Аз съм млада, млада, млада: анализ на стихотворението „Амазонка“ от Елисавета Багряна и неудържимата жизненост във „Вечната и святата“
Зареждане на оценките…
Стихийната жизненост, която неудържимо блика от стихотворението „Амазонка”, е една от най-специфичните черти на твореца и човека Багряна. Лириката й е глас на младостта, на самочувствието, на жаждата за живот и увереност. Нищо не може да възпре устремената към просторите душа! Сякаш дълго стаяван глъбинен порив набира смелост и се отприщва като тръбен вик, за да защити правото на човека сам да избира пътеката на живота си.
Поетическият глас на младата Багряна е толкова силен, толкова самостоятелно нов и непознат, че се забелязва веднага на фона на разнообразната и богато одарена литературна атмосфера в първата четвърт на XX век. Поезията й е микровселена на желания и пориви. На жената? Но и не само на жената. Това е стремежът на човека от онези десетилетия, който воюва за разкрепостяване на мисълта, на най-обикновените емоции: за него пълноценното изживяване на мига е израз на духовна свобода.
За младата Багряна най-силната изява на тези стремления естествено е любовта - земна, чувствена, макар и без открита еротика. След миражно безплътните видения на символизма, облъхнати от предчувствие за обреченост, вина и неизбежно крушение, стиховете на Багряна носят топлия дъх на живота и земята. Той е ведър дори в болката и страданието, осезаемо конкретен и в най-смелите копнежи. Багряна остава напълно чужда на всички модернистични течения, които бележат върховете на нашата поезия от началото на XX век: символизъм, експресионизъм, имажинизъм... Тя е модерна като самочувствие, емоционална тоналност, критерий и поглед към човека и света. Въпреки дълбоките й връзки с фолклора, тя е безкрайно далеч от патриархалната унификация. Дори нещо повече – точно във фолклора открива изблици на онзи духовен порив, който се противопоставя на всекидневната скованост и стъпкване на индивидуалността.
През 1922 г. във “Вестник на жената" четем: „Сред младите имена на най-младата ни поезия нейното място не е между последните, защото то може би е от малкото трепетни обещания на днешната българска лирика. " Багряна, която писателят Константин Константинов нарича „трепетно обещание", и до днес е примата, първата дама на българската поезия. Тя влива в литературата ни напористия устрем към хоризонтите на духовната свобода, примамливи, необгледни, магнитни. Поезията й излъчва особена магия, покоряваща, увличаща, непозната: магията на извечно човешките стаявани желания, на природно заловената жажда да се опитат радостите на света.
Като своеобразен лиричен герб в творчеството на Елисавета Багряна се откроява стихотворението „Амазонка”. То е спонтанно радостен вик, откровение на младата жизненост и нейната неутолимост да живее - не с мисъл за утре, а за днес. Да живее не с мисълта и въображението си, а със сетивата си. Тук, както и във всички стихове на Багряна, лирическият субект е жената, нравствено отъждествена с поетесата. За нея съмненията и тревожните предчувствия, колебанията и плашещите сенки на миналото са напълно непознати. В „Амазонка” тя няма биография. Единственото нейно битие е настоящият миг, необременен от нищо, миг на пълно разтваряне на душата за тайнствената необозримост на света. Това е летеж на духа към простор и красота. Самото оприличаване на лирическата героиня с амазонка вече очертава своеобразен духовен свят.
Всъщност какво означава амазонка? Съвременното значение на думата е ездачка. Названието идва от древногръцката митология, този изумителен, недостижим и неизчерпаем свят, който и днес, и завинаги остава извор на сюжети, паралели, вдъхновение. Страната на амазонките, племе само от жени ездачки, се намира в „най-отдалечените брегове на Евскинския Понт" (така древните гърци наричат Черно море). Това са „страшни жени воини", „никой не можел да се сравнява с тях в изкуството да си служи с копие". Но и те са победени от Херкулес.
Багряна много свободно и съвсем произволно борави с митологичните представи, заимства герои от географски понятия, но изобщо няма за цел да следва хода на легендите. Тя създава своя лирическа микровселена. За нея е важно единствено духовното внушение, избликът на емоциите, непридържането към митологичния сюжет. За артистичното боравене с древногръцкото наследство свидетелства например строфата: „Ний ще стигнем Хеликон/ В изгревния час -/смело, мой Крилати кон,/ жребият е с нас."Амазонките наистина обсаждат Атина, но не са от посетителите на „зеления", „гористия Хеликон" - планината, където всяка пролет, както и на „ високия Парнас" „Аполон Води хора от деветте млади прекрасни музи" - на поезията, трагедията, комедията...
Преплитат се съвременност и митология. С кого се отъждествява героинята? Със съвременната амазонка или с митологичната й прасестра?
