Обща характеристика на Просвещението

          Осемнадесетото столетие се определя като епоха на Просвещението. Както обикновено, хронологическите рамки на епохата не съвпадат с астрономическите показатели, поради което не е излишно да напомним, че видяно през призмата на трите водещи култури на епохата – английска, френска и немска, Просвещението обхваща около 120 години: от края на XVII в. до началото на XIX в.
          Забележителен феномен е фактът, че това е първата културно-историческа епоха в еволюцията на човечеството, която се е самоназовала. Наименованието й е калкирано на всички европейски езици и съдържа думата „светлина“ или е най-малкото производно от нейния корен. (Фр. Siе́cle des Lumiе́res, англ. Enlightment, нем. Aufklärung, исп. Ilustracion).
          На български език терминът се припокрива с институционалното понятие „просвета“. (Нека припомним, че чак до 1945 г. днешното Министерство на образованието и науката се наричаше Министерство на просвещението).
          Прието е да се смята, че епохата на Просвещението е продължение и доразвитие на духовния подем, характерен за епохата на Ренесанса. Става дума за мощно идейно движение за еманципиране на научната и обществената мисъл от канона на религиозните догми и предразсъдъци и въздигане на разума като единствен валиден принцип на научното изследване и на политическата практика. В по-широк културологически план подобно обвързване на Просвещението с Ренесанса е напълно естествено, още повече, че между двете епохи няма хронологически зев, а епохата на Класицизма, която до голяма степен си остава френски национален феномен, продължава и доразвива идеи, присъщи на ренесансовата култура. (Достатъчно е да припомним само отношението към античността). По-точно би било твърдението, че Просвещението е продължение и доразвитие на идеи и културни модели, заети от Класицизма и Ренесанса. Доминиращата рационална нагласа е несъмнено наследство на Просвещението от френското картезианство на XVII в., съставящо философската подоснова на Класицизма. Разбира се, когато говорим за рационалистическата доминанта на Европейското просвещение, споменаването на Декарт няма да бъде достатъчно. Осемнадесетото столетие стъпва върху много по-солиден научен и философски фундамент, позволил му да изведе на преден план новото божество, затъмнило всички предишни – бога на Разума. В този фундамент са вградени имената и научното дело на Декарт, Галилей, Спиноза, Лайбниц и Нютън, ако трябва да споменем само най-ярките имена, подготвили небивалия разцвет на научната и обществената мисъл през епохата на Просвещението. Впрочем Лайбниц и Нютън не само биографично, но и идейно се вписват естествено в панорамата на просветителската епоха. Главният труд на великия английски учен „Математически основи на природознанието“ (1687) се вписва в хронологията на Ранното английско просвещение, а от 1703 г. до смъртта си през 1727 г. Нютън е председател на Кралското научно дружество. Що се отнася до основния философски труд на Лайбниц „Опит върху теодицеята“ (1710), той няма нужда да бъде интегриран в епохата на Просвещението, тъй като естественото му място е тъкмо там. Остава да добавим, че трудът на главния библиотекар на княжеската библиотека в Касел е написан и издаден на френски, езика на който седем десетилетия по-рано Декарт публикува в Холандия „Разсъждения върху метода“. Около началото на XVIII в. в „автономната“ република на учените на мода е френският език, но твърде скоро биват еманципирани английски и немски език, на които са написани редица от най-блестящите текстове на просветителското столетие.
          Като приемаме, че Просвещението е доразгръщане на идеи, заложени още през епохата на Ренесанса, важно е да отбележим принципната разлика между двете културно-исторически епохи. Ренесансът е много по-протяжен във времето (общата му продължителност надвишава три столетия) и поради спецификата на протичането му в отделните европейски страни той не се „самоосъзнава“ като субект на културата, макар хуманистите да са били този реален субект на ренесансовия културен процес. Поради това актуалността на ренесансовия процес е била възприемана като нещо твърде аморфно от самите хуманисти и не им е позволила да осъзнаят съвсем ясно революционния заряд на епохата, в която са живели. Тяхната опорна точка е била далеч назад – в античността, а не в съвременността и най-вероятно това е и причината, поради която Ренесансът е бил разбран достатъчно добре и назован едва три столетия по-късно, около средата на XIX в. Това принципно различие между Ренесанс и Просвещение е много точно назовано в лекцията на Мишел Фуко „Що е Просвещение?“, изнесена през януари 1983 г. в Колеж дьо Франс. „Виждаме, че по нов начин се поставя въпросът за модерността – казва М. Фуко – не като изхождащ от древните, а като прицелващ се в собствената си актуалност. Дискурсът трябва да се заеме със своята актуалност, за да намери собственото си място в нея, да изкаже смисъла й и да определи специфичното действие, което е способен да извършва в тази актуалност“. (Вж. М. Фуко – „Просвещение и критика“, С., 1997)
           Най-общо казано, двете разглеждани културно-исторически епохи лансират различна идея за човека. Докато ренесансовите хуманисти ратуват за самостойността и свободата на човека като личност и индивид, просвещенските хуманисти полагат акцента върху човека като социален продукт на обществото. Още преди столетие и половина обругаваният днес създател на научния социализъм Карл Маркс е доловил вярно тази разлика, отбелязвайки, че дейците на Европейското просвещение са се интересували повече от съдбата на гражданина (в текста на Маркс се появява френската дума citoyen, станала популярна по време на Френската буржоазна революция), отколкото от тази на индивида.
          За разлика от позитивния рационалистически патос на Класицизма, утвърждаващ по своеобразен начин абсолютната монархия на Краля Слънце, рационализмът на просветителите е зареден с мощен критически патос, насочен е срещу задържащите обществено-икономическото развитие на тогавашна Европа феодални порядки. В този смисъл цялото Просвещение е насочено срещу отживелия времето си феодализъм. Затова то представлява един изключително сложен феномен, съставен от политически, идейни, философски и естетически компоненти. Тези компоненти са така преплетени и взаимно обвързани, че никой от тях не може да бъде абстрахиран и разглеждан в чист вид. Вероятно няма да бъде пресилено и твърдението, че същинското Просвещение е поместено между Английската и Френската буржоазна революция. Английската революция, приключила с историческия компромис на т. нар. Славна революция (1688), остава неразбрана на континента може би поради упорството на островитяните да запазят достолепната фасада на монархията. Преобразуването на английското общество продължава сравнително дълго, около половин столетие. Разрушаването на феодалното общество във Франция е извършено много по-бързо и по-драстично по време на буржоазната революция там към края на XVIII в. Като сравняваме двете революции днес, имаме усещането, че Европа е експериментирала в търсене на адекватен модел на държавно устройство и недоволна от първия опит, е повторила експеримента, Банална истина е твърдението, че именно Великата френска революция се превръща в образец за всички европейски народи, воювали през XIX век за свобода и независимост, а не Английската революция, останала донякъде компромисна в своите предначертания и резултати.
          Едно от капиталните постижения на Просвещението е лансирането и утвърждаването на нови теории за държавно устройство съгласно принципите на разума и справедливостта. Русо лансира идеята за държавността като „обществен договор“, а в основния си труд „Духът на законите“ Монтескьо пръв мотивира идеята за независимостта на трите власти - законодателна, съдебна и изпълнителна, която и досега е непоклатима основа на буржоазната демокрация. Тъй като в тогавашна Европа преобладаващата форма на държавно управление е наследствената монархия, нормално е и идеалната държава да се привижда на философите просветители като просветена монархия. За осъществяването на тази утопия влагат талант и усилия такива титани на мисълта, като Волтер и Дидро.
