Лесовъдът, който става разказвач: Николай Хайтов, биография и обзор на творчеството с историята на „Диви разкази“
Зареждане на оценките…
Николай Хайтов е роден на 15 септември 1919 г. в родопското село Яврово, Пловдивско. От малък опознава различни страни на живота – бил е камериер, келнер, общ работник в кариера, чирак в различни занаяти. През 1938 г. успява да завърши гимназия като частен ученик в Асеновград, а по-късно се записва в Лесотехническия факултет на Софийския университет, който завършва през 1943 година като инженер лесовъд. Работи в различни горски стопанства в Родопите и Рила. Но не успява да се разбере с началниците и е уволнен и дори осъден за злоупотреби. Две години по-късно е реабилитиран, но остава безработен. Така отново е принуден да търси път в живота.
Открива този нов път в писането. Дебютира на 36 години с очерци и публицистика. Първият му очерк е отпечатан през 1954 г. в сп. „Септември“. През 1960 излиза и първата му книга „Хайдути“, в която писателят, историкът и краеведът взаимно се допълват. Още в нея проличава пристрастието на писателя към документалистиката. Следват „Жени хайдути“ (1962), „Родопските комити разказват“ (1972), „Капитан Петко войвода“ (1974) и др. През 1965 г. се появява „Шумки от габър“ – есеистична книга за Родопите, в която си дават среща история, съвременност, природа и човешки съдби. След две години излиза и книгата, превърнала Хайтов в един от най-значимите автори на съвременната българска литература – „Диви разкази“ (1967).
След литературния си успех започва да работи в различни издания. Главен редактор е на сп. „Родопи“, председател на Съюза на българските писатели от 1993 до 1999 г. Умира на 30 юни 2002 г. в София.
НЕСПОКОЙНИЯТ РОДОЛЮБЕЦ
Писателскатата съдба на Николай Хайтов е сложна, а присъствието му в литературата е много своеобразно. Неговата професия на лесовъд е привидно много далече от проблемите на литературата и духовния живот. Но още докато работи като лесничей, както свидетелстват публикуваните по-късно негови дневници, усилено се занимава с изучване на писателския занаят. Чете произведенията на големите световни разказвачи като Гогол, Толстой, Чехов, Мопасан, Стефан Цвайг, Горки и много други писатели от древността до наши дни. И се интересува не само от съдържанието на разказаното, но и от начина, по който големите строят разказа, какви художествени похвати използват, как искат да въздействат на читателите си. Този интерес към тайните на писателския занаят показва, че литературният дебют на Хайтов, който привидно изглежда напълно неочакван, е бил подготвян дълго време.
Цялата тази внимателна подготовка е предприета не за да се гони литературна слава или обществен успех. По онова време тези страни на писателската кариера не са типични. Всъщност Хайтов изучава писменото слово, за да изрази нещата, които го вълнуват и които смята, че са застрашени от изчезване в бурно модернизиращия се живот – природата, историята, съдбата на предишните поколения. Всички те са изключително важни и за съвременния живот, защото съхраняват националния дух, но им се обръща малко внимание. Затова Хайтов вижда основната си писателска мисия в тяхното съхранение и популяризиране. Оттук и подчертания му интерес към документалистиката, към автентичната история на местата, в които живее българинът – селищни хроники, предания, краеведски проучвания, дори етнографски изследвания. Те са важни, защото придават конкретност на историята, напълват нейната обобщена картина с детайли, които ни помагат да възстановим миналото не като суха схема, а като свидетелство за един пълнокръвен човешки живот.
Основното чувство, водещо писателя в тези негови занимания, е родолюбието. Всички теми, до които се докосва, всички исторически личности, чиито образи възсъздава, притежават една обща черта – те по някакъв начин са допринесли за свободата и въздигането на България. И хайдутите, и Левски, и Капитан Петко войвода са такива. Но подходът на Хайтов към тях е своеобразен. Той не се стреми да ги героизира, а да покаже техния нравствен ангажимент, да утвърди ценностите, в които те вярват.
Тази борба за ценности е присъща и на самия Хайтов. Той е един от най-полемичните гласове в българската литература. Затова публицистиката и есеистиката са най-застъпените жанрове в неговото разностранно творчество. Неговите статии и книги предизвикват голям обществен отзвук дори и когато защитаваната позиция е спорна. Важен в случая е самият спор – той насочва вниманието на обществото към теми като гроба на Левски, съдбата на българския език, хищническото отношение на човека към природата и още много други болезнени въпроси.