Стихотворението започва с лирично откровение. Интонацията е самоуверена, категорична. Стихът се лее звънък, ритмично поривен, мелодичен, емоционално наелектризиран: „Вее утринна прохлада/в моето лице -/аз съм млада, млада, млада,/ с огнено сърце./ Моят вихрен кон лети/ бодро и безспир -/ пред очите ми цъфти/ неогледен мир..." Епитетите, колкото и различни, са подбрани в една гама: „огнено сърце", „вихрен кон”, „искрометни копита"... Утринната прохлада кореспондира със зората в живота на младата героиня. В така щрихираната обстановка се вплита „песен светла" - ехо от легендарната древност. По емоционален заряд, настроение, ритмика, дори и ситуационно таз и песен е специфично продължение, вариация на началното откровение, но вече с митологични рефлексии. Сходството е не само в психологически план, но и ситуационно:
„утринна прохлада" - „изгревния час". Ако в понятието амазонка е заложено концептуалното ядро на творбата, то споменаването на Персей и Андромеда се явява по-скоро един митологичен орнамент.
Откриваме и определено фолклорни навеи. Но самият фолклор се ражда от митологията. Мотивът за коня, който удря с копито по земята и там бликва извор, се среща в приказките на много народи, в българските - също: „Там под твоята подкова/ извора лъчист/ ще избликне в струя нова-/ Животворен, чист." Митологичните отправки са рядко явление в поезията на Багряна, но фолклорните - неотменна част от общата атмосфера на „Вечната и святата” (1927), от цялостния поглед на Багряна към света и човека. И веднага си припомняме един друг алегоричен образ – кукувицата от едноименното стихотворение. В подчертано разгърнат фолклорен план поетесата детайлизира специфични черти в образа на героинята си, а в „Потомка” търси дълбоката им основа в родовия корен и в гласа на Кръвта.
Четейки „Амазонка”, бихме могли да зададем много въпроси, които в текста не получават отговор. Кои са „моите сестри" от песента - другите древни амазонки или всички жени по света, които се стремят към красотата на волния дух, които искат да разтворят душата си за хоризонтите на необгледното?
Най-вероятно и едното, и другото. Коя е „нашата победа"? Кой е „трудния ни път"? Да стигнат Хеликон или да завоюват правото си на радост, избор, разкрепостеност? Поезията на Багряна в повечето случаи е твърде еднозначна. Поетесата не ни оставя да гадаем лирическите й послания, да търсим скрития им смисъл. Но В много стихове на „Амазонка” е поетически двузначна. Всичко обаче се слива в едно общо внушение - властно, ясно, недвусмислено - жажда за волност и радост, за правото на лична човешка реализация. Това е посланието на младостта, на една разкрепостена жена, която звънко и гръмко заявява - аз съм жена и искам да живея.
Всички творби от първата стихосбирка на Багряна съществуват напълно самостоятелно, независимо една от друга, но проблемно те се сливат в една цялостна поема, озаглавена „Вечната и святата”. Наистина тази поема не е организирана сюжетно и формално графично, но тя е духовната изповед на една нова душевност, на една непозната дотогава за българската литература жена; тя е нейно откровение, фиксирано във времето и отдалечено от конкретно историческия момент към вечните човешки страсти, неподвластни на векове и десетилетия. Коя е тази, която поетесата определя в заглавието „вечната и святата"? Жената, любовта, несломимата жизненост, самият живот? Или всичко заедно - един разбунен ренесансов вик, отхвърлил патриархалната затвореност, двуличното смирение и потиснатост на най-естествените пориви на душата.
Неутолимата жизненост е един от водещите, може би най-специфичният, най-отличителният мотив във „Вечната и святата”. Но далеч не единствен. Стихосбирката е много по-богата проблемно, концептуално, емоционално от този порив на младостта, от това послание на изконната жажда за радост и живот. В отделни творби този порив придобива по-богата, по-детайлизирана изява, разкрива различни страни от индивидуалността на лирическата героиня. Всеки цикъл в сборника, всяка творба разширява нейния духовен периметър, включва нови и нови мотиви - за болката от скъпите загуби, за миговете на тъга и унилост, за корените на живота и духа, за родината. „Амазонка” е само бурен,магически лиричен изблик на жизнения устрем, ясен, категоричен, еднопланов. Богатството на проблемите поочертава образа на поетесата, дълбочината на лириката й, разгръща изявите на таланта й, определя мястото й в нашата литература.