          Парадоксално просветителският проект за нов тип общество, изградено според принципите на разума и справедливостта, се осъществява не в Европа, а в Северна Америка, където през 1776 г. бившите английски колонии обявяват Декларация на независимостта и създават бъдещите Съединени американски щати. Възникването на нова държава, основана върху принципите на буржоазния либерализъм, се оказа възможно, защото кратката американска история е необременена от наследството на феодализма и античността. Възникването на Съединените щати и избухването на Великата френска буржоазна революция, които почти съвпадат по време, са в еднаква степен следствие от духовния кипеж на Просвещението.
          Дори в перспективата на културната история най-впечатляващите резултати от епохата на Просвещението са политическите, за които вече стана дума. И тъкмо това прави общата характеристика на епохата толкова трудна. Марксическата интерпретация на културната епоха полагаше акцента върху политическата активност на просветителите с тяхната непримиримост спрямо феодалните порядки, тиранията и остарелите политически институции. А доколкото и в литературознанието доминираше социологическата интерпретация на явленията, в литературните истории обзорната характеристика на Просвещението бе сведена до общи положения и набор от цитати из класиците на марксизма. И в сравнително добри литературни истории, които и досега служат на студентите.
          В съвременната социология и културология преобладава мнението, че Просвещението бележи началото на модерните времена. Неразрешен спор е откога точно следва да отчитаме това начало – според хронологията на XVIII в. или от времето на Френската буржоазна революция, реализирала някои от теоретическите постулати на епохата. Твърде трудно е да се мотивира категорично мнение по този спорен въпрос, тъй като Просвещението е не само културно-историческа епоха, но и духовен процес, подготвил Френската революция. Ако приемем все пак кулминацията на процеса – Френската революция, за начало на модерните времена, днес бихме могли да отсъдим, че този отрязък от историческо време обхваща около две столетия. Началото на пост-модерната епоха, което с известна предпазливост можем да отнесем към 70- те години на XX век, се характеризира с научно-техническа революция, с крах на идеологиите и настъпление на глобализацията (идеологията на новото постиндустриално общество).
          Във философски и идеологически план критицизмът, характерен за постмодерните идеи, се оказа в очакван паралел с глобалния критицизъм на просветителските идеи. Макар критическата нагласа на философите просветители да е била нееднократно изтъквана от XIX в. насам и сама по себе си да не представлява новост, интересът на постмодерни философи като Мишел Фуко към Просвещението изтъкна на преден план в съвременната интерпретация на явлението въпроса за модерността. Двете лекции на М. Фуко „Що е критика?“ (1978) и „Що е Просвещение?“ (1983), изградени като критически анализ на статията на немския философ Имануел Кант „Отговор на въпроса: „Що е Просвещение?“ актуализираха отново тази позабравена творба на именития немски философ в светлината на постмодерните тревоги и вълнения.
          Фуко вижда модерността на Просвещението в изместването на фокуса на епистемологическия интерес от древността към съвременността, в способността за авторефлексия, Просвещението не само се назовава самт, но и търси отговор на въпроса „Що е Просвещение?“, както е озаглавена и статията на Кант, написана в края на септември 1784 г., по покана на едно берлинско списание.
          „Просвещение е изходът на човека от непълнолетието, което той сам си е причинил. Непълнолетие е невъзможността да се ползваш от разсъдъка си без ръководството на някой друг. Самопричинено е това непълнолетие, когато причината му не лежи в недостиг на разсъдък, а в липсата на решителност и смелост да се ползваш от него без ръководството на другиго. Sapere aude! Имай смелост да си служиш със собствения си разсъдък! – ето това е девизът на Просвещението.“ („Дръзвай да знаеш“) – това е несъмнено девизът на Европейското просвещение, който се оказва в неочаквано съзвучие с умонастроенията на постмодерната епоха, която също се изправя пред планини от предразсъдъци и общоустановени истини, наистина по-скорошни, но не по-малко упорито вкоренени в човешкото съзнание. В духа на характерния за постмодернизма универсален скептицизъм Фуко не се осмелява да даде категоричен отговор на въпроса дали човечеството вече е излязло от своето „непълнолетие“. Всъщност той като че ли не се интересува от този въпрос, а средоточие на текстовете му, изхождащи от Кант, е въпросът за модерността. („Позовавайки се на текста на Кант, аз се питам дали не може модерността да се разглежда по-скоро като нагласа (курс. м. – б. а.), отколкото като период в историята.“) Ако споделяме гледната точка на френския мислител, имаме още едно основание за аналогия между Просвещението и времената, в които живеем.
          За обща характеристика на разглежданата културно-историческа епоха е достатъчно да посочим обаче някои нейни черти, придаващи достоверност на твърдението, че с Просвещението започват модерните времена. Първото наблюдение несъмнено е политическо – Френската революция положи началото на буржоазно-капиталистическия свят като етатична система, която се наложи в световен мащаб. Принципите на революцията, прокламирани в „Декларация за правата и свободите на човека и гражданина“, построиха основите на новото общество и днес, повече от двеста години след провъзгласяването им са негов непоклатим фундамент. Частната собственост бе провъзгласена за свещена, личността – за неприкосновена, дадена бе зелена улица за свободната инициатива на гражданите или за конкуренцията, която се оказа моторен двигател на либералното буржоазно общество.
          Сред утопическите политически проекти на епохата, предно място заема, както споменахме, идеята за просветена монархия. Тази идея, подкрепяна и от влиятелни представители на възникналото в началото на XVIII в. масонство (тайните общества на т. нар. „свободни зидари“, les libres maҫons), лансира идеята за „революция отгоре“ („Revolution von oben“), макар че и Английската, и Френската революция протекоха според другия модел („революция отдолу“). Идеята не е нова, за първи път още в началото на IV в. пр. Хр. Платон се опитва да внуши на сиракузкия тиран Дионисий Старши своята представа за идеалната държава, ръководена от философи, и след разрив с него бива продаден като роб. (Платон разработва и теоретически своята идея в десетте книги на „Държавата“).
          Историческият материализъм, считан от марксистите за връх на философията, отхвърля принципно възможността за „революция отгоре“, защото тя не отговаря на марксическата схема за причините, пораждащи революция. Но „нежните революции“ в Източна Европа в края на XX в., които по някакъв каприз на случая съвпаднаха точно с двестагодишнината на Великата Френска революция, неочаквано актуализираха „утопическата“ просветителска идея за „революция отгоре“. Какво друго, ако не „революция отгоре“, бе перестройката, предприета от М. Горбачов през 1985-1991 г.?
          Друга модерна черта на Просвещението, поставяща го в паралел с нашата съвременност, е възникването на масмедиите и тяхното очевидно въздействие върху епохата. Модерната журналистика води началото си от XVIII в. Не можем да си представим огромното въздействие на просветителските идеи извън тази нова и несъмнено много по-мобилна форма за обмен на знания, идеи и новини. Няма да разискваме тук спорната в редица отношения история на журналистиката. Несъмнено е обаче, че началото й трябва да търсим през XVII в. През 1631 г. френският лекар Теофраст Рьонодо, който е и историограф на Луи XIII, започва да издава по внушение на кардинал Ришелийо своя седмичник „Ла газет“.
          Англичаните претендират да имат приоритет в журналистиката. Смята се, че първият вестник е излизалият през 1619 г. „Холандски известия“. През 1622 г. просъществувал за кратко седмичникът „Неделни или Седмични новини“. По време на революцията се появяват за кратко многобройни периодични издания, чийто брой стига до внушителната цифра 180 преди епохата на Реставрацията. Модерната журналистика възниква обаче едва в началото на XVIII в, с появата на седмичниците „Бъбривец“ (1709-1711) и „Наблюдател“ (1711-1713), дело на талантливите писатели и журналисти Ричард Стийл и Джоузеф Адисън.
