институция на брака. Той просто показва, с максимална художествена точност, как в едно семейство, което изглежда нормално, дори благополучно от гледна точка на страничния наблюдател, се разгаря вътрешна криза, която ще доведе до катастрофа.

     От една страна, романът наистина би могъл да се прочете като критика на семейството. Той показва как всекидневната рутина убива романтичните очаквания, как икономическите съображения на майката (кой колко харчи, кой колко пести) стягат обръча на снахата, как двамата съпрузи живеят под един покрив, но всъщност никога не се разбират, никога не се докосват душевно. Той показва как бракът, съграден без съответствие между вкусовете и очакванията на съпрузите, се превръща в затвор.

     От друга страна, романът не осъжда еднозначно семейството. Той показва и обратното – момента на семейно щастие в началото, когато „сякаш златен пясък посипваше цялата пътечка на неговия живот" на Шарл. Той показва верността, обожанието, гордостта на Шарл от съпругата му. Той показва усилията на Ема да облагороди дома, да внесе цвят и вкус в провинциалното всекидневие. Тоест семейството не е показано като нещо чудовищно от само себе си. Проблемът не е в семейството като институция – проблемът е в разминаването между хората в него, между техните жанрови модели на четене на живота.

     Оттук може да обобщим така: „Мадам Бовари" не защитава и не критикува семейството – той изследва семейството. Той поставя пред всяка семейна двойка въпроси, на които всеки трябва да отговори сам: убива ли бракът любовта? Може ли човек да остане верен на мечтите си в условията на всекидневието? Може ли двама души, които не могат да се разберат вътрешно, да преживеят щастливо общ живот? Флобер не дава отговори – той оставя на всеки читател да си направи собствения извод.

Защо дъщерята на Ема и Шарл Берта получава толкова незначима роля в повествованието?

     Незначимата роля на Берта в повествованието е един от най-показателните художествени избори на Флобер и има дълбок психологически и композиционен смисъл. Берта не е епизодичен персонаж по случайност – тя е незначима, защото самата Ема я третира като незначима.

     Ема е мечтала за син. Когато научава, че е родила дъщеря, тя се обръща с лице към стената – жестът е знак за нейното вътрешно отчуждение от детето още от първия миг. От този момент нататък Берта присъства в живота на майка си като едно неудобство, като нещо, което Ема не иска да види в своята красива представа за живот. Дори когато детето протяга ръчички към нея, Ема го отблъсква. Дори когато Берта се разболява, Ема се тревожи, но по-скоро епизодично, отколкото истински дълбоко.

     Флобер съзнателно поддържа Берта настрана от главния сюжет, защото Ема е поставила Берта настрана от своя вътрешен свят. Ема гледа на майчинството не като на щастие, а като на нова тежест, като на още едно доказателство, че животът ѝ не се сбъдва. Именно затова „майчинството не успява да ангажира съзнанието" на Ема – тя има дъщеря, но продължава да живее в своите мечти за друг живот.

     Незначимата роля на Берта има и по-широк символен смисъл. Тя е доказателство, че мечтателната любов на Ема е егоистична – тя не се разпространява върху най-близките ѝ хора. Ема обича идеята за любовта, но не обича конкретните хора около себе си. Берта е жертвата на тази форма на любов. И финалът на романа, в който Берта, останала сирачка, е взета от някаква леля и впоследствие изпратена да работи във фабрика, е горчивият епилог на егоизма на нейната майка. Флобер оставя този факт да падне почти в скоби – защото и в света на Ема, и в света на самия роман, Берта е останала в скоби.

По какво се отличават персонажите на Флобер от тези на Балзак?

     Персонажите на Флобер се отличават от тези на Балзак по няколко много важни начина, свързани с различните художествени методи на двамата големи френски реалисти.

