Христос на бащината любов и пансионът, който побира цяла Франция: подробен анализ на „Дядо Горио“ от Оноре дьо Балзак с въпроси и отговори

ВЪВЕДЕНИЕ

     Романът „Дядо Горио" на френския писател Оноре дьо Балзак е една от най-значимите творби на европейския литературен реализъм. Написан за малко повече от месец през есента на 1834 г. и публикуван на части като четиво с продължение в литературното списание „Ревю дьо Пари" между декември 1834 г. и февруари 1835 г., романът е първото произведение, създадено вече като част от грандиозния замисъл на „Човешка комедия" – огромният цикъл, с който Балзак си поставя за цел да опише цялото френско общество от първата половина на XIX век. В центъра на творбата стои трагичната фигура на дядо Горио – бивш производител на фиде, който е раздал цялото си имущество на двете си дъщери и умира сам, изоставен и забравен от тях в мизерна стая. Успоредно се разгръщат съдбите на младия честолюбив студент Йожен дьо Растиняк и на загадъчния бивш каторжник Вотрен – три различни отговора на изпитанията на новото буржоазно време.

1. АВТОРЪТ ОНОРЕ ДЬО БАЛЗАК

     Оноре дьо Балзак (1799–1850) е един от най-великите френски и световни писатели. Още от детска възраст живее отделен от родителите си – най-напред е изпратен в интернат, а след това в ученически пансион в Париж. Този ранен опит на живот далеч от близките е основа на бъдещото му наблюдение над чуждия живот. Следва право, но непосредствено преди да се дипломира, решава, че иска да стане писател.

     В началото на 20-те години на XIX век Балзак прави опити в различни жанрове – епическа поезия, пиеси, либрето за опера, но без особен успех. За известно време е издател, управлява печатница и леярна за букви, но предприятието му фалира. Първия си писателски успех постига през 1829 г. с романа „Последният шуан или Бретан в 1800 г.". В началото на 30-те години постепенно достига до идеята за създаване на романови цикли, които в своя сбор да образуват единна цялост и да представят пълна картина на съвременността. За вътрешното сцепление между отделните романи и за поддържане на читателското очакване Балзак разработва система от повтарящи се персонажи. Той избира за име на цялостния си проект „Човешка комедия" (La Comédie humaine) – по подобие на Дантевата „Божествена комедия" от началото на XIV век. Планът предвижда три основни цикъла: „Етюди за нравите", „Философски етюди" и „Аналитични етюди" – общо 137 произведения, от които Балзак успява да завърши 91.

     Писателят се отдава изцяло на работата си. Пише по шестнадесет-седемнадесет часа всеки ден, спи съвсем малко, поддържа се буден с големи количества кафе. В резултат „Човешка комедия" напредва с невероятни темпове. През 1843 г. здравето му се влошава, но вместо да промени режима си, той опитва да притъпи болките с още по-усилена работа.

     Въпреки пълното си посвещение на писането Балзак води активен живот на светска личност. Познава се отблизо с водещи фигури в европейската култура като Виктор Юго, Жорж Санд, Алфонс дьо Ламартин, Хайнрих Хайне, Адам Мицкевич, Фредерик Шопен, Ференц Лист. Участва активно в учредяването на първия писателски съюз на Франция (Société de Gens de Lettres) през 1838 г.

     Още от младежките си години Балзак се среща с различни дами от аристократичния елит. Особено трайна е връзката му с полската баронеса Евелина Ханска. След дълги години на активна кореспонденция през март 1850 г. двамата се венчават в град Бердичев (днешна Украйна). В това време Балзак вече е много болен. Умира през август същата година в Париж, като посочва Ханска за единствена наследница. Приживе Балзак получава добри хонорари за произведенията си, но независимо от това живее непрекъснато във финансови задължения заради високия жизнен стандарт, който поддържа. Големият обем на неговото творчество митологизира личността на твореца и често предизвиква злобни нападки и обвинения в плагиатство.

2. „ДЯДО ГОРИО" – ТВОРЧЕСКА ИСТОРИЯ. МЯСТО В „ЧОВЕШКА КОМЕДИЯ"

     Балзак написва първоначалния вариант на „Дядо Горио" за малко повече от месец през есента на 1834 г. Романът е публикуван на части като четиво с продължение в литературното списание „Ревю дьо Пари" между декември същата година и февруари 1835 г. През март излиза първото самостоятелно издание на творбата.

     „Дядо Горио" е първото произведение на Балзак, създадено след оформянето на цялостния замисъл на „Човешка комедия". Затова тук може да се види особено ясно намерението за изграждане на всеобемаща галерия с образи от различни ниши на обществото. Наред с това персонажи като Растиняк и Вотрен тук са заложени така, че да се предполагат нови появи и развития в следващи произведения. Растиняк ще стане един от най-често появяващите се герои в цикъла и ще проследим постепенното му превръщане от невинен провинциален студент в един от най-влиятелните хора във Франция. Вотрен ще стане централен герой в „Изгубени илюзии" и „Величие и падение на куртизанките". Така „Дядо Горио" се превръща в своеобразна отправна точка на „Човешка комедия".

3. ЗАГЛАВИЕ. ТЕМА

     Заглавието на романа не просто избира името на централния персонаж, но и отразява колебанията относно неговата идентичност. В пансиона най-напред го посрещат като „господин Горио", като госпожа Воке е пресметнала точно финансовите възможности на добре поддържания възрастен човек. Неговото постепенно финансово затъване и особено затвореното му поведение в пансиона, глухата безучастност към всичко случващо се около него му носят прозвището, фиксирано в заглавието, в което личи пренебрежение – Le Père Goriot – би могло да се преведе и като „Чичо Горио" или „Бай Горио". За цялостното уплътняване на фигурата в заглавието трябва да се добави сърдечното обръщение на Растиняк към стареца с „татко". Това „ветрило" от различни обръщения открива темата за сложната идентичност на героя, за метаморфозите, които изграждат трагедията на живота му: работник, спекулант, търговец, жертва, бедняк.

     Основната тема на творбата е трагедията на бащинската любов, доведена до абсолют, и същевременно – критиката на едно общество, в което парите заменят всички човешки ценности. Тези две теми се преплитат в съдбата на дядо Горио, който жертва всичко за дъщерите си, но получава в замяна тяхното безразличие и презрение, защото самото общество, в което са се уредили тези дъщери, ги е научило да ценят единствено парите и общественото положение.

4. КОМПОЗИЦИЯ И ЖАНРОВИ ОСОБЕНОСТИ. ПОВЕСТВОВАТЕЛНА ПЕРСПЕКТИВА

     Подобно на голяма част от романите на Балзак и „Дядо Горио" е създаден по следната композиционна схема: първо – бавна експозиция, в която детайлно се представят основните персонажи и непосредствената среда на живота им, като около действащите лица се набелязват една или повече загадки; второ – стремително натрупване на взаимно обвързани събития, чрез които се разкриват тайните: загадките около един или друг герой получават обяснение, а моментите, в които това се случва, оформят очертанията на отделните епизоди, независимо от това, че авторът не е разделил текста на глави. Например: откритието на Растиняк, че Горио е баща на Анастази и Делфин, а не техен любовник, както остават да смятат пансионерите, слага край на един от епизодите; друг епизод завършва с разкритието, че Вотрен не е само бивш каторжник, но и своеобразен касиер на „действащи" престъпници и затворници.