          „Бъбривецът“ („The Tatler“) излизал всяка неделя в относително скромен тираж и обем около 400 печатни реда. Седмичникът съчетавал успешно информативното и забавното начало. Наред с новините имало и многобройни забавни рубрики (анекдоти, тълкуване на сънища и др.). Самите новини били свързани с определени източници: политическите идвали от Сент Джеймз, т. е. от парламента, известията за лондонския бомонд изхождали от прочутото лондонско кафене „Чокълит Хауз“, а произшествията и криминалната хроника – от кафенето на Уилз.
          През 1711 г. Стийл и Адисън прекратяват издаването на „Бъбривец“ и на първи март публикуват първия брой на новия си седмичник, озаглавен „Наблюдател“ (The Spectator). Успехът на новото издание е още по-голям, защото в него забавното и сензационното отстъпили място на новините и по-сериозната проблематика. Според някои сведения тиражът на този седмичник достигнал двадесет хиляди броя, впечатляваща за онази епоха цифра. През 1713 г. издателите влизат в противоречия и Р. Стийл се оттегля от редакцията. За кратко време през 1714 г. Адисън продължава да ръководи седмичника сам, но това се оказва не по силите му. След спирането на „Наблюдател“ на голям успех се радват седмичниците „Гардиан“ и „Изпитател“ (The Examiner), последният издаван от прочутия сатирик и близък до висшите кръгове на партията на торите Дж. Суифт.
          Още в тази ранна епоха на модерния печат издатели и читатели се убеждават в огромните възможности на пресата да формира общественото мнение. Анекдотичен е случаят с Джонатан Суифт, който на страниците на своя вестник „Изпитател“ подема кампания срещу известния лондонски астролог Партридж и успява да го прогони от Англия. Сатирикът съобщил в седмичника, че Партридж се споминал. В друг седмичник възмутеният астролог поместил опровержение на траурната новина. В следващия брой на вестника обаче Суифт не само че не публикувал опровержение, но написал подробно известие за погребението на Партридж. Така била утвърдена изфабрикуваната новина, а астрологът се видял принуден да напусне Англия. (Похватите на Суифт отпреди две столетия са прилагани, макар и доста по-рафинирано от съвременната преса, чрез публикуването на слухове и непроверени новини на първа страница и по-сетнешното им опровергаване в броени редове на слабо четени страници).
          Една от модерните черти на просветителската епоха е симбиозата между журналистика, публицистика и художествена литература, непозната за предходните епохи. Великите мъже на Просвещението, направили име като философи, учени и литератори, не пренебрегват възможностите и на журналистическата изява. Двамата най-бележити английски романисти от първата половина на XVIII в. – Дефо и Суифт, са същевременно и блестящи журналисти. Във Франция най-показателният пример за просветител с подчертано журналистическа нагласа е Дидро, чиито статии, помествани в издаваната от него „Енциклопедия“, носят мощен публицистичен заряд, сякаш са писани за вестник. В една или друга степен това важи и за Волтер, Русо, Даламбер, Хелвеций, Бюфон, Холбах и др. „Философският речник“ на Волтер е образец на това сближаване на философската мисъл с публицистиката и журналистиката.
          Друга модерна черта на културата и литературата от онази епоха е стремежът сложното познание, високата философска и научна проза да бъде популяризирана, за да стане достояние на по-широк кръг от читатели, непосветени в тънкостите на специалното знание. Така за първи път през XVIII в. в литературата възниква опозицията елитарна-масова (популярна) литература. Във Франция първият, който прави успешни опити да популяризира „високото“ знание, е племенникът на Корней Фонтьонел (1657-1757), който става благодарение на легендарното си дълголетие живата връзка между двете епохи – на Класицизма и на Просвещението. Изключително сложната, но модерна за епохата тема, изложена от писателя в книгата му „Множествеността на световете“ (1727), е представена популярно и занимателно като диалог между философ и образована дама, като изданието било снабдено и с подходящи илюстрации от художника Бернар Пикар. Под въздействие на Фонтьонел Алгароти публикува в Италия книгата „Нютонианство за дами“ (1736), в която сложните физико-математически теории на английския учен са поднесени под формата на занимателен диалог.
          Тук е мястото да се отбележи, че значителна част от популярната философска литература на епохата е създадена под формата на диалози. Тези диалози имитират разговорната занимателност на античните диалози на Платон, придават непосредственост на изказа и правят сложните проблеми леснодостъпни. Няма друга историческа епоха, през която диалогът ала Платон да е толкова популярен, както през Просвещението. Голям майстор на диалога във френската литература е неуморимият Дидро, сред чиито шедьоври ще отбележим „Разговор между Даламбер и Дидро“, „Сънят на Даламбер“, „Допълнение към пътуването на Бугенвил или диалог между А и Б“ и др. Като в същински Платонов диалог в „Сънят на Даламбер“ има белетристична рамка: Даламбер, който се намира в дома на г-ца Лепинас, е болен и на посещение при него идва прочутият лекар Бордьо. Диалогът всъщност възпроизвежда един твърде интересен и съдържателен разговор между тримата, които, както е известно, са действителни лица от приятелския кръг на Дени Дидро.
          Предразположението на Дидро към диалога е толкова голямо, че той го използва и в експерименталните си романи, станали известни десетилетия след смъртта му. „Племенникът на Рамо“ (около 1774) е типичен Платонов диалог, експониращ фигурата на любопитен социален тип – буржоазния лумпен интелигент. А романът „Жак Фаталиста и неговият господар“, който по всяка вероятност също е написан по време на пребиваването на Дидро в Русия и Холандия, е най-вълнуващият образец на експериментална проза от XVIII в., но основно е изграден от поредица диалози.
         Волтер по-рядко използва формата на диалога, но и тя се среща сред неговите „романи“ („Човекът с четиридесетте екю“ и „Белият бик“). Части от тези творби са написани в модния диалогичен стил. Забележителна особеност на Волтеровите „романи“ е транспонирането на важни обществени и философски проблеми на епохата в плана на занимателното повествование, въвличащо в актуална дискусия широки читателски кръгове.
         Освен към публицистиката литературата през епохата на Просвещението гравитира и към документалистиката. В една своя съдържателна студия английският университетски преподавател, литературовед и белетрист Малкъм Брадбъри твърди, че корените на „новата журналистика“ (the new Journalism), възходът на документалната художествена проза през 60-те години на XX в. в САЩ трябва да се търсят в прозата на Даниъл Дефо. Във връзка с това не може да не се припомни, че най-сполучливите романи на Дефо имитират документално-художествена проза. Любопитен паралитературен проблем например е въпросът дали данните за разразяването на епидемията в Лондон, които писателят привежда в „Дневник на чумавата година“ (1722), са документално достоверни или са плод на въображението на писателя.
          В редица случаи Дефо е тръгвал от достоверни данни. Такъв е случаят с най-прочутия му роман „Робинзон Крузо“, чийто герой има реален прототип. Но документална е подосновата на неговия роман, а очеркът на известния писател и журналист Ричард Стийл направил широко известна историята на Аликзандър Селкърк. Всъщност когато разискваме този въпрос, би трябвало да направим следното важно уточнение: посочената тенденция към сближаване на белетристика и документалистика отразява някои съществени особености на просветителския реализъм. Става дума за характерната за епохата тенденция към повишена миметичност на художествената проза, целяща постигането на впечатление за възпроизвеждане на „нещата от живота“. А тази повишена миметичност (особено в английския реалистичен роман) се постига в редица случаи чрез внушаване на документална достоверност. В повечето случаи тази документална достоверност е просто художествен похват. (Такъв похват е например представянето на автора за редактор и издател на чужд ръкопис, какъвто е случаят с романа на Русо „Новата Елоиз“).