И публиката не остава равнодушна към активната позиция на писателя. Още повече, че някои от най-ярките му творби са в основата на популярни филми, някои от които са истински върхове на родното киноизкуство: „Козият рог“ (1972), „Краят на песента“ (1970), „Дърво без корен“ (1974), „Мъжки времена“ (1977), „Орисия“ (1983) и др. По-възрастните поколения още помнят вечерите, в които телевизията излъчваше сериала „Капитан Петко войвода“. Тогава улиците на всички градове и села се опразваха и целият народ заживяваше с болките и стремежите на неспокойния Хайтов герой. Именно такива колективни преживявания са най-яркото доказателство за магията на изкуството, за неговата способност да изгражда представите, нагласите и ценностите на хората.
„ДИВИ РАЗКАЗИ“
Повече от десет години след литературния си дебют Хайтов пише главно документалистика - краеведски проучвания, исторически хроники, хайдушки истории. И разбира се, есета, събрани в своеобразната книга „Шумки от габър“. През цялото това време обаче той мечтае да напише книга, която да изиграе в българската литература ролята, която изиграват разказите на Елин Пелин за Шоплука, „Старопланински легенди“ на Йовков за Жеравна или Чудомировите разкази за Розовата долина. Родопите и хората, които ги населяват, своеобразният дух и чувствителност на това място, преданията и легендите, съхранили хилядолетния опит на Орфеевата планина, все още не са влезли в българската национална култура. И Хайтов мечтае да запълни тази празнина, пишейки книга, наподобяваща „Старопланински легенди“ на Йовков. По примера на този сборник той избира и заглавие на бъдещия си труд – „Родопски легенди“. Според замисъла тази книга трябва да обединява художествени разкази, народни предания, есета и дори краеведски хроники. С напредването на работата обаче замисълът се променя. Есетата и краеведските проучвания са събрани в „Шумки от габър“ (1965), а за „Родопски легенди“ остават художествените разкази. Повечето от тях са написани по сюжети, които се разказват между хората – документалният елемент е важен за писателя, защото подсилва впечатлението за автентичност. Разказаните случки трябва да изглеждат като истински, а не като измислени. От друга страна обаче, това не са илюстрации, описващи външната страна на някаква интересна случка. Хайтов иска да предаде автентичното човешко преживяване, да даде възможност на героя да разкрие себе си, да покаже мотивите, които го движат, нещата, в които вярва, трудностите и конфликтите, които преживява. Това идва с откриване на специфичната изказна форма. Ето какво сам писателят казва за този важен момент от историята на книгата:
Аз вече съм разказвал в едно свое интервю как и „Диви разкази“ бях започнал да пиша (специално разказа „Мъжки времена “) от традиционното трето лице, стъпвайки по дирите на Елин Пелин, Йовков и Вазов, но работата не вървеше: чувствах се неудобно да говоря от името на моя герой и редом с моите литературни думи да се нижат и неговите сочни и пълни с живот и правда приказки. През цялото време чувствах, че това е неестествено, подсъзнателно усещах, докато се мъчех да наглася разказа от трето лице, че върша насилие.
Тогава опитах от първо лице и нещата си дойдоха на мястото.
Но да обобщя: „Магията на аз формата, както Вие я наричате, е в това, че позволява да се приложи езиковият арсенал на самия герой в цялата му широта и дълбочина, което пък създава максимални възможности за неговото живописно изобразяване. Изобразяването на героя върви не само в пряката реч, от край до край. “ (сп. Септември, 1989 г.)
Открил по този начин своя подход към разказа и неговата въздействена специфика, писателят сравнително бързо завършва книгата. Така през 1967 г. се появяват „Диви разкази“ и незабавно спечелват вниманието и на читатели, и на критика. Нещо повече - през 1974 г. около „Диви разкази“ избухва разгорещена критическа полемика, чиито резултати се оказват много важни за целия литературен живот в България.