     На първо място, персонажите на Балзак са изградени около една доминираща страст или обсесия. Дядо Горио е поглъщащата бащина обич, Растиняк е амбицията, Вотрен е бунтът срещу обществото. Всеки от тях е като нещо издялано от един камък – ясен, откроен, определен от своята страст. Персонажите на Флобер, напротив, са изградени от много и противоречиви подбуди. Ема Бовари не е само мечтателка, не е само егоистка, не е само чувствена – тя е всичко това наведнъж, и черта минава между всичките ѝ характеристики. Шарл не е само глупак, но и способен на дълбоко обожание. Този смесен, противоречив характер прави персонажите на Флобер по-близки до реалния човек, по-нюансирани.

     На второ място, персонажите на Балзак носят своята социална принадлежност като лична съдба. Балзак пише „Човешка комедия" – огромна фреска на обществото, в която всеки персонаж е показател на своя обществен слой. Персонажите на Флобер, обаче, са предимно интимно, психологически изградени – тяхната социална принадлежност е важна, но не изчерпва тяхната същност. Ема не е представена като „провинциална дребна буржоазка" – тя е представена като жена с определена душевност.

     На трето място, повествователят у Балзак е всезнаещ и активен – той анализира, обяснява, коментира, дори морализира. Повествователят у Флобер е скрит, тих, доближава се до персонажите, влиза във вътрешния им свят, но не се произнася. Флобер настоява за максимална обективност – позиция, която ще стане знаме за целия натурализъм и модернизъм след него.

     На четвърто място, езикът на Балзак е буен, изобилен, енергичен, разгърнат с широки жестове. Езикът на Флобер е внимателно шлифован, всяка дума е претеглена, всяка фраза е дълго обработвана. Флобер прочува с това, че „обработва продължително и внимателно всяка фраза и създава множество последователни варианти на едно произведение". Балзак пише с бързина на журналист, Флобер – с бавността на бижутер.

     Тези отличия обясняват защо „творчеството на Флобер не принадлежи еднозначно" към реализма. То е реализъм, но реализъм, който вече поглежда към бъдещето – към модернизма, към психологическия роман, към стилистичното изкуство на XX век.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

     Романът „Мадам Бовари" на Гюстав Флобер е едно от онези произведения, които не могат да се изчерпат с едно четене или с една еднозначна оценка. Той стои като огледало пред всеки читател и всяка епоха, а всеки поглежда в него от собствената си перспектива и намира в него онова, което търси – или онова, което го изненадва. Възходът и падението на Ема Бовари са едновременно история на една конкретна провинциална съпруга и вечна притча за всеки човек, който копнее за нещо повече, но не намира сили, воля или мъдрост да съчетае мечтата с делника.

     VII глава от първа част е сърцето на този роман – мястото, в което всичко започва, макар отвън да не изглежда, че нещо се случва. Флобер тук показва изключителното си майсторство да превръща тишината на всекидневието в драматично действие, да разкрива през дребните жестове (памучната шапчица, изящната фактура, свиренето на пианото, разходката с хрътката) големите вътрешни движения на човешката душа. Тук се ражда завръзката – не като събитие, а като осъзнаване. И именно това осъзнаване поставя началото на цялата гибелна траектория на героинята.

     Ако прочитаме внимателно творбата, ще видим, че тя не осъжда и не оправдава своята героиня. Тя ни показва Ема в цялата ѝ противоречивост – с нейната мечтателност и нейния егоизъм, с нейната нежност и нейната грубост, с нейната приглушена тъга и нейното безсмислено разточителство. Тя ни показва и Шарл – не като карикатура на глупака, а като човек със скромни възможности, но с искрена любов и способност да преживее дълбока покруса. Между тези две души Флобер разгръща драмата на едно семейство, което не се сблъсква пряко, но се разпада тихо, отвътре, защото двамата съпрузи „четат" съвместния си живот през различни жанрови модели: Ема – като любовен роман, Шарл – като идилия.

     Именно затова „Мадам Бовари" остава актуален и до днес. Въпросът, който той поставя, не се е състарил: убива ли бракът любовта заради натрупването на всекидневни материални и битови необходимости? Надделяват ли фактурите над писмата? Всеки читател, всяка епоха, всяко семейство ще отговори по свой начин – защото Флобер ни е оставил не решение, а огледало. А в огледалото, разбира се, всеки вижда преди всичко себе си.