          Друг неизбежен паралел между Просвещението и съвременната епоха е свързан с научно-техническата революция. Ако потърсим по-конкретните измерения на този паралел, бихме казали, че модерните времена започват именно с Просвещението, защото това е епохата на първата научно-техническа революция, чрез която се установява съвременният капитализъм. Научно-техническата революция през втората половина на XX век има доста по-различен характер: тя е свързана с разцвета на информационните технологии, на кибернетизацията и компютризацията, довели до възникването на глобалната информационна мрежа Интернет. Всъщност тази революция доведе до съвсем неочаквани последици, най-съществената от които бе рухването на света на реалния социализъм. От културологическа гледна точка научно-техническата революция от 70-те-90-те години на XX в. бележи началото на постмодерната епоха.
         Едно от най-важните научни открития през XVIII в. всъщност има научно-приложно значение. То е откриването на парната машина от Джеймз Уат през 1765 г„ което бихме могли да сравним с откриването на микрочипа през 60-те години на XX в. Именно това изобретение на Уат превърна Англия през XVIII в. във водеща страна на модерния тогава капитализъм, тъй като въвеждането на парната машина в производството повиши производителността на труда не в проценти, а в пъти. Върху основата на това просто, но гениално откритие в началото на XIX в. бяха изобретени параходът и парният локомотив, които от своя страна доведоха до революционни промени в съобщителните връзки. Усъвършенстването на влака и парахода през XIX в. стана причина за „съкращаването“ на разстоянията, за приближаването на страните и континентите. В този смисъл едва ли би било погрешно и твърдението, че научно-техническата революция през епохата на Просвещението е сред най-важните причини за рухването на феодализма. 
          Самата научно-техническа революция е следствие от небивалия разцвет на фундаменталната наука и на свързаните с нея приложно-технически дейности. Основният патос на Просвещението като културно-историческа епоха безспорно е свързан с всестранния подем на науката и с нейното внедряване сред широки читателски маси. Понятието Просвещение означава тъкмо това. Девизът на Франсис Бейкън от началото на XVII в. Tantum possumus quantum scimus („Можем толкова, колкото знаем“) се превръща в девиз на епохата, която днес обозначаваме като начало на модерните времена.
          Под въздействие на рационалистическия дух на XVII в. чак до края на столетието водещи са природоматематическите науки в стриктния смисъл на думата (математика, физика, астрономия), както и силно пропитите от математически дух логика и философия. До известна степен тази тенденция се съхранява и през XVIII в., но новото е в изключителния подем на приложно-научните дейности като научни пътувания, наблюдения в обсерватории и т. н. След фундаменталната книга на Нютън нов връх в развоя на науката, която съдържа елементи на физика, математика, астрономия и философия, е „Изложение на системата на света“ (1796) на Лаплас, излагащо научна хипотеза за възникването на слънчевата система, валидна в общи линии и до днес и известна под наименованието „теория на Кант-Лаплас за възникването на вселената“.
          Но природо-математическите науки нямат това доминиращо положение, на каквото се радват през предходното столетие, защото успоредно с тях забележителни успехи жънат биологията (медицина, физиология, зоология), геологията, химията. Изключителен подем характеризира обществените науки – история, морал и право, и хуманитарните науки – естетика, литературознание и литературна история. Нека не пропуснем да отбележим, че през XVIII в. възниква като модерна наука и политическата икономия, свързана с имената на англичаните Адам Смит и Дейвид Рикардо.
          Две са доминиращите тенденции в науката през епохата на Просвещението: стремежът към натрупване на огромно количество изследователски материал и амбицията този материал да бъде свързан във всеобхватна система. Според някои изследователи от XIX век мислителите от предходното столетие са „обожествявали човешкия разум“. Какви са били отношенията между философия и теология е твърде специална тема, но нека все пак припомним, че тъкмо през XVIII в. стават изключително популярни философски направления като деизъм, фидеизъм, атеизъм, пантеизъм, солипсизъм, които формулират по нетрадиционен начин разбирането си за Бог.
          Стремежът към универсализъм е обща черта на Ренесанса и Просвещението, но докато в по-ранната епоха той носи до голяма степен интуитивен характер и се изявява предимно в творчески натури (Микеланджело, Леонардо да Винчи, Рабле), през по-късната той вече има научен характер, подплатен от огромно количество фактически материал. Една от емблематичните фигури на Просвещението днес несправедливо забравена, е Жорж Луи Льоклер, граф дьо Бюфон, комуто дължим все още споменаваната в учебниците по литература крилата фраза: „Стилът – това е човекът“. Малцина обаче си спомнят, че този всестранно образован мъж, започнал научната си кариера като математик и физик и интендант на Кралската ботаническа градина в Париж, е автор на съчинението „Естествена история“ („Histoire naturelle“), публикувано в тридесет и два тома между 1749 и 1789 г. Сред отделните томове бихме могли да споменем „Земята“, „Човекът“, „Минералите“, „Птици“, „Бозайници“ и т. н. След смъртта на Бюфон през 1789 г. неговият ученик и сътрудник Ласепед издава по бележките на Бюфон твърде занимателна „История на змиите“. В сътрудничество с други свои сътрудници Бюфон, който безспорно притежавал огромна научна информираност и способност за научен синтез, публикувал трудовете „Теория за земята“, „Естествена история на човека“, „Епохи в развоя на природата“ и др. Днес тези писани в сътрудничество книги се включват в огромния му авторски корпус от 36 тома.
          Парадоксално днес Бюфон принадлежи повече на историята на литературата, отколкото на науката. Научните възгледи, които той застъпва в трудовете си, отразяват вече отминал етап. Избран за член на Френската академия през 1753 г., Бюфон произнася встъпително слово пред колегите си академици, онасловено „Размишления за стила“. Днес това слово заема подобаващо място в историята на естетическата мисъл. По-същественото е обаче, че стилът на самия Бюфон е изключително показателен за културните тенденции на епохата, за посочената по-горе симбиоза между литература, наука и публицистика. Стилът на „Естествена история“ е едновременно информативен, занимателен, пластичен и стегнат. Изреченията му са изключително дълги, но не уморяват, защото синтаксисът е подчинен на желязна логика. През изминалото XX столетие този тип стил също бе изключително популярен и се назоваваше научнопопулярен. Като илюстрация ще цитирам началото на главата „Пустинята“ из тома за бозайниците, въвеждащото изречение на която се простира върху 23 реда (привеждам само част от него):
          „Представете си местност без зеленина и без вода, жарко слънце, винаги безоблачно небе, пясъчни равнини, безплодни планини, над които окото се въздига и погледът се губи, без да може да види живо същество; мъртва земя, оголена от ветровете, по която се белеят само кости и разпръснати камънаци, стърчащи или полегнали скали; изцяло достъпна пустиня, където пътникът никога не е отдъхвал на сянка, където нищо не го придружава и не му напомня живата природа: абсолютна самота, хиляди пъти по-ужасна от онази в горите, защото дърветата все пак са същества за човека, който е сам...“ Това синтактично балансирано изречение, което сякаш не иска да свърши никога, продължава така още цели единадесет реда. А ето и заключителната поанта, защото като цяло стилът на Бюфон ни напомня за поетическия стил на Нобеловия лауреат за литература Сен-Джон Перс, сънародник на поета: „... защото гладът, жаждата и изгарящата жега пресоват всички оставащи му мигове (на евентуалния пътник в пустинята, б. а.) между отчаянието и смъртта“.
          През онази епоха, когато авантюрно-приключенската литература съставя все още сравнително скромен дял в „републиката на буквите“, занимателната научно-популярна проза на Бюфон е възпламенявала духовете: тя е съдържала и голям обем научна информация, нерядко е поднасяла революционни научни идеи и хипотези, а чрез стилистическата си обагреност и балансирания си синтаксис е създавала предпоставки за една вълнуваща читателска „авантюра“ из необятния свят на непознатото и неизследваното.