Свързани материали
Родната сестра на вятъра, на водата и на виното: поетичният свят на Елисавета Багряна, обзорен анализ на лириката ѝ
Обзор върху лириката на Елисавета Багряна, който тръгва от една оценка отпреди век и стига до зрелите ѝ книги. В началото е приведено какво пише за младата поетеса „Вестник на жената“ през 1922 г. и защо още тогава името ѝ се откроява. Оттам разборът очертава онова, което прави гласа ѝ различен на фона на богатата литературна среда: самоувереният, ясен и категоричен стих, устремът към духовна свобода и горчивият привкус, който се прокрадва между редовете, когато свободата е още само мечта. Следва частта за жената като личност в тази поезия и за любовта като най-силна изява на духовния порив: жизнена, земна и чувствена, но без капка еротика, различна от миражните видения на символизма. Проследена е и връзката с фолклора, при която най-традиционното и най-модерното съжителстват, без поетесата да се доближава до патриархалната скованост или до модернистичните течения на времето. Отделно място е дадено на „Вечната и святата“ като книга, чиито стихотворения съществуват самостоятелно, но проблемно се сливат в едно цяло, и на въпроса коя всъщност е вечната и святата. Самостоятелен акцент е поставен върху „Потомка“: преплитането на мотивите за корена, верността и греха, свободното тълкуване на „греха ни пръв“, петкратното „може би“ и сблъсъкът между въображаемото минало и категоричното настояще. Темата за родината продължава с „Моята песен“ и с конкретния повод, за който самата Багряна разказва. Финалът поглежда към следващите стихосбирки и към промяната в кръгозора на поетесата, когато в стиха ѝ нахлуват съвременността и тревогата от приближаващата война. Разборът е подходящ за реферат или есе върху поезията на Багряна, за подготовка за изпитване и класна работа и за преговор преди зрелостен изпит, когато е нужен цялостен поглед върху творчеството ѝ, а не разбор на едно стихотворение.
Домът затвор и жената скитница: поезията на Елисавета Багряна. Анализ на „Потомка“, „Вик“, „Зов“, „Стихии“ и „Кукувица“
Три врати, решетка на прозореца, ръждясали ключалки, а отвъд тях слънце, вятър и непреминати пътища. Върху този сблъсък е изградена лирическата героиня на Елисавета Багряна и точно него проследява настоящият анализ. Началото очертава мястото на поетесата в българската литература от двайсетте години: какво ново внася нейният глас след символизма, откъде идва усещането за витална сила и как то се съчетава с връзката с родовите корени, заявена в „Потомка“. Следва разглеждане на мотива за дома затвор. Стихотворението „Вик“ е разчетено чрез преобърнатите значения на дома и чрез изповедта на една отчуждена душа. При „Зов“ са проследени знаците на отнетата свобода и опозициите, върху които се крепи драмата на героинята. Отделно внимание е отделено на „Стихии“ и на образа на волната скитница, съизмерила себе си с природните стихии, както и на „Кукувица“, където митологичният и фолклорният пласт нюансират избора между пътя и домашното огнище. Самостоятелен раздел е посветен на любовната лирика: кои текстове стоят в основата на наблюдението, откъде идва драматизмът им и с какво образът на любимия се различава от символистичния копнеж. Финалната част обединява отделните стихотворения в цялостен духовен портрет на жената от новото време. Тълкуванията са подкрепени с цитати от стиховете и с понятията, необходими за писмен отговор, което прави текста подходящ за подготовка за матура, за интерпретативно съчинение и за устен отговор върху творчеството на Багряна.
Кръвта, която буди нощем: анализ на стихотворението „Потомка“ от Елисавета Багряна и на родовата памет без прародителски портрети
Стихотворението „Потомка“ е прочетено тук като лирическо откровение за това какво наследява човек, когато няма нито прародителски портрети, нито фамилни книги. Разборът започва отдалеч: с мястото на Елисавета Багряна в българската поезия от 20-те години на миналия век и с новото, по-земно и по-сетивно светоусещане, което тя внася след символизма. Представена е първата ѝ стихосбирка и духовният облик на лирическата героиня, непозната дотогава в поезията ни. Оттам изложението се съсредоточава върху основния проблем на творбата: родовата първооснова и въпроса доколко човек може да разгадае себе си, без да се обърне към корените си. Проследено е как отрицанието в началото на стихотворението се превръща в път към друг, по-сигурен източник на самопознание, и защо този път минава през усещането, а не през документа. Отделно е разгледана романтичната картина, която изплува в съзнанието на героинята, и образите, които изграждат представата за волност в цялата поезия на Багряна. Показано е защо тези образи са ключови за нейните героини и как чрез тях лирическото пространство се разширява. Разборът обръща внимание и на времето, в което заговарят гласовете от миналото, и обяснява защо то не е избрано случайно и какво се случва тогава с представата за собственото аз. Проследено е как човекът в тази творба е едновременно продължение на нещо отдавнашно и начало на нещо, което тепърва ще има продължение, и как оттам се стига до големия въпрос на стихотворението: доколко наследеното определя онова, което сме. Коментирани са и любовта, каквато я разбира лирическата героиня, и границата между позволеното и непозволеното, която тя прекрачва по същия начин, по който я е прекрачила далечната ѝ предходница. Самостоятелен акцент е поставен върху реалистичния поглед на героинята към собствената ѝ природа: признанието за слабост и уязвимост и връзката, която ѝ дава опора. Финалните стихове са коментирани като обобщение на цялата творба и като преход от личното към общото. Анализът е подходящ за подготовка за класна работа и за матура, за интерпретативно съчинение върху „Потомка“ и за преговор на темата за родовата памет в българската лирика.