     Този начин на изграждане на сюжета е присъщ за романите на Балзак. При това „изчезването" на героя в края на даден епизод най-често оставя потенциал за неговото „завръщане" в друг епизод или в друг роман. Тази жанрова особеност е свързана, от една страна, с цялостната концепция на Балзак за „Човешка комедия", а от друга – с практиката на периодичните издания от онова време да публикуват четива с продължение, като по такъв начин да поддържат вниманието и интереса на читателите.

     Повествованието се води от името на разказвач, който – за разлика от героите си – знае всичко, но го споделя така, че да запази интереса у читателя. Разказвачът разказва така, че читателят да остава с впечатление, че самият той е достигнал до разкритието. Наред с описанието (на персонажи, предмети и интериори) и изложението на събитията разказвачът прави отклонения, в които разсъждава за устройството на човешките характери и за механизмите на обществото. Повествователят тук е дотолкова вездесъщ, че знае какво се случва в душата на героите, като при това има точно обяснение за всички чувства и решения. Подобно поведение на повествователя е много характерно за творчеството на Балзак и за епохата на реализма. Тази повествователна нагласа упражнява мощно въздействие върху представите за писателска гледна точка до ден днешен.

5. ПЕРСОНАЖИ

     Дядо Горио е не само главен герой в романа, но и своеобразен залог за интригата на творбата, пресечна точка на основния конфликт. Като баща той вижда в дъщерите си смисъла на живота, продължение на самия себе си в развитието на рода. В името на това продължение Горио е изградил своя план, чрез който дъщерите му да надскочат произхода си. Следвайки този план, дъщерите се отдалечават от него и не искат да имат нищо общо с един примитивен „фабрикант на макарони". От гледна точка на индивидуалната чувствителност отчуждението на дъщерите от баща им, който до последния си час продължава да ги боготвори, е чудовищно. От гледна точка на социалните типове и законите на „движението" на индивидите по картата на обществените кръгове това е естествена закономерност.

     Силата на образа и значимостта на романа се основават на това колко силен и неразрешим е конфликтът между тези две гледни точки. За тази цел повествователят пренася сблъсъка баща–дъщери от непосредственото общуване (на практика те нито веднъж не се карат с него, а само помежду си) в чертите на бащата, във впечатляващия контраст между безчувственост и безразличие спрямо всичко и особено изострена чувствителност спрямо всичко, свързано с дъщерите му. Дори в предсмъртния миг на прозрение, когато проклина дъщерите си, той трескаво се лута и бълнува за възможността отново да започне да произвежда макарони и с парите от тях да поправи нещата.

     Това раздвояване на Горио във финала идва закономерно. То отразява изпълненото с противоречия „изкачване" на стъпалата на обществения живот и пропадането му в дълбока мизерия, причинено тъкмо от резултатите на това изкачване – дъщерите му. Но в драматизма на последния час на героя се съдържа и друго противоречие: Горио е раздвоен между обичта към дъщерите си като деца и привързаността си към тях като светски дами – към резултата от усилията му. В този смисъл трагизмът на Горио е в това, че в действителност дъщерите му не са нито деца (наивни, едва прохождащи в света, нуждаещи се от помощ и закрила), нито светски дами (с благородството и признанието на околните). Затова прозрението на Горио е визия за провала на родителската му мисия.

     Йожен Растиняк също може да се определи като централен персонаж, защото е единственият герой, който се променя чувствително в хода на разказа. Той е пламенен и честолюбив, с добро възпитание и добро сърце. За нравствените устои на семейството му са показателни писмата, с които майка му и сестрите му изпращат последните си спестявания и парите от семейните бижута. Те правят това с разбиране и без намек за назидателност, макар че майката е обезпокоена от трескавия тон, с който Йожен е поискал парите. Оттук нататък всяка стъпка на младия герой става – независимо от волята и принципите му – под натиска на паричен недостиг. Този недостиг моделира поведението и решенията, движението му в Париж между мястото на разрухата, в което живее, и аристократичните домове, които се разгръщат пред него като пространства на желанието. Йожен се върти в дяволски кръг: аристокрацията се нуждае от пари, а новобогаташите се нуждаят от място в обществото на аристокрацията, докато самият той не разполага с нито един от двата ресурса.

     Образът на Йожен е централен, защото гледната точка на повествователя е най-близка до неговия светоглед. До голяма степен трагичната история на дядо Горио е неговата история на надежди, младежки пориви, съставяне на план и бързо пречупване на надеждите, проваляне на плана. Останалите сякаш не виждат случилото се с Горио. От изживяното при смъртта на стареца Растиняк израства и в края отправя своята закана към Париж: „Сега ще си видим сметките с тебе!".

     Вотрен е необичаен герой. Той умее с еднаква лекота да се хареса на когото поиска и да го предразположи, а в следващия момент рязко да му се противопостави или да упражнява власт над него. Вотрен е опасен за околните не толкова с престъпните си наклонности, колкото с начина на мислене, споделян с пансионерите при всеки повод. Подобно на фабриканта Горио, който изучава законите, за да използва слабите им места за свое облагодетелстване, Вотрен познава в детайли механизмите на обществото. Но неговата цел е принципно различна: със своите действия и изявления Вотрен обявява установения обществен ред в несъстоятелност и настоява, че в такъв случай всичко следва да е позволено.

     Сблъсъкът му с Йожен представлява важен събитиен възел на романа. Най-напред младият провинциалист е силно разколебан в отношението си към Вотрен: отвратен е от неприкрития му цинизъм, но е привлечен от прямотата и демоничната му аура. След като все пак успява да се предпази от изкушенията, които бившият каторжник му предлага, Йожен бързо затъва сред нравите на висшето общество и пряко заявява, че в сравнение с тях Вотрен е благороден и симпатичен.

     Трябва да се отбележи, че в представите на Балзак за жанра на романа делението на персонажите на главни и второстепенни е до голяма степен относително. Писателят създава впечатление, че повествователят в неговите произведения определя (според конкретната си цел) един или друг фокус. При избора на друга перспектива, при поемане на друга нишка на разказване биха се откроили други главни герои.

6. ПРОБЛЕМИ И МОТИВИ

     Както краткото време на събитията, разказани в романа (няколко месеца), така и по-продължителното време на живота на Горио (пет или шест десетилетия съзнателен живот) е белязано от чести смени на ценностите в обществото. Но независимо от посоката на тези смени, с настъпването на новото време благородството отмира безвъзвратно – това е едно от основните внушения на творбата. Дъщерите на Горио и Йожен Растиняк се срещат в Париж по своите невинаги преки и чисти пътища към висшето общество – света на потомствената аристокрация. Анастази вече е достигнала до целта, а Делфин, според думите на покровителката на Растиняк мадам Дьо Босеан, „е готова да излочи всичката кал на Париж", за да се появи в бленуваното общество. Присъствието в благородническите кръгове обаче не прави човека благороден – това е основният урок, който предстои да научи младият Растиняк. Ако все още някъде са останали благородни души, те са подложени на охулване и присмех, обречени са да загубят битките на живота си.