          Засиленият интерес към обществените и хуманитарните науки през епохата на Просвещението е свързан с новия поглед към обществото и с разграничаване на тези науки от теологията. Тези процеси на секуларизация (т. е. на отделяне на светското от религиозното) несъмнено са продължение на секуларизацията от епохата на Ренесанса. Новото е в това, че през XVIII в. науката е много по-силна, отколкото в предходната епоха и излага неопровержими аргументи, подкопаващи тезите на религиозната догматика. А такива били научните аргументи на Нютън, Лок, Бюфон, Лине, Лаплас.
          През Просвещението възниква и специално понятие за обозначаване на новия тип учени и мислители, освободени от ограниченията на дотогавашните догми. Приятелят на Лок Антъни Колинс ги назовава свободомислещи (Freethinkers), както можем да съдим и по заглавието на книгата му, излязла в 1713 г. – „Разсъждение за свободомислието, породено от възникването и възхода на сектата, наречена „Свободомислещи“. В този трактат философът просветител дръзва да разгледа от позициите на разума всички „геологически проблеми, смущаващи „свободомислещите“. Един от най-проникновените умове на епохата, оправдаващ във висша степен определението на Ан. Колинс, е французинът Дени Дидро, който се препоръчва за деист, за да прикрие своя атеизъм, нанесъл може би най-тежките удари върху религията и свързаната с нея догматика. Изхождайки от принципите на рационализма, Дидро заявява по повод на религията: „Истинската религия би трябвало да бъде вечна, всеобща и очевидна, но няма нито една с тези три признака. С това три пъти е доказана лъжливостта на всички религии.“
          Еманципацията на обществените и хуманитарните науки от религията и теологията довежда до утвърждаването на историята като модерна наука през XVIII в. Макар дотогава европейската историография да наброява 23 столетия развитие, тя все още не се е превърнала в истинска наука. „Историите“ на Херодот (V в. пр. Хр.) са едновременно хроники и повествователна проза. През Средновековието разбирането за историческия процес е подведено под знака на божественото предопределение и на схемата за земната йерархия като отражение на небесната. В навечерието на Просвещението средновековната историческа доктрина е предефинирана от блестящи умове като Босюе и Лайбниц в духа на провиденциализма. Лайбницовата теодицея е наистина блестящ опит да бъдат синтезирани и примирени принципите на науката и теологията: развитието според хесенския философ е безкрайна причинно-следствена верига, в чието начало обаче се намира волята на първостроителя Бог („върховната монада“), заложила в този процес „предустановената хармония“ като цел на развитието. Така Лайбниц мотивира разбирането си за развитието като прогрес, а обиталището на хората – земята, като „най-добрият от всички възможни светове“, идея, изложена на съкрушителен присмех във философската повест на Волтер „Кандид“ (1759).
          Може да се твърди, че именно Франсоа Волтер е създателя на съвременната историография, загърбила провиденциализма на Босюе и Лайбниц. Литературоведите, вторачени в литературното дело на великия просветител, най-често недооценяват неговата историография. Волтер несъмнено е един от най-значителните историци на своята епоха, преосмислил радикално задачите на историята като наука. За него тя не е струпване на факти, а още по-малко свързан разказ за владетели, пълководци и герои, макар значението им за историята да е голямо. Отвъд фактите, които според Волтер трябва добросъвестно да бъдат съпоставени и проверени, историята трябва да се опита да възсъздаде правдиво панорамата на съответната епоха, материалния и духовния живот на народите.
          Тези принципи Волтер прилага (наистина с различен успех) в своите исторически съчинения „Историята на Карл XII“ (1731), „Векът на Луи XIV“ (1751), „История на Русия при Петър Велики“ (1759) и „Опит върху духа и нравите на народите“ (1756-1775). Сред тези обемисти трудове, които биха били достатъчни да му осигурят място сред най-добрите историци, ако не бе написал нищо друго, се открояват вторият и четвъртият. Интересът на Волтер към времето на Луи XIV несъмнено е свързан с обстоятелството, че писателят е до голяма степен негов съвременник. Когато кралят умира в 1715 г., той е на 21 години и има лични впечатления от току-що отминалата културно-историческа епоха. Вероятно поради това наблюденията на Волтер върху културния подем от времето на Краля Слънце, върху завоеванията на театъра, литературата, живописта, пластическите изкуства и музиката се отличават с изключителна компетентност, но и четивност, която се дължи на стила му – стегнат, но изразителен, пластичен, но забавен и на моменти насмешлив. Същевременно Волтер привежда в книгата си и многобройни сведения и данни за развитието на търговията, промишлеността и финансите.
          Във „Векът на Луи XIV“ и „История на Русия при Петър Велики“ Волтер се занимава с епохи, близки до съвременността му, и това благоприятства приложението на неговия нов исторически метод. Новаторско изследване е и „Опит върху духа и нравите на народите“. В него просветителят се опитва да предложи философско осмисляне на историческия процес. Затова в началото той прави исторически преглед на азиатските цивилизации (Китай, Индия, Персия) и на европейската цивилизация (Елада, Рим и Ранното средновековие). Макар че повечето от конкретните наблюдения на Волтер историка днес вече са радикално преосмислени или допълнени, и досега впечатляват оригиналността на мисълта му и особено привлекателният полемичен стил, зареден с остроумие, иронични аналогии със съвременността, които на моменти преминават в сарказъм. А това прави оразличаването на Волтер историка от Волтер писателя изключително трудно.
          От школата на Волтер несъмнено излиза и най-големият историк от епохата на Просвещението – англичанинът Едуард Гибън, авторът на „Упадък и гибел на Римската империя“ (1776-1788).
          Този капитален исторически труд излиза в шест самостоятелни тома в продължение на дванадесет години почти до смъртта на автора. Успехът на книгата, на който Гибън не успява да се порадва, е наистина колосален. Впрочем, и до днес „Упадък и гибел на Римската империя“ е труд, който не е изгубил стойността си и е един от жалоните на модерната историография.
          Книги като труда на Гибън разширявали хоризонта на тогавашния читател. В „Упадък и гибел на Римската империя“ има обширни раздели, посветени на „Настъплението на исляма“, „Упадък на империята на Изток“, „Кръстоносните походи“ и др., в които цивилизационните контакти между християнството и ислямския свят, между Изтока и Запада за първи път били изследвани от нова гледна точка. За новия тип историография и магнетичното й въздействие върху умовете свидетелства през втората половина на XIX в, френският историк на литературата Иполит Тен, който оценява по следния начин стила на Монтескьо от „Наблюдения върху причините за величието и упадъка на римляните“: „Той говори за Рим по-предвзето от Тит Ливий, но със същото поетическо величие. Думите му тежат като вещания на оракул, на човек му се струва, че слуша древен законодател.“
          Друга модерна черта на просветителската епоха е интердисциплинариостта на познанието. Учените не са вече в състояние да се удържат в тесните граници на своята наука: Нютън и Лаплас са не само физици, математици и астрономи, но и философи, а Реомюр, Бюфон и Лине са още по-трудно определими. В усилията си да създаде глобална и свързана картина на мирозданието Бюфон се доближава до панепистемията, присъща на елинския предкултурен свят. Само че елинската „панепистемия“ (всезнание) се гради върху интуитивно, почерпано от митовете знание за света, докато просветителската е базирана върху рационалистически принципи и е резултат от огромните натрупвания от факти и познания в науката през епохата.