Свързани материали
Литературен портрет на Николай Хайтов: коренът, езикът и човешката мярка. Пътят, книгите и творческото верую на родопския разказвач
Един прякор, роден от родопска дума, стои в началото на този литературен портрет и обяснява защо цялото творчество на Николай Хайтов е свързано с корена. Разработката проследява последователно житейския път на писателя: раждането в родопското село Яврово, гимназията в Асеновград, следването по лесовъдство и годините горска служба, от които идват и погледът му към човека, и вкусът към живия език. Следва картината на творческия път през книгите, които го оформят като класик, от първия сборник през есеистиката до „Диви разкази“, както и обръщането към историческата памет в книгите за хайдутството и за Капитан Петко войвода, редакторската работа и гражданските спорове, в които се включва през осемдесетте години. Втората част определя мястото му в литературата от втората половина на двадесетия век и обяснява коренотворческата насока: защо в творбите му постоянно спорят традиционната родова ценностна система и модерният градски свят и защо героите му са поставени точно на границата между тях. Отделен раздел събира авторовите мисли за писателската задача: за силата на родната земя, за историята като памет, която влиза в кръвта на един народ, за красотата на народната реч, за избора на първо лице вместо хладно трето, за силната личност вместо прекършения малък човек и за отговорността към словото. Разгледана е и грижата му за българския език като дом на мисленето, а накрая трите пласта, биографичният, литературният и етическият, се събират в общ извод за посоката, която писателят оставя след себе си. Текстът е подходящ за подготовка по темата за автора и творчеството му, за преговор преди изпитване, за уводна част на съчинение върху „Диви разкази“ и за самостоятелна работа върху връзката между род, памет и език.
„Роден в родопското село Яворово“: Николай Хайтов, биография и творчески път
Кратка биографична справка за един от най-четените български разказвачи, събрала на едно място житейския и творческия му път. Началото проследява родното място и годината на раждане на Николай Хайтов, редицата занаяти, през които минава като момче, гимназията, която завършва като частен ученик, и специалността, в която сякаш най-после намира призванието си. Следва разказът за работата му като инженер лесовъд в Родопите и Рила, за уволнението, което го връща към търсенето на път в живота, и за неочаквано късната възраст, на която дебютира в литературата с очерци и публицистика. Същинската част подрежда книгите му по години: първата книга, поредицата очерци и изследвания за хайдутите, комитите и родопските селища, естетичната книга за Родопите и сборникът, който го превръща в един от най-значителните съвременни български автори. Обяснено е и с какво този сборник се различава от масовата литература и защо разказите в него се сравняват с най-добрите образци на европейската проза. Финалната част изброява екранизациите по негови книги и разкази, сред които има истински върхове на родното кино. Справката е подходяща за представяне на автора преди урок върху негов разказ, за въведение към творчеството му и за отговор на въпрос за живота и книгите на Николай Хайтов.
Осем години затвор вместо един подпис: Николай Хайтов, биографичен портрет на автора на „Диви разкази“
Портрет на писателя, съставен от няколко посоки наведнъж: гражданската му позиция, книгите, дългогодишните му борби и кратка справка за кариерата. В началото е очертан човекът, който през 82-годишния си живот защитава българското и не пести думите си, включително в спорните си изказвания от последните години и в реакциите си, когато родното бива принизявано. Разказан е и епизодът, който обяснява характера му: предложението от 1954 г. да подпише декларация за сътрудничество и цената, която плаща за отказа си. Отделен раздел е посветен на книгите: на съдбата на „Диви разкази“, на броя издания и преводи, на наградата от световния конкурс за къс разказ в Арнсберг и на думите на самия автор за езика, с който е написал прочутата си книга. Следва и другата му дългогодишна кауза, издирването на гроба на Левски и спорът около църквата „Света Петка Самарджийска“. Накрая е дадена справка за кариерата: образованието, редакторската работа, ръководните постове в Съюза на българските писатели, обемът написано и филмите, направени по негови сценарии. Полезно за биографичен урок върху Николай Хайтов, за увод към „Диви разкази“ и „Дервишово семе“, за реферат или презентация и за устен отговор в час.