     Целта на мащабния проект на Балзак е да състави пълна карта, изчерпателен каталог на всички възможни пътища за издигане в обществото и пропадане в социалните низини. Присъствието и преместването на всеки човек в мрежата на тези преплетени пътища определя личността като комбинация от различни фактори като произход, възпитание, образование, воля, исторически момент.

     Темата за пълната и пагубна власт на парите над човешките отношения е развита особено убедително в „Дядо Горио". Новото време налага цена на всяко нещо, което по-рано е било непосредствен израз на душевност и чувствителност. Все едно дали става дума за лицемерната гримаса изпод папагалския нос на госпожа Воке, или за ангелския смях на Делфин – всяка усмивка си има цена. Това налага извода, че така, както човек трябва да си пести парите, за да има винаги за едно следващо плащане, толкова пестелив трябва да бъде и в изразяване на чувствата си. „Сърцето е съкровищница – казва с нарочна назидателност графиня Дьо Ланже – изсипете ли я веднъж, вие сте разорен."

     От тоталното калкулиране на чувствата се ражда безразличието. То се изправя като водещо чувство и емблема на новото време. Безразличието е своеобразен градски наркотик, който освобождава хората от необходимостта да споделят болките и проблемите на другите, кара ги да се чувстват независими, като ги спасява от тежестите на обвързването с род, с познати, близки, любими. Но безразличието има и тъмна страна: довежда личността до притъпяване на сетивата и до опустошение.

     Наред с мотива за изпитанията пред бащината любов, чрез който „Дядо Горио" се свързва с пиесата на Шекспир „Крал Лир", от съществено значение за романа е развитието на мотива за дома. Човекът от незапомнени времена възприема дома си като свещена територия, защитена от опасностите и несигурността, идващи от един агресивен външен свят. В дома човек намира убежище и покой, тук той може да свали дрехите и маските, които изграждат социалната му роля. Така постепенно домът поема и значенията на човешката интимност. Но тук – навлизайки в пансиона дом „Воке", читателя го очаква сътресение. Независимо от това, че имат своите стаи или дори малки апартаменти, всеки обитател на пансиона живее пред очите на останалите – в този заместител на домашното пространство човекът вече не е частен, интимен, а е отново обществено създание.

     Всички сюжети, които ще движат романовото повествование, са заложени тук. И това не е случайно, защото пансионът е място на особено висока концентрация на погледите. В дом „Воке" всеки наблюдава всекиго, като се стреми да се предпази от погледа на останалите. Това се отнася и до разговорите. Можем да видим как властта на съдържателката госпожа Воке намира израз и в това, че се предпазва успешно от въпросите на другите. Тя отговаря уклончиво, с една дума („Нещастия") на въпросите за съпруга ѝ. В същото време никой наемател не може да се спаси от нейния „проучващ" поглед.

     В описанието на дом „Воке" можем да открием редица места на преминаване между материално и нематериално. Такова място е например цялостният образ на миризмата, който Балзак създава. Пред очите на читателя тази „миризма на пансион" се материализира, от нещо едва доловимо се превръща в осезаемо и постепенно започва да тегне, да доминира, да присъства като атмосфера, като активна среда, която е проникнала в предметите и в хората. Подобен е принципът и в разработването на парадоксалната фигура „сгъстена оскъдица": оскъдицата носи значение на отсъствието и празнотата, а причастието „сгъстен" – на материално изобилие.

7. ЗНАЧЕНИЕ НА РОМАНА В КОНТЕКСТА НА РЕАЛИЗМА И В ЗАМИСЪЛА НА „ЧОВЕШКА КОМЕДИЯ"

     Романът „Дядо Горио" е не само съзвучен с намеренията на Балзак за създаване на цялостна панорама на обществените отношения, но и изиграва съществена роля за оформянето на концепцията за „Човешка комедия". За това говори както посвещението на романа на зоолога Етиен Жофроа Сент-Илер, който развива идеята за систематизирането на животинските видове, така и множество преки заявки в самото произведение. Според намеренията на Балзак „Човешка комедия" трябва да обвърже история и критика на обществото от първата половина на XIX в., да представя анализ на злините в него и да разкрива принципите, по които обществото съществува. В „Дядо Горио" историческият момент е фиксиран много точно – след няколко десетилетия на хаотично либерализиране на обществото, при което самият Горио се е възползвал от създалата се ситуация, за да натрупа капитал, е дошло времето на Реставрацията: кралската институция е възстановена, а наред с това са върнати и редица привилегии на аристокрацията.

     За да напише „Дядо Горио", Балзак е проучил внимателно свидетелствата за епохата. Но проучената информация достига до читателя не като документ, а като преживян опит на персонажите. При това историческите моменти са представени безпристрастно и критично. Така например повествователят уж мимоходом отбелязва (по повод на съпруга на Делфин), че Наполеон очевидно не е имал скрупули да продава благороднически титли – тоест позицията на романа не е носталгично обвързана със „златното време" на дядо Горио. Така историята присъства като реалистична платформа, но по-важни от реалистичния пласт са механизмите, по които обществото съществува, взаимовръзките, заложени в него. Това са посланията на първия роман от поредицата „Човешка комедия" – разноликата картина на френското общество от XIX в.

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ (върху биографията на автора)

1. Въз основа на биографията на Балзак преценете как се променят представите за писателския труд след 30-те години на XIX век?

     Биографията на Балзак дава изключително ясна представа за това как се променят представите за писателския труд след 30-те години на XIX век. До началото на 30-те години писателят традиционно е възприеман като вдъхновен творец, който пише в моменти на творческо озарение – когато го споходи муза, когато настроението и обстановката са подходящи. Този романтичен образ на писателя-творец продължава да живее в общественото съзнание.

     Балзак обаче внася коренна промяна в това разбиране. С неговото творчество писателството престава да бъде вдъхновение и се превръща в труд – истински, тежък, изтощителен физически и умствен труд. Балзак работи по шестнадесет-седемнадесет часа на ден, спи съвсем малко, поддържа се буден с огромни количества силно кафе. Той не чака музата – той сам налага темпо, дисциплина, режим, който би унищожил обикновения човек. Резултатите от такъв подход са зашеметяващи: Балзак замисля мащабния проект на „Човешка комедия", обхващащ 137 произведения (от които успява да завърши 91).

     След 30-те години на XIX век писателят все повече започва да се възприема като професионалист – като човек, който съзнателно е избрал своята работа, който е поел отговорност пред читателите си да я извършва редовно, качествено и в срок. Свързването на писателя с периодичните издания и публикуването на романи като „четива с продължение" засилва тази нова представа – писателят трябва да пише редовно, дори да няма настроение, защото читателят чака следващата глава, а издателят изисква ръкописа в срок. „Дядо Горио" сам е публикуван по този начин – на части в „Ревю дьо Пари".