          Емблематичен пример за това ново качество на научното познание през епохата на Просвещението е капиталният труд на Шарл дьо Монтескьо „Духът на законите“ (1748). Днес с основание великият французин е смятан за един от творците на буржоазната демокрация, доколкото той е създател на теорията за разделението на трите власти в държавата – законодателна, съдебна и изпълнителна. А и за „Духът на законите“ е характерно вече казаното за водещата историография през епохата: стремеж към всеобхватност, опит за тълкувание на историческия процес като сцепление от причинно-следствени връзки и – не на последно място – изключително четивен и интригуващ стил.
          Не се налага да изследваме подробно капиталното съчинение на Монтескьо. Като подчертаваме неговата интердисциплинарна същност, бихме могли да добавим, че модернитетът му е заложен в такива съставки, които днес бихме определили като културологически и социологически. Разгледал културологически и интердисциплинарно общественото развитие като резултат от взаимодействие между географски и климатични условия, социален и стопански бит, историческо и културно развитие, Монтескьо стига до идеята, че законът е „съвестта на народите“, че той е инстанцията, която гарантира „естествените права“ на човека. Едва ли би следвало да се учудваме, че макар и непряко, трудът на френския просветител е оказал очевидно въздействие върху културно-историческия процес през XVIII век, има дял в американската война за независимост и в хода на Френската буржоазна революция.
          Друга хуманитарна наука, получила блестящо развитие през епохата, е естетиката. Собствено казано, тъкмо през епохата на Просвещението естетиката се утвърждава като модерна наука със свой обект на изследване благодарение на учени като Винкелман, Лесинг, Дидро, Хердер, Шилер, Бърк и др. Новият момент в просветителската естетика е постепенното преодоляване на догматичната нормативност, присъща на предходната епоха, затваряща литературата и изкуството в строгите рамки на подражанието на класическата древност.
          Просветителската естетика не скъсва радикално с античната култура като реакция спрямо догматизма на класицистичната. Но за разлика от нейния подход към античността, който е нормативен и по същество антиисторически, просветителската естетика (а същото важи и за археологията, историята, литературознанието) подхожда аналитически към класическата древност, опитва се да открие и анализира ония нейни черти, съставящи т. нар. diferentia specifica („отличителни белези“).
          Изключителна популярност и авторитет завоюва тогава немският историк на изкуството Йохан Йоахим Винкелман, автор на незагубилата стойността си и до днес „История на изкуството в древността“ (1764). От 1763 г. Винкелман работил като надзорник на историческите паметници в Рим и имал възможност да проучи основно всички достъпни през епохата архитектурни забележителности на древния град. Той е първият европейски учен, който се опитва да определи специфичните особености на античната архитектура, скулптура и пластически изкуства. Несъмнено във възгледите му има известна неоправдана идеализация, но с разбирането си за „благородната простота и спокойно величие“ на древното изкуство Винкелман оказва благотворно въздействие върху формирането на немската класика.
          По същото време друг забележителен немец Готхолд Лесинг също се оттласква от античната култура в своя естетически труд „Лаокоон или за границите между живописта и поезията“ (1766). В него бележитият просветител доказва убедително разликата между живописта и поезията като различен тип изкуства: живописта се развива в пространството, докато поезията (епосът) – във времето. Лесинг развива тезата си, анализирайки произведения на античността – прочутата скулптурна група „Лаокоон“, която от началото на XVI в. е един от шедьоврите на изкуството във Ватикана. За да илюстрира особеностите на словесното изкуство, изследователят се спира на отделни епизоди из Омировата „Илиада“ – изковаването на щита на Ахил или описанието на красотата на Елена.
          Друго доказателство за еманципирането на естетиката като наука през епохата на Просвещението е съчинението на Дидро „Парадокс на актьора“ (1773), излязло за първи път в цялостен вид през 1830 г. За първи път в историята на европейската култура Дидро съумява да реабилитира естетическия статус на актьора и да го приравни към този на художника, музиканта, писателя. Друга голяма заслуга на великия френски просветител е в това, че отхвърля господствалата хилядолетия дотогава представа за интуитивния гений на актьора. Според Дидро актьорското майсторство е до голяма степен рационално изкуство, изградено
върху широки познания и огромен труд.
          Не би било справедливо да се подмине още един естетически труд, макар че неговият автор, английският политик и публицист Едмънд Бърк, е по-известен като автор на „Наблюдения върху френската революция“ (1790). С младежкото си съчинение „Философско изследване“ (1857) Бърк полага основите на психологическата естетика и оказва въздействие върху автори като Лесинг и Кант.
          Тържество на новия позитивистичен и интердисциплинарен дух на епохата е духът на енциклопедизма. Понятието има двойствен смисъл: от една страна, с него се означава присъщата на епохата широта на научните интереси и интердисциплинарността на редица от водещите научни изследвания, а от друга, той е синоним на френската енциклопедия и на нейните създатели. Енциклопедията е една от емблемите на просветителския век и може би най-внушителната. Тя символизира мощта на човешкото познание и огромния оптимистичен заряд на епохата.
          Появата на енциклопедиите през XVIII в. очевидно не е случайност. Макар прототипи на подобни издания да са съществували още в древността, едва през Просвещението е натрупана необходимата „критична маса“ от емпирични данни и познания, довела неизбежно до появата на енциклопедически издания. Сигурно няма да сгрешим с утвърждението, че в зората на модерните времена Енциклопедията е била онова, което в днешната постмодерна епоха е глобалната мрежа Интернет – символ на безграничните човешки възможности да разширява сферата на познанието и да го довежда по най-краткия начин до всеки грамотен и любознателен човек.
          Не е случайност и това, че първата модерна енциклопедия се появява в Англия, страната, която е начело на стопанския, техническия и научния прогрес през XVIII в.
          Идеята за енциклопедията като подредба на разнообразни сведения из различни области на знанието по азбучен ред също е подсказана от древността. За първа азбучна енциклопедия се смята съчинението на Верий Флак „За значението на глаголите“, създадено на границата между двете ери, втората част от което е съхранена в редакцията на Секст Помпей (краят на II в. сл. Хр.) и в извлечение от Павел Дякон (VIII в.). Византийският „Суда“-лексикон е вече същинска енциклопедия със своите тридесет хиляди заглавни думи из различни области на знанието.
          В началото на епохата на Просвещението се появява и първият модерен прототип на енциклопедическо издание, осъществен от влиятелния френски философ Пиер Бейл „Исторически и критически речник“ (в два тома, 1696 – 97 г.„ окончателно издание 1702 г.). Днес въздействието на енциклопедическия речник на Бейл върху духовната атмосфера на Просвещението несправедливо е подценявано. Единственият „недостатък“ на този речник е в това, че той е съсредоточен основно върху философията и историята. Многобройни са преводите на този енциклопедически речник, сред които се откроява четиритомната версия на немеца Й. Хр. Готшед от 1741-1744 г.
          Същинският предтеча на френската енциклопедия е излязлата в два големи тома в Лондон през 1728 г. „Циклопедия“ на издателя Ефраим Чембърз. Пълното й наименование гласи: „Циклопедия или универсален речник на изкуствата и науките“. Новото в относително скромната по обем енциклопедия на Чембърз е непознатото дотогава застъпване на природо-математическите науки и на техниката. Успехът на „циклопедията“ е незабавен, като в продължение на 18 години тя претърпява пет издания.
          Френската енциклопедия е неразривно свързана с английската, тъй като първоначално е замислена като разширен превод на „циклопедията“ на Е. Чембърз. През 1743 г. английските издатели предлагат на известния парижки издател Льобрьотон да подготви френско издание на тяхната книга. Льобрьотон купува правата за изданието, издейства си кралски лиценз и възлага на преводача от английски абат Гюа де Малв превода на английската „циклопедия“. Към работата били привлечени също така Дидро и приятелят му Даламбер. Тъй като абатът действа твърде мудно, издателят Льобрьотон наема Дидро за нов главен редактор на френската енциклопедия. Планът за новото издание е толкова мащабен и отдалечен от английския оригинал, че се наложило да се иска нова привилегия за изданието, получена в началото на 1746 г. с подписа на крал Луи XV.