Николай Хайтов: биография на писателя от бедното родопско начало до „Диви разкази“ и академичното признание
От чирак в пловдивски магазин до академик и председател на Съюза на българските писатели: биографичната справка за Николай Хайтов проследява целия този път в хронологичен ред. Началото е при произхода и ранните години: бедното семейство, прекъснатото учение, времето, в което бъдещият писател сам се издържа в големия град, и завръщането му към училището. Следват образованието и професията, която го отвежда в родопските гори, както и епизодът, който прекъсва кариерата му на лесовъд и го оставя без работа за две години. Отделно е проследено литературното начало: първият очерк, поканата за сътрудничество, вестниците и списанията, в които печата, и първата му книга. Оттам нататък справката върви през редакторската и обществената работа, през ръководните постове и през „Диви разкази“, книгата, която го прави популярен и издържа над двайсет издания. Включено е и признанието: наградите, орденът, академичното звание, общият тираж на книгите му и броят езици, на които е превеждан. Отбелязани са и спорните страници от обществената му биография. Финалната част събира на едно място списък на произведенията с годините на издаване, филмите, заснети по негови сценарии, и подбрани отзиви на съвременници за него. Справката е удобна за доклад, презентация или устно изпитване, както и за увод към анализ на негова творба, когато е нужен кратък и подреден поглед върху живота и делото му.
„Всеки герой да прилича само на себе си“: анализ на сборника „Диви разкази“ от Николай Хайтов, творческата история, композицията, героите и ценностният свят
Как една книга за Родопите се превръща в книга за човека изобщо? Отговорът тръгва от творческата история на сборника и стига до ценностите, по които Николай Хайтов измерва живота. В началото е представен пътят към „Диви разкази“: четенето, което оформя погледа на автора, разговорите за книга, каквато Йовков написва за Добруджа, изоставената идея за отделен том с легенди и издателската съдба на сборника от първото издание до разрастването му с нови текстове. Същинската част разглежда композиционните, сюжетните и жанровите особености: защо преобладава повествованието от първо лице, какво печели авторът от речевата характеристика и от близостта до сказа, как художественото време тече едновременно към миналото и към настоящето и каква роля играят ретроспекциите. Отделно внимание е отделено на героите. Разгледани са фигурите, изведени в легендарен план, а до тях и обикновените хора, които отказват удобните компромиси; проследено е какво ги свързва, защо обществото ги обявява за „луди“ и къде минава границата между добро и зло в техните избори. Финалната част обобщава ценностния свят на книгата: мястото на духовното над материалното, тежестта на съвестта, връзката с природата и големите въпроси, които отделните родопски случки поставят пред читателя. Полезен е за подготовка по темата за сборника като цяло, за характеристика на героите и за отговор на въпроси върху композицията и посланията на Хайтовата проза.
Когато бит и мит седнат в една стая: анализ на художествения свят на Йордан Радичков, разказвачът, езикът и одухотворената природа
Един писател може да превърне родния си край в цяла вселена, а точно това прави Йордан Радичков със Северозападна България и със знака Черказки. Върху тази мисъл е построен анализът на художествения му свят. Началото очертава пътя на автора: раждането в Калиманица, срещата със старите хроники и с вестникарската реч, първите книги с разкази и постепенното изграждане на проза, в която старото и новото не се изключват, а спорят помежду си. Същинската част подрежда особеностите на радичковското писане по отделни аспекти. Разгледано е съжителството на комичното и тъжното и пародирането на пасторалната идилия. Следва начинът, по който се строи фабулата, когато класическата схема отстъпи място на асоциативното движение между случки, сънища и слухове. Отделно място е отредено на смесването на времената, при което вестникарската новина среща преданието, както и на повторението, което придава ритъм и звучи ту като заклинание, ту като безпомощност. Самостоятелен акцент е поставен върху фигурата на разказвача: защо той често е участник, а не невидим организатор, какво носи изповедното първо лице и откъде идва самоиронията му. Оттук анализът минава към гротескните обрати, към темата за неразбирането между традиционния бит и градското съзнание и към природата като съучастник, а не като декор. Отделен раздел е посветен на езика: народният ритъм, измислените думи и студенината на канцеларското говорене. Финалната част обобщава какво е специфичното у Радичков и събира гласа на самия творец в няколко твърдения за писането, за наблюдението, за усамотението и за въображението. Разработката е подходяща за подготовка по литература от втората половина на миналия век, за отговор на въпрос върху творчеството на Радичков, за писмена работа върху неговия стил и за уводна част на анализ или на есе.