Древната скитническа кръв и щерката на земята: анализ на лирическата героиня в „Потомка“ от Елисавета Багряна
Разработка върху „Потомка“, съсредоточена върху раздвоението на лирическата героиня между родовото минало, което не помни, и настоящето, което я тегли в друга посока. Първата част въвежда контекста: мястото на „Вечната и святата“ в българската поезия от 20-те години на ХХ век, женското начало в нея и характерното за Багряна съчетание между романтична извисеност и земна чувственост. Обяснено е как греховност и святост се срещат в лирическите ѝ героини. Същинската част следва самата творба строфа по строфа. Тръгва се от липсата на прародителски портрети и фамилна книга, минава се през зова на древната кръв, който буди героинята нощем, и се стига до образа на прабабата и до бягството в среднощ дълбока. Всеки етап е придружен с цитат и с тълкуване на художествените средства: метафоричните образи, ролята на вятъра, светлината и тъмнината, динамиката на смяната на усетите. Отделно внимание е отделено на изповедната АЗ-форма и на това как чрез нея поетесата влиза в диалог с разбунената си душа, както и на условната художествена среда на любовното чувство: необхватните поля, конският бяг, волният глас. Финалната част разглежда последната строфа и обръщението към майчицата земя. Показано е защо признанието за греховност не сломява волния дух на героинята, без изводът да бъде издаден предварително. Разработката е подходяща за подготовка на анализ и на интерпретативно съчинение върху Багряна, за устно изпитване и за преговор на българската поезия между двете войни.
Новото лице на българката: женските образи в поезията на Елисавета Багряна
Жената в поезията на Багряна отказва отредената ѝ роля и си избира друга. Разработката проследява как се изгражда този нов образ. В началото е показано как поезията ѝ надмогва традиционно установените представи за женствеността и налага новаторско преосмисляне на мястото на жената в съвременния свят. Същинската част разглежда как противоречивият характер на битийните проблеми се отразява в усложнения вътрешен свят на героините. Проследено е как художественото слово разкрива приказната красота на една любовна история и какво откроява чрез нея. Отделен раздел е посветен на образа на потомката, в който избликва наследената от древността неудържима жизненост, и на картините от миналото, които оживяват в съзнанието ѝ. Самостоятелен акцент е поставен върху възторжения славослов на природната красота в „Потомка“ и върху преклонението, което той изразява. Финалът на текста е разгледан отделно, защото довежда до преосмисляне на трайно установени морални категории. Разработката е подходяща за подготовка за класна работа върху лирика, за характеристика на лирическата героиня и за съчинение върху темата за жената и свободата.
„Вечната и святата“: жизненият и творческият път на Елисавета Багряна, от първите стихове до късните стихосбирки
Поетесата, която дава на българската жена собствен глас в литературата, е представена тук в целия си път: от чиновническия дом в София до книгите на равносметката. Биографичната част подрежда датите и местата: образованието в столицата, годината в Търново, където се раждат първите стихове, учителството в бургаското село, което я среща с живота на селската жена, следването на славянска филология и приятелството с кръга на Йовков, Дебелянов и Райчев. Отбелязани са първите публикувани стихотворения, сътрудничеството в периодиката и книгата, която окончателно я утвърждава. Следва характеристика на нейната поезия. Обяснено е в какъв литературен момент навлиза Багряна, с какво новият земен и жизнен свят на стиха ѝ се различава от символизма преди него и защо тази лирика звучи толкова близо до народната песен. Самостоятелен акцент е поставен върху лирическата героиня: волността и полетът, копнежът по път и простори, опиянението от скоростта и височината, а редом с тях подчертаната женственост и любовта като ос, около която се върти целият този свят. Посочени са творбите, в които всяка от чертите личи най-ясно. Отделна част проследява преградите и преломите: ограниченията на средата, случайностите, тежката атмосфера около Втората световна война и начина, по който през страданието личната болка прераства в болка на съвременника, до открития протест в едно от стихотворенията ѝ. Финалната част е за дългия творчески развой и за няколкото преображения на поетесата: промяната в стиха през тридесетте години, данъкът към декларативността през петдесетте и завръщането към себе си в късните книги, както и признанието ѝ извън България. Текстът е подходящ за биографичен въпрос за Елисавета Багряна, за увод към анализ на „Потомка“ или „Стихии“ и за характеристика на нейната лирическа героиня.