          Нека отбележим в аванс, че френската енциклопедия, излизала с известни прекъсвания в продължение на почти тридесет години (1751-1780), е съставена от 35 тома (23 основни и 12 допълнителни). Предвид непознатия дотогава мащаб на изданието издателят Льобрьотон привлича към него още трима известни парижки издатели, а Дидро прави редактор на природонаучния раздел знаменития математик Даламбер.
         Проспектът на многотомната енциклопедия, съдържащ план на изданието и условията за абониране, е отпечатан в Париж през 1750 г.
         Изданието е обозначено като „Енциклопедия или систематически речник на науките, изкуствата и занаятите“. В проспекта е отбелязано, че речникът следва в общи линии английските енциклопедии на Чембърз, Харис и Дайк. Първоначалната идея, която впоследствие претърпява многобройни промени, е енциклопедията да бъде издадена в десет големи тома за три години и половина (юни 1751 - декември 1754 г, ). Цената на абонамента през 1751 г. била шестдесет ливри, средната цена на том – около 24 ливри, а общата цена на енциклопедията възлизала на 280 ливри. Разбира се, крайната цена за 35 тома е била доста по-различна и няма да сгрешим с твърдението, че абонаментът е бил достъпен само за състоятелни хора.
          Първоначално планът за изданието бил съблюдаван. Първите два тома излезли през 1751- 52 г. Въведение към първия написал Даламбер – „Discours preliminaire“ („Предварителни думи“), което предизвикало всеобщо възхищение. В него именитият просветител проследява развоя на познанието след Ренесанса, като прави систематичен преглед на науката и изкуствата.
          Появата на първите два тома предизвиква рязко поляризирани реакции – възторг сред светските кръгове и просветителите и рязко осъждане в ретроградните среди, обезпокоени за съществуващото статукво. Сред противниците на Енциклопедията се открояват могъщи противници като Сорбоната (Богословският факултет), йезуитите и янсенистите. Под техния натиск кралят бил принуден да отнеме издателската привилегия и на 7.II.1752 г. излязла височайша заповед за конфискация и унищожаване на издадените томове. Един от любопитните епизоди в борбите около Енциклопедията е опитът на йезуитите да обсебят изданието, за да коригират неговия безнравствен и подкопаващ устоите на държавата дух,
но необикновено изобретателният Дидро успява да предотврати тази опасност.
          Без да влизаме в подробности около тридесетгодишната одисея на Енциклопедията, ще отбележим, че трудностите и препятствията са не само от външен характер, свързани с антипатията на реакционерите и със забрана от страна на правителството. Не е бил единен и лагерът на самите енциклопедисти. Много остър публичен спор се разгаря между тях по повод статията на Даламбер „Женева“, поместена в третия том. Русо излиза в печата с „Писмо до Даламбер по повод на представленията“, в която напада остро не само него, но и Волтер, а и останалите сътрудници на енциклопедията. В резултат от тази разпра някои от най-авторитетните автори – Волтер, Русо, Мармонтел, Дюкло, прекратяват сътрудничеството си, а Даламбер се отказва от функцията на съредактор.
          Без изумителния организационен и творчески гений на Дидро Енциклопедията е била обречена. Преодолявайки невероятни трудности и препятствия, той извежда до успешен завършек амбициозното дело, превърнало се в един от символите на просветителското столетие. Между 1751—1757 г. излизат от печат първите седем тома. През следващите осем години се появяват още десет тома, с които е завършен основният корпус на Енциклопедията. През десетилетието между 1762-1772 г. излизат единадесетте допълнителни тома, съдържащи илюстративния материал (чертежи, рисунки, схеми). В 1776 г. и 1780 г. излизат един том с добавки и азбучният и системен каталог към изданието.
          Първото издание на Енциклопедията достига твърде значителния за епохата тираж от 4250 екземпляра, потвърждаващ огромния интерес към него. Поименно назованите сътрудници на изданието са 142, но те не изчерпват общия им брой. Като цяло Енциклопедията наистина е величествен духовен паметник на епохата, чието значение е трудно оценимо. Може би най-точната и кратка оценка е дал един от водачите на Френската революция Робеспиер, който нарича Енциклопедията „въведение в революцията“.
          На заглавната страница на първия том от 1751 г. изрично е посочено, че изданието се осъществява от „общество на литератори“ („une sociе́tе́ de gens de lettres“). Макар авторите да се афишират като „общество на литератори“, Енциклопедията е „систематичен речник на науките, изкуствата и занаятите“, т. е. те са си поставили за цел тя да бъде своеобразен синтез от наука и литература. Отбелязаната по-горе тенденция към сближение между наука, публицистика и литература е характерна и за Енциклопедията, статиите в която (особено тези по история, естетика, философия, богословие) са написани изключително атрактивно и полемично.
          Близостта на френската енциклопедия до тази на Чембърз, която е неин прототип, проличава в изключителното място, отделено за представянето на индустрията и занаятите. Неизвестен брой занаятчии и техници са сътрудничили на Дидро, като дали редица ценни сведения за съответното производство, машини, суровини и т. н. Самият Дидро, макар и хуманитарист, не изпитвал неудоволствие да ходи по фабрики и работилници, за да получи лична представа за дадено производство. В една епоха, когато фотографията е била още неизвестна, единадесетте допълнителни тома са били основно илюстрация на различни занаяти, производства и съоръжения. Една от големите заслуги на Дидро във връзка с това е било утвърждаването на специфичната научно-техническа терминология, която дотогава е била затворена предимно в теснопрофесионални кръгове.
          Но ако се върнем към находчивото определение на Робеспиер, трябва да подчертаем, че Енциклопедията наистина е имала отношение към революцията, доколкото е подготвяла умовете за нов тип мислене и за непримиримост по отношение на статуквото. Особено активни при лансирането на нови идеи чрез енциклопедията са били физиократите и Русо. „Физиократите“ са били всъщност специалисти по политикономия, които използвали изданието за популяризирането на своите идеи. Такива били статиите на Кене „Фермери“ и „Зърнопроизводство“, както и изключително провокативното „Извлечение от кралската икономика от г-н Дьо Сюли“, прибавено като „добавка“ към статията „Икономическа таблица“ („Tableau economique“).
          Най-доброто казано за това велико начинание на български език откриваме в лекциите на проф. Иван Шишманов по сравнителна литературна история на XVIII в. („Великата енциклопедия“). В тази великолепна лекция създателят на родното ни сравнително литературознание привежда не само много интересни данни, но и анекдоти, надниква в кухнята на Енциклопедията и така възкресява пред слушателите си духа на онази необикновена епоха. Встъпителното изречение към лекцията заслужава да бъде цитирано: „Тя е оня литературен паметник на XVIII в., който справедливо можеше да се нарече „Деяния на френските апостоли на свободата“.