     Друга важна промяна е свързана със самата икономика на писателския труд. Приживе Балзак получава добри хонорари за произведенията си, което показва, че писателството вече е и професия, която може да храни своя носител. Но същевременно Балзак живее непрекъснато във финансови задължения заради високия жизнен стандарт, който поддържа – тоест писателят е вече и част от икономическата система, с всичките ѝ проблеми и напрежения. Учредяването през 1838 г. на Société de Gens de Lettres (първия писателски съюз на Франция), в който Балзак участва активно, също говори за нова обществена позиция на писателя – той вече не е самотен творец, а член на професионална общност, която защитава общите права и интереси на своите членове.

     Така биографията на Балзак свидетелства за раждането на нов тип писател – професионалист, който съчетава творческо въображение с изтощителен ежедневен труд, който съзнава себе си като част от една обществена система, който въздейства чрез своята работа върху масовия читател. Този нов тип писател остава образец за много следващи поколения творци и определя облика на писателския труд до ден днешен.

2. Какво се крие под заглавието „Човешка комедия"? От какво е провокиран Балзак да озаглави така произведението на своя живот?

     Под заглавието „Човешка комедия" се крие грандиозният творчески замисъл на Балзак – идеята за създаване на цикъл от произведения, обединени в единна цялост, които заедно да съставят пълна картина на съвременното на автора френско общество. Балзак иска не просто да напише няколко хубави романа – той иска да създаде цялостна енциклопедия на човешкия живот от първата половина на XIX век, да проследи всички социални слоеве, всички възможни съдби, всички пътища на издигане и пропадане в обществото.

     За вътрешното сцепление между отделните романи Балзак разработва система от повтарящи се персонажи – герои, които се появяват в различни произведения. По този начин читателят следва развитието им през различни творби, а самите произведения се обвързват помежду си и образуват единен свят. Йожен дьо Растиняк, който в „Дядо Горио" е млад провинциален студент, ще се появи в много други романи от цикъла и ще стане един от най-влиятелните хора във Франция. Вотрен ще стане централен герой в „Изгубени илюзии" и „Величие и падение на куртизанките". Планът на Балзак предвижда три основни цикъла: „Етюди за нравите", „Философски етюди" и „Аналитични етюди". Общо са предвидени 137 произведения, от които Балзак успява да завърши 91.

     От какво е провокиран Балзак да озаглави така произведението на своя живот? Провокацията идва преди всичко от великата поема „Божествена комедия" на италианския средновековен поет Данте Алигиери. Дантевата поема (началото на XIV век) представя пътуването на нейния лирически герой през трите отвъдни свята – ада, чистилището и рая – и „разполага" стотици отделни персонажи в тези три части на отвъдното. Балзак се възхищава от този всеобхватен замисъл, но иска да го обърне – ако Данте описва отвъдния свят, той ще опише земния; ако Данте пише поема, той ще пише романи; ако Данте показва вечните морални закони, той ще покаже променящите се обществени закони.

     Замяната на думата „божествена" с „човешка" е дълбоко символична. Тя означава, че писателят се съсредоточава върху човешкия свят, върху земните страсти и пороци, върху обществените закони, а не върху отвъдното и божественото. Той иска да покаже, че самият човешки живот – със своите драми, интриги, възходи и падения – е също велика „комедия" (в античния и в дантеевия смисъл на думата – не хумористична, а изобразяваща сложни събития с щастливо или трагично разрешение).

     Провокацията идва и от самата епоха. Първата половина на XIX век е период на бурни промени във Франция – революции, реставрации, нови обществени слоеве, нови ценности, крушение на старите порядки. Балзак се чувства призван да опише тази епоха, да я запази за поколенията, да я обясни на съвременниците си. И тъй като нито един жанр не му се струва достатъчно широк, за да побере тази задача, той измисля собствен „жанр" – цикъла от взаимно свързани романи, който ще стане неговата велика „Човешка комедия".

3. Всеки от героите на Балзак е подвластен на една страст, в резултат на което животът му се превръща в трагедия. Каква е според вас страстта, ръководеща изцяло действията на Балзак?

     Наистина, всеки от героите на Балзак е подвластен на една всеобхватна страст – на една доминираща вътрешна сила, която ръководи изцяло действията му и в крайна сметка го отвежда до трагедия. Дядо Горио е подвластен на бащинската любов – толкова силна, безумна, безмерна, че го унищожава. Растиняк е подвластен на амбицията – на желанието да успее, да се издигне, да покори Париж, което го отвежда до морална корупция. Вотрен е подвластен на желанието за власт – на страстта да управлява хората, да ги владее, да опровергае обществения ред. Всеки от тези герои е като механизъм, задвижван от една пружина.

     Каква е тогава страстта, която ръководи изцяло действията на самия Балзак? Отговорът е ясен от неговата биография и творчество: страстта на Балзак е писането. Не просто писането като занаят или професия, а писането като битка с времето, като опит да се обхване в думите цялата пълнота на човешкия живот. Балзак пише по седемнайсет часа на ден, спи почти без сън, поддържа се буден с огромни количества кафе – всичко това не е рутина, а страст. Страст, която не позволява почивка, която пренебрегва здравето, която в крайна сметка съкращава живота му.

     Тази страст има много страни. Първо – страстта към наблюдението. Балзак иска да види, да чуе, да проникне във всяка среда на своето общество – от мизерията на бедните пансиони до блясъка на аристократичните салони. Второ – страстта към разбирането. Той не просто описва, той иска да обясни – защо хората постъпват така, какви закони ръководят обществото, какъв е механизмът на човешките страсти. Трето – страстта към създаването. Балзак иска да сътвори свой свят, който да съперничи по обхват на реалния – „Човешка комедия" със 137 произведения и стотици герои е израз именно на тази титанична творческа страст.

     Има и още едно измерение на неговата страст – страстта към успеха, към общественото признание, към високия жизнен стандарт. Именно тя го кара да поддържа безумен ритъм на работа, да поема повече ангажименти, отколкото може да изпълни, да живее непрекъснато в дългове. Тази страст също участва в трагедията му – тя го тласка към все по-усилен труд, който постепенно съсипва здравето му.

     Като типичен „балзаков герой" самият писател е трагическа фигура. Умира на едва петдесет години, изтощен от работа, само няколко месеца след дългоочакваната си женитба с Евелина Ханска, без да успее да завърши мащабния си проект. Точно това потвърждава, че страстта, която го ръководи, е ръководила изцяло действията му – както страстите на неговите герои. Той е бил жертва на собствения си гений, на собствената си амбиция да напише всичко, да разкаже всичко, да обхване всичко. Именно тази страст обаче му е позволила да създаде едно от най-грандиозните творчества в световната литература.

ЗА ЛЮБОЗНАТЕЛНИТЕ

Разсъждавайте над думите на Балзак: „Малкото работа поражда у човека много самолюбие, а многото работа го прави безкрайно скромен". Обвържете разсъжденията си с огромната според някои – извън човешките възможности – работа, извършена от писателя при създаването на „Човешка комедия".

     Тези думи на Балзак съдържат дълбока житейска мъдрост, извлечена от собствения му опит. Малкото работа – онази, която не изисква истинско усилие, не изисква преодоляване на лични граници, не отвежда човека до неговите предели – създава у човека илюзията, че той е много по-голям, много по-значим, много по-талантлив, отколкото в действителност е. Онзи, който е написал само няколко страници, лесно може да смята, че тези страници са гениални. Онзи, който е свършил малко работа, лесно може да си въобрази, че е изключителен.

     Многото работа обаче действа обратно. Тя постепенно смалява собствения образ в очите на самия труженик. Когато човек работи много, той започва да разбира колко много още остава да се направи. Когато напише един том, вижда, че светът е неизчерпаем и че този том едва докосва повърхността. Когато завърши голям проект, разбира колко несъвършен е, колко по-хубав можеше да бъде, ако имаше повече време и сили. Многото работа изтощава самолюбието и оставя човека без илюзии за собствената си значимост.

     Тези разсъждения имат пряко отношение към огромната работа, извършена от Балзак при създаването на „Човешка комедия". Планът на цикъла предвижда 137 произведения. Балзак успява да завърши 91 от тях. Ако обикновен писател би счел това за грандиозен успех, Балзак го чувства като недовършеност – все още 46 произведения остават да не бъдат написани. Този огромен, наистина извън човешките възможности труд, който извършва писателят, не поражда у него самодоволство, а – както казват собствените му думи – го прави „безкрайно скромен". Балзак знае колко много още остава да се напише, колко несъвършени са някои от вече написаните му книги. Той никога не се задоволява с постигнатото, никога не спира да гледа напред към ново произведение, към нова тема, към ново предизвикателство. Огромният му труд не го прави горделив – напротив, прави го смирен пред безкрайността на човешкия живот и пред невъзможността да се обхване той в думи.

     Съвременниците на Балзак описват как след дълги нощни бдения над ръкописите си той често казвал, че не е постигнал нищо, че всичко трябва да се пренапише, че е загубил години с несъвършена работа. Този тон не е поза, а искрен израз на състоянието, до което довежда истинската голяма работа. Тя учи човека да гледа реалистично на себе си, да не се самозаблуждава, да не се възгордява. В този смисъл думите на Балзак са същевременно и своеобразно кредо, и предупреждение към бъдещите поколения творци: истинската скромност се ражда от истинския труд.

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ (върху откъса за дом „Воке" и смъртта на Горио)

Какви цветове преобладават в дома „Воке"?

     В дома „Воке" преобладават сивите, тъмните, посърналите, безцветните оттенъци. Стените са облицовани с дървена ламперия и облепени с лакирани тапети, представящи главните сцени от „Телемах", в които образите на класическите герои са оцветени. Мебелировката е с „избледнели златни черти", вазите са пълни със „стари изкуствени цветя", порцеланът е „нашарен с избледнели златни черти". Цветовете на стените в трапезарията вече са невъзможни да се отгатнат, защото „образуват само фон, върху който мръсотията се е наслоила така, че е нарисувала странни фигури". Мебелите са с „бор бордюр", чиниите – „със син бордюр, произвеждан в Турне". Стенният часовник е рогов с медни инкрустации, печката е зелена, ламите – „аргански". Мушамата на масата е потъмняла от мазнина. С една дума, преобладават оттенъци на посърнало, избледняло, замърсено, потъмняло. Балзак не рисува дома „Воке" с ярки цветове – цветовете тук са изтъркани, потъмнели, отдавна изгубили първоначалната си свежест, точно както и обитателите му.

От колко етажа се състои пансионът?

     Пансионът се състои от четири етажа плюс партер (общи помещения) и таван (за простиране на пране и мансардни стаички за прислугата). На партера са салонът и трапезарията. На втория етаж се намират двата най-хубави апартамента – единия за самата госпожа Воке, а другия – за госпожа Кутюр и Викторин Тайфер. На третия етаж живеят господин Поаре и Вотрен. На четвъртия етаж живеят госпожица Мишоно, дядо Горио и Йожен дьо Растиняк. Над четвъртия етаж е таванът за пране и две мансардни стаички, където спят слугата Кристоф и готвачката Силви.

Как са разположени жилищните помещения по етажи?

     Разположението на жилищните помещения по етажи е строго йерархично и отговаря на социалното положение и финансовите възможности на обитателите. На най-удобния и хубав втори етаж живеят най-платежоспособните пансионери: госпожа Воке – собственичката, която е запазила за себе си по-малкия апартамент, и госпожа Кутюр с Викторин Тайфер, които плащат хиляда и осемстотин франка годишно за пълен пансион. На третия етаж живеят Поаре и Вотрен – хора с по-скромни, но все още прилични средства. На четвъртия етаж – в най-неудобните и малки стаи – живеят най-бедните: Мишоно, обеднелият дядо Горио и студентът Растиняк, които могат да плащат само по четиридесет и пет франка на месец. Тавана и мансардните помещения са предвидени за слугите. Тази вертикална йерархия е сама по себе си умалено изображение на обществото – колкото по-надолу си на социалната стълбица, толкова по-нависоко трябва да се качиш по стъпалата на пансиона, в по-неудобни и мизерни стаи.

Как е мебелиран салонът?

     Салонът е обзаведен с „кресла и столове, тапицирани с плат на матови и лъскави черти, подсилен с конски косми". По средата се намира кръгла маса с плоча от сентански мрамор, украсена с една от онези таблички от бял порцелан, „нашарен с избледнели златни черти". Стените са облицовани с дървена ламперия, а по-нагоре са облепени с лакирани тапети, представящи главните сцени от „Телемах" – класически литературен сюжет от XVIII век. Каменната камина, чието чисто огнище свидетелства, че в нея се пали огън само при тържествени случаи, е украсена с две вази, пълни със стари изкуствени цветя под стъклен похлупак, и в допълнение – „най-безвкусен мраморен часовник". Салонът излъчва миризма, „за която не бихме могли да намерим думи" – миризма, която Балзак нарича „миризма на пансион": смес от спарен въздух, мухъл, гранясало, лепкаво нещо, което дразни носа. Всичко в салона говори за застиналост, за отдавна нецелувана свежест, за среда, в която властва посърналостта.

Какви са хигиената, миризмата, обстановката в трапезарията?

     Трапезарията е още по-жалка от салона. Стените ѝ някога са били боядисани в цвят, който днес е невъзможно да се отгатне, защото образуват само фон, върху който мръсотията се е наслоила и е „нарисувала странни фигури". По стените са изправени мазни бюфети с наредени оръфани и потъмнели шишета за вода. Металните подставки са с шарки, преливащи като „моаре". В един ъгъл е поставена кутия с номерирани клетки, в които пансионерите държат кърпите си за ядене, нацапани с вино или сос. По стените висят „отвратителни гравюри, убиващи апетита", часовникът е рогов с медни инкрустации, печката е зелена, аргановите лампи-кинкети са покрити с прах и газ. Дългата маса е покрита с толкова мазна мушама, че някой шегаджия от полупансионерите е написал върху нея името си с пръст като с калем. Столовете са разкривени, рогозките от испанска тръстика – „вечните жалки рогозки от испанска тръстика, за които няма изтъркване", грейките са с „ощърбени дупки", пантите са изметнати, дръжките – „обгорени до черно".

     За тази стая се отнася прочутата градация от епитети: „старо, напукано, прогнило, разклатено, проядено от червеи, разкривено, нездраво, изминало". Тук цари „сгъстена оскъдица" – специфичната смесица от беднота и материален натрупан безпорядък. Обстановката е неописуемо жалка – мазна, покрита с петна, мръсна. Дори червените плочки на пода са изминали от миене. Хигиената в трапезарията е ужасяваща – всичко излъчва боязънта на дългогодишна нечистота, на неща, които никога не са били истински мити и почиствани.

За коя част от сградата се отнася градацията от епитети „старо, напукано, прогнило, разклатено, проядено от червеи, разкривено, нездраво, изминало"?

     Тази градация от епитети се отнася за трапезарията на пансиона. Балзак използва тези нанизани един след друг мрачни определения, за да предаде впечатлението за пълна разруха, за материално и метафизично пропадане на пространството. Трапезарията е символно ядрото на дом „Воке" – мястото, където обитателите се събират, за да ядат, тоест да се хранят и да поддържат тялото си. Именно тук се разгръща най-ярко атмосферата на „сгъстената оскъдица" – онази бедност, която не е чиста и достойна, а е обременена с прах, мръсотия, миризми, потъмнели вещи. Градацията служи и за характеристика на самите пансионери – техните дрехи, лица и съдби също могат да се опишат с тези думи: те са също „прогнили", „разклатени", „нездрави", „излиняли".

По какво си приличат пансионерите и пансионът?

     Пансионерите и пансионът си приличат по цялостно съответствие между вътрешния свят на обитателите и материалната среда, в която живеят. „Жалката обстановка в дома съответстваше на изтърканите дрехи на обитателите му" – казва повествователят. Мъжете носеха „рединготи, чийто цвят вече трудно можеше да се отгатне", обувки, „каквито в елегантните квартали хвърлят на улицата", дрехи, на които „са извадили душата от носене". Роклите на жените бяха „излинели, пребоядисвани, избелели", старите им дантели – „изкърпени".

     Пансионерите приличат на пансиона и по това, че носят в себе си отпечатъка на „преживени нещастия". Всеки от тях крие своя тайна драма – Мишоно е загубила красотата си от някаква болест или порок, Поаре е сведен до автомат от някогашна унизителна професия, Викторин е изоставена от богатия си баща, Горио е разорен от дъщерите си, Вотрен крие тайното си минало на каторжник. Лицата им, „студени, сурови, обезличени като образите по изхвърлените от употреба монети", съответстват на потъмнелите портрети и оръфаните мебели. Устните им „криеха алчни зъби" – точно както предметите в пансиона крият своята прогнилост под лакирания слой боя.

     Пансионът и пансионерите си приличат и по това, че и двамата са „места на драми". Дом „Воке" е самият сцена на човешки драми, но не онези „драми, представяни при светлината на рампата", а „пълни с живот или безмълвни, ледени драми, които жигосват сърцето".

Какво разбиране на изкуството на писателя откривате в откъса: „От вида на тези пансионери човек можеше да се досети, че те са преживели или преживяват някаква драма – не драмите, представяни при светлината на рампата между боядисани платна, а пълни с живот или безмълвни, ледени драми, които жигосват сърцето, драми, на които краят не се вижда"?

     В този забележителен откъс Балзак изразява своето естетическо кредо – своето разбиране за изкуството и особено за литературата в епохата на реализма. Писателят категорично противопоставя два вида драма. Първата е сценичната драма – „представяна при светлината на рампата между боядисани платна". Тя е ярка, ефектна, зрелищна, но същевременно изкуствена – защото се разиграва на условна сцена, между нарисувани декори, с актьори, които се преобличат и след представлението се връщат към своя обикновен живот. Тази драма има ясно начало и ясен край, тя е ограничена във времето и пространството. Такава е драмата в стария, класически, романтичен смисъл на думата.

     Втората е драмата на реалния човешки живот – „пълни с живот или безмълвни, ледени драми, които жигосват сърцето". Тя е тиха, скрита, не се разиграва под светлината на прожекторите, а в потайните кътчета на пансионите, на бедните къщи, в маскираните гримаси на пропадналите хора. Тя е „ледена" – безстрастна, без театралните пориви на страстта, но именно затова е още по-страшна. Тя „жигосва сърцето" – оставя незаличими белези върху вътрешния свят на човека. И най-важното: „краят ѝ не се вижда" – тя няма ясно разрешение, няма щастлив или трагичен финал, тя продължава година след година, десетилетие след десетилетие, без изход.

     От този откъс се разкрива, че Балзак разбира изкуството като призвано да улови именно втория тип драма – истинската, безмълвната, тежката драма на всекидневния живот. Задачата на писателя е да я изведе на светлината, да я направи видима, да я осмисли. За целта е нужен не поетически патос, а точно наблюдение; не ярки цветове, а нюанси на посърналото; не гръмки монолози, а внимателно вглеждане в жестовете, погледите, гримасите. Това е програмата на литературния реализъм – реализмът гледа в самата тъкан на живота, откроявайки истинските му драми, не изкуствените. И именно това прави Балзак в „Дядо Горио" – рисува драмата на един разорен баща, на един пропадащ студент, на пансиона на госпожа Воке, като истинска, безмълвна, ледена драма, която жигосва читателското сърце.

Колко са на брой „галените чеда" на г-жа Воке?

     „Галените чеда" на г-жа Воке са седем на брой – седем пансионери, които живеят постоянно в пансиона. На втория етаж живеят два от тях – госпожа Воке (собственичката, която сама себе си причислява към пансионерите) и госпожа Кутюр с Викторин Тайфер (които условно броим като едно домакинство). На третия етаж живеят Поаре и Вотрен. На четвъртия етаж живеят Мишоно, дядо Горио и Йожен дьо Растиняк. Освен тези седем пълни пансионери в трапезарията се събират и „осем студенти по право или медицина", които се абонираха само за обед, както и „двама-трима клиенти от същия квартал". Така на обяд в трапезарията се събират „осемнадесет-двадесет души", но сутрин пристигаха „само седемте пълни пансионери", които приличаха на „семейство, събрано около масата".

Допълнете списъка: Воке, Мишоно, Вотрен, Растиняк, Горио, Викторин, Поаре...

     Списъкът може да бъде допълнен с още няколко имена: госпожа Кутюр (покровителката на Викторин), Кристоф (слугата за черна работа) и Силви (готвачката). Освен тях в непосредствена връзка с пансиона са и външните обитатели – студентите по право и медицина, които идват за обяд; двама-трима клиенти от квартала. Свързани с пансиона (но външни към него) са и роднините на пансионерите – дъщерите на Горио (Анастази дьо Ресто и Делфин дьо Нюсенжан), техните съпрузи (граф дьо Ресто и барон дьо Нюсенжан), покровителката на Растиняк госпожа дьо Босеан, богатият баща на Викторин (господин Тайфер) и синът му. Всички тези имена и лица образуват мрежата от отношения, около която се разгръща романът.

С какво е сравнен Париж?

     Париж е сравнен с „истински океан". „Париж е истински океан. И с лот не ще узнаете глъбините му. Наемате ли се да го обиколите, да го опишете, колкото и внимателно, колкото и да го обикаляте, колкото и да гриждите да го описвате, колкото и многобройни и любознателни да са изследователите на това море, винаги ще откриете някакво неотбелязано, някое неизвестно още място, отделни цветчета, бисери, чудовища, нещо нечувано, пропуснато от литературните водолази." Тази метафора е дълбоко символична. Океанът е безграничен, неизчерпаем, тайнствен – в него живеят красиви и опасни създания, той крие бисери и чудовища, той има бездна, до чието дъно не може да се стигне с лот. Точно такъв е и Париж според Балзак – град, който крие в себе си безброй съдби, безброй истории, безброй тайни. Никой писател, колкото и внимателно да го описва, не може да го обхване докрай. Дом „Воке" е „едно от тези странни неща" – едно от неоткритите цветчета или чудовища на този океан. Тази метафора съдържа и една от най-важните програми на „Човешка комедия" – Балзак иска да бъде именно този „литературен водолаз", който да проникне в глъбините на парижкия океан, да извади от неговите дъна забравените човешки съдби.

Кои двама от пансионерите се различават от останалите? По какво?

     Двамата пансионери, които се различават от останалите, са Викторин Тайфер и Вотрен. Викторин се различава по своята младост, невинност и красота. Макар да е „болнаво бледа като малокръвните момичета" и в целия ѝ вид да има „нещо крехко", лицето ѝ не е старо, движенията ѝ са пъргави, гласът ѝ – кръшен. Тя прилича на „храст с пожълтели листа, отскоро присаден в неблагоприятна почва". Червеникаворусата ѝ коса, тънкият кръст, кроткостта и християнското смирение в сивите ѝ очи я правят красива, дори „обаятелна" сред останалите пансионери. Ако беше щастлива, ако имаше средства и любов, тя би могла да съперничи с най-красивите девойки.

     Вотрен се различава от останалите по своята сила, ум, необикновена решителност и загадъчна аура. Той е четиридесетгодишен мъж с боядисани бакенбарди, човек, за когото народът казва: „Славен човек!". Има „широки, добре развити гърди, с изпъкнали мускули, груби четвъртити ръце с гъсти червени косми". Лицето му е „набраздено от преждевременни бръчки", издава суровост и „противоречеше на гъвкавите му движения и любезни обноски". Плътният му глас, съответстващ на грубоватата му веселост, е приятен. Вотрен е услужлив, шегобиец, майстор на ключалките – но зад приветливата външност се крие „озлобление срещу обществото" и „грижливо пазена тайна".

     Двамата се различават от останалите по това, че носят в себе си потенциал за развитие, за промяна, за изненадващ обрат. Останалите пансионери са застинали в своята пропадналост – техните драми са отшумели, вече само тлеят. А Викторин и Вотрен носят в себе си „експлозивна" възможност – Викторин може да се превърне от бедна и болнава в богата наследница, а Вотрен – от услужлив пансионер в разкрит каторжник. Именно затова „госпожица Тайфер деляше плахите си погледи и тайните си мисли между четиридесетгодишния мъж и младия студент" – съдбата им е обвързана и с двамата.

На колко години е Вотрен? Каква е връзката между възрастта му и неговата двойствена природа?

     Вотрен е на четиридесет години. Тази възраст е дълбоко символична за неговата двойствена природа. Четиридесетте години са възрастта на пълната мъжка зрялост – възраст, в която човек вече е натрупал житейски опит, изживял е много, познава хората и обществото, но същевременно все още има физическа сила и енергия за големи начинания. Вотрен е достатъчно стар, за да е видял и разбрал всички механизми на обществото, и достатъчно млад, за да продължи да ги използва в своя изгода.

     Връзката между възрастта и двойствеността му е плътна. От една страна – в него все още гори страстта на младия човек, буйната енергия, желанието за живот и приключения. От друга страна – в него вече се е утаила горчивината на зрелия човек, разочарованието от обществото, циничното знание за това как работи светът. Тази смесица от младежка страст и зряло разочарование създава експлозивна личност – ту приветлив и весел, ту зловещ и заплашителен, ту услужлив и добродушен, ту суров и решителен. „Погледът му като на строг съдия сякаш стигаше до дъното на нещата, на съвестта, на чувствата" – в тези думи е закодирана именно двойствената му природа. Той е стигнал до дъното – видял е злото на света, но не се е примирил с него, а е решил да го използва в своя игра срещу обществото. Възрастта му го прави достатъчно опитен, за да е ефикасен, и достатъчно жизнен, за да е опасен.

Коя е думата, с която може да се определи отношението на пансионерите един към друг?

     Думата, с която може да се определи отношението на пансионерите един към друг, е „безразличие". „Всеки изпитваше към другия безразличие, примесено с недоверие, произтичащо от собственото му положение" – казва повествователят. И още по-ярко: „Съзнаваха, че никой не е в състояние да облекчи мъките им и че разказвайки ги, са изчерпили чашата на чуждото съчувствие. Подобно на стари съпрузи, те вече нямаха какво да си кажат." Затова между тях се бяха установили отношения „като в стар механизъм, движен от несмазани колелца". Всеки беше длъжен да отминава слепците по улиците, да слуша „без вълнение за чуждите нещастия" и в човешката смърт да вижда „уреждането на някой жалък проблем". Затова „оставаха безразлични дори пред най-страшната агония".

     Наред с безразличието обаче в дома „Воке" има и друго отношение – „всеобщите подигравки", охулването и присмехът, който в началото на втората година се насочва специално към дядо Горио. Пансионерите не просто са безразлични един към друг, а активно се подиграват на онзи от тях, който им се струва най-слаб или най-странен. Именно това съчетание – безразличие плюс присмех – създава специфичната социална атмосфера на пансиона.

Коя е жертвата на всеобщите подигравки в началото на втората година?

     Жертвата на всеобщите подигравки в началото на втората година е дядо Горио. „В началото на втората година за Йожен дьо Растиняк това създание мина на пръв план измежду всички онези, сред които той бе осъден да живее още две години. Този клетник беше бившият производител на макарони дядо Горио, когото всеки художник или повествовател би избрал за централна фигура в нашия разказ."

     Защо именно Горио става обект на присмех? Първо, защото постепенно се разорява – от заможен пансионер, който плаща по хиляда и двеста франка годишно, той се превръща в най-бедния пансионер, който едва може да плаща четиридесет и пет франка на месец. Второ, защото странното му поведение – затвореният му характер, посещенията на елегантни млади дами (които всички приемат за негови любовници), „глухата безучастност" към всичко случващо се около него – привличат вниманието. Трето, защото не може или не иска да отговори на подигравките, което ги подтиква. „Този клетник – казва повествователят – всеки художник или повествовател би избрал за централна фигура в нашия разказ" – защото именно най-жертвеният, най-слабият, най-осмиваният е онзи, чиято съдба заслужава дълбокото внимание на литературата.

Как се променя обръщението към Горио през годините?

     Обръщението към Горио се променя постепенно и това отразява социалното му пропадане в пансиона. В началото – когато Горио пристига в пансиона през 1813 г. с богат гардероб и „великолепно бельо на човек, оттеглил се от търговията" – го посрещат почтително като „господин Горио". Госпожа Воке дори мисли за него като за потенциален съпруг, преценявайки внимателно финансовите му възможности. С осемнадесетте му ризи от полухоландско платно, чифт диаманти, златна верижка, тежка табакера с медальон, той изглежда като добре поддържан заможен пансионер.

     Но с постепенното му финансово затъване – когато сменя първо по-хубавия апартамент за по-скромен, после и по-скромен за най-мизерна стая на четвъртия етаж – обръщението към него се променя. От „господин" той се превръща в „дядо" или „бай". Това не е обръщение на уважение (както е сред българските Възрожденски обръщения), а е обръщение на пренебрежение – Le Père Goriot – „Чичо" или „Бай" Горио, обръщение, с което се обозначава пропаднал, стар, безпомощен, смешен човек, от когото никой не се страхува и когото никой не уважава. За цялостното уплътняване на фигурата на Горио се добавя и още едно обръщение – сърдечното „татко" от страна на Растиняк, който единствен в пансиона го обиква истински. Така обръщенията образуват „ветрило" – „господин" (за периода на богатството), „дядо" или „бай" (за периода на пропадането), „татко" (за истинската му бащинска същност, разкрита само пред Растиняк).

Балзак твърди, че обитателите на дома „Воке" представлява умален модел на френското общество от първата половина на XIX в. Докажете, че е така, като срещу всяка социална прослойка напишете съответстващото ѝ име на пансионер.

     Действително, обитателите на дома „Воке" представят умален модел на френското общество от първата половина на XIX век. Всеки пансионер олицетворява определена социална прослойка:

     Дребна буржоазия и еснафи (търговци, дребни предприемачи, вдовици) – госпожа Воке и госпожа Кутюр. Госпожа Воке е дребна еснафка, съдържателка на пансион, живееща само за пари и материални интереси. Госпожа Кутюр е вдовица на военен интендант от Френската република – представителка на онзи военен и административен слой, който бе издигнат от революцията и Наполеон и сега живее скромно на пенсия.

     Разорена буржоазия, пропаднали търговци, бивши предприемачи – дядо Горио и госпожица Мишоно. Горио е бивш производител на макарони, който е достигнал заможността на едрия буржоа, но е разорен от собствените си дъщери. Мишоно е представителка на пропаднали хора от буржоазен произход, останали без средства в старостта.

     Дребна чиновническа среда, ниска бюрокрация, служители – господин Поаре. Той е бивш чиновник, вероятно в министерството на правосъдието, човек-автомат, чиято личност е стрита от дългогодишния бюрократичен труд.

     Провинциално обедняло дворянство, амбициозна младеж, стремяща се към издигане – Йожен дьо Растиняк. Той е представител на цяла социална група – младите хора от обеднелите провинциални благороднически семейства, които идват в Париж, за да си пробият път в живота.

     Богати банкери, финансови магнати, новобогаташи – висша буржоазия – баронът дьо Нюсенжан (съпругът на Делфин) и господин Тайфер (богатият баща на Викторин). Те не живеят в пансиона, но са тясно свързани с него чрез съдбите на Викторин и Делфин.

     Аристокрация и старо благородство – висше общество – граф дьо Ресто (съпругът на Анастази) и госпожа дьо Босеан (покровителката на Растиняк). Те също не живеят в пансиона, но са част от неговата „мрежа".

     Изоставени дъщери от богати родители – жертви на новото буржоазно време – Викторин Тайфер. Тя представлява социалния тип на жертвата, изоставена от алчния си баща и лишена от наследство.

     Криминална подземна среда, каторжници, престъпен свят – Вотрен. Той представлява подземния свят на Париж – престъпниците, изгонените от обществото, бунтарите срещу закона.

     Слугинска класа, прислуга, работническа беднота – Кристоф (слугата) и Силви (готвачката). Те са най-долният слой на обществото – хората, които обслужват другите.

     Така дом „Воке" съдържа в умален вид цялото френско общество от онова време – от съсипания бивш производител до бъдещия банков магнат, от каторжника до аристократката, от прислужника до провинциалния благородник. Балзак наистина е успял да събере в един пансион „в осемнадесетте сътрапезници" – както казва – цялото общество „с всички негови съставки".

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ (обобщение)

1. Какво е мястото на романа „Дядо Горио" в мащабния проект на Балзак „Човешка комедия"?

     Мястото на романа „Дядо Горио" в мащабния проект на Балзак „Човешка комедия" е изключително и определящо. Той е първото произведение на писателя, създадено вече след оформянето на цялостния замисъл на цикъла. Затова тук може да се види особено ясно намерението за изграждане на всеобемаща галерия с образи от различни ниши на обществото. Романът е нещо повече от отделно произведение – той е своеобразна отправна точка на цялото начинание, изходна база, от която тръгват много от главните сюжети и герои на „Човешка комедия".

     Значимостта на „Дядо Горио" се определя от няколко фактора. Първо – в романа са заложени персонажи като Растиняк и Вотрен така, че да се предполагат нови появи и развития в следващи произведения. Растиняк ще стане един от най-често появяващите се герои в цикъла и постепенно ще проследим превръщането му от невинен провинциален студент в един от най-влиятелните хора във Франция. Вотрен ще стане централен герой в „Изгубени илюзии" и „Величие и падение на куртизанките". Така „Дядо Горио" се превръща в първата стъпка на дълъг творчески път, който Балзак изгражда система от повтарящи се герои.

     Второ – в „Дядо Горио" е разгърнат целият тематичен арсенал на „Човешка комедия" – власт на парите над човешките отношения, пропадане на старите ценности, амбиция за издигане в обществото, драма на семейството в модерното време, конфликтът между провинция и Париж, разцепването на обществото на богати и бедни. Всички тези теми ще се появяват отново и отново в следващите произведения от цикъла, но тук те са очертани за първи път в тяхната пълнота.

     Трето – романът е посветен на френския зоолог Етиен Жофроа Сент-Илер, който развива идеята за систематизирането на животинските видове. Това посвещение е своеобразна декларация – Балзак заявява, че „Човешка комедия" ще бъде за човешкото общество онова, което зоологията е за животинския свят – каталог, класификация, систематично описание на всички „видове" и „породи" хора. И именно „Дядо Горио", като първия роман от поредицата, дава да се разбере как ще протече това грандиозно начинание.

2. Защо именно романовия жанр избира писателят за своята творба?

     Балзак избира именно романовия жанр за своята творба поради няколко причини. Романът е най-обхватният, най-гъвкавият, най-„всеядният" от литературните жанрове – само в него може да се съберат едновременно широка социална панорама, множество герои, дълъг времеви обхват, подробно описание на средата, разгъната сюжетна линия. Балзак се стреми да представи цяло френско общество – с всички негови обществени слоеве, професии, страсти, отношения. Никой друг жанр не му дава такива възможности. Лириката е твърде тясна, драмата е ограничена от сценични условности, поемата не позволява прозаичния поглед към ежедневието. Само романът позволява всичко това – и още повече.

     Втора причина е свързана с реалистичното виждане на света. Реализмът иска да показва не абстрактни идеи или отделни чувства, а конкретния живот с всичките му детайли – мебелировката на стаите, миризмите на пансиона, дрехите на пансионерите, миналото на всеки герой, механизмите на