          От изложеното дотук е ясно, че през XVIII в. и литературата получава нова идентичност. Понятието литератор, което днес има строго определен смисъл, тогава е имало съвсем специфичен смисъл, особено във френския му вариант – homme de lettres, поради размиването на границите между наука и литература. Френските енциклопедисти Волтер, Дидро, Русо, Монтескьо (споменавам само най-едромащабните) са типичен пример за това взаимопроникване между наука и литература. Строго рационалистическата класицистична естетика запазва позиции във Франция и отчасти в другите страни на Европа, но била възприемана повече като паметник от миналото. Разбирането за изкуството като мимесис („подражание“), което в предходната естетическа система е представено опростителски като необходимост да се подражава на древните, през XVIII в. получава по-широко тълкувание: природата и изкуството се разглеждат като идентични и затова ролята на твореца, който е посредник между тях, става изключително важна. Първият философ, обосновал понятието гений в своята система, е англичанинът Шафтсбъри. През Късното просвещение понятието вече заема възлово място в естетическата система на предромантизма (сантиментализъм, немското движение „Бурни устреми“) и способства за пробива в принципно рационалистическата система на епохата. За кьонигсбергския философ Кант геният не се подчинява на никакви правила, защото той „създава правилата“. Младите щюрмери в Германия през 70-те години без каквото и да било неудобство се провъзгласяват за гении и назовават времето, в което живеят, „епоха на гении“ (die Geniezeit). Това повишено внимание към личността на твореца влиза в подчертано противоречие с класицистическото разбиране, акцентуващо върху обвързаността му спрямо правилата. (Нека припомним крилатата фраза на класицистите, че талантът е „дарование на ума“).
          Литературата през XVIII в. е модерна не само поради очевидното размиване на границите между философия, публицистика и литература в същинския смисъл на думата. Сериозно са разколебани йерархическите граници между литературните родове, в употреба са най-разнообразни жанрове. Изключителен разцвет бележи сатирата, която е едно от най-ефикасните оръжия на просветителите в борбата срещу съществуващото статукво.
          Писателят на Просвещението е всестранно надарена личност с изяви в различни области на знанието и литературата. Това е особено характерно за френските просветители от ранга на Монтескьо, Волтер, Русо и Дидро. Изключително полиморфен е в дейността си Волтер, чиито съчинения, издадени след смъртта му, обхващат 72 тома. Той е едновременно философ, историк, теолог, драматург, поет, романист, критик и т. н. В изключителната си продуктивност Волтер не признава автономността на литературните видове и заявява, че единственият жанр за отхвърляне е скучният. Придържайки се формално към правилата на класицистическата трагедия (дълго време Волтер е бил смятан за духовен наследник на Расин), той създава нова нейна разновидност, която бихме определили като политическа трагедия. Какво представлява драмата „Мохамед или Самозванецът“ (1740), ако не политическа трагедия, изобличение на религиозния фанатизъм? Тя нашумява навремето и поради това, че Волтер лукаво я посвещава на папата, истинският пазител на „правата вяра“. Ефектът от Волтеровия „Мохамед“ е сравним със скандала, предизвикан към края на XX век от книгата „Сатанински строфи“ на Салман Ружди.
          В безразличието си към жанровата „чистота“ Волтер прави новаторски открития. Той е създателят на т. нар. философска повест (роман), където философската проблематика е втъкана в занимателен сюжет. Новаторски е и Волтеровият „Философски речник“, имитиращ структурата на популярния „Исторически и критически речник“ на Бейл, но зареден с ирония и сарказъм, които правят преимуществено философско-публицистична творба.
          Водещият жанр през Просвещението е романът. Въпреки огромното жанрово многообразие на просветителската литература, романът, който е във възход още през предходното столетие, несъмнено доминира. Това не е случайност и както отбелязва един от най-респектиращите умове на Късното просвещение Хегел, „романът е епосът на буржоазната епоха“. През XVIII в. романът има вече повече от две хиляди години история, но се оказва изключително гъвкав и адекватен литературен жанр, който по мнението на един от най-значителните литературоведи на XX век Михаил Бахтин е непрестанно в status nascendi („в становлении“). През епохата на Високия ренесанс и Класицизма романът претърпява интересно развитие, но тъкмо през Просвещението той придобива очертанията на модерен жанр. Няколко са основните му разновидности през това време. Пикаресковият роман (Льосаж, Дефо, Смолет) е генетически свързан с ренесансовата пикареска. С ренесансовите традиции е свързан и романът пътуване (роман за пътешествия), който е една от най-популярните разновидности на английския роман (Дефо, Суифт, Филдинг, Смолет).
          Епистоларният роман на Просвещението възхожда към античната традиция („Роман за Александър“), но е свързан с демократизацията на литературата през епохата, както и с тенденцията към задълбочаване психологическата обрисовка на персонажите. Някои от най-прочутите романи са издържани в този жанр („Персийски писма“ на Монтескьо, „Памела“ и „Клариса“ на Ричард сън, „Пътешествието на Хъмфри Клинкър“ на Смолет). Емблематичен за времето е епистоларният роман на Жан-Жак Русо „Новата Елоиз“, претърпял от 1760 г. до началото на XIX в. около шестдесет издания. В същия жанр е написан и друг от най-прочутите тогавашни романи – „Страданията на младия Вертер“ (1774) от Гьоте.
          Прославени образци на философския роман оставя Волтер с „Кандид или Оптимизмът“, „Задиг или Съдбата“, „Наивника“ и др. Твърде успешно се изявява в жанра и Дидро с „Нескромните съкровища“ и „Племенникът на Рамо“. Вече посочихме огромното разпространение на диалога през епохата като обикната форма на популяризиране на философски и научни идеи. Той прониква и в романа: „Племенникът на Рамо“ е роман диалог, който се приближава по жанрова структура до философския диалог на Платон.
          Сравнително рядка, но много перспективна разновидност на разисквания жанр е експерименталният роман, образци на какъвто са „Животът и мненията на Тристрам Шанди“ от Лорънс Стърн и „Жак Фаталиста и неговият господар“ от Дени Дидро. Тези новаторски творби показват точно „ставането“ на романа и са близки до постмодерните образци в жанра от края на XX век.
          Друга разновидност на просветителския роман е приказният, дошъл на мода във Франция след изданието на Галан на „Приказки от хиляда и една нощ“. Модерната приказка от средата на XVIII в. цели обаче философски внушения, както в „Задиг“ или „Вавилонската принцеса“ на Волтер, и може да се разглежда като разновидност на философския роман. Предвестник на този популярен жанр е една от най-четените книги от първата половина на столетието „Приключенията на Телемах“ (1699) от французина Фенелон.
          Тенденцията на епохата да бъде популяризирано научното знание чрез занимателни и четивни жанрове е причината за изключително широкото разпространение на форми като писмото (респективно епистоларния роман), диалога, сатирата, комедията и романа. Единствената жанрова форма от предходната епоха, която продължава да бъде престижна, е максимата (афоризмът, анекдотът). Тя се вписва успешно в критикоаналитичния дух на новото време и изтъква свои майстори през XVIII в.
          Волтер предполагал, че по негово време в Париж е имало около три хиляди хора с вкус (gens de goыt), способни да оценят новостите в литературата, науката и философията. Разпространяваното из цяла Европа френско списание „Меркюр дьо Франс“ излизало в 7000 екземпляра. Имало и „Просвещение“ за короновани глави: „Литературна кореспонденция“ на Мелхиор Грим се списвала ръкописно в 17 екземпляра, чиито абонати били без изключение европейски владетели.
          В Източна Европа, чиито народи живеели обезправени в големи империи (Русия, Австро-Унгария, Османската империя), Просвещението подтикнало духа на национално самоопределение. В тази епоха на духовно мъртвило за султанска Турция атонският монах Паисий Хилендарски създава своята „История славяноболгарская“ (1762), с която полага началото на Българското национално възраждане.
          Водещите национални култури на Европейското просвещение са английската, френската и немската. Първата е постреволюционна, втората – предреволюционна, а немската е в известен смисъл аисторична, доколкото духовният кипеж по немските земи не е свързан пряко с революцията, а с по-абстрактната идея за национално обединение, осъществена едва столетие по-късно (1869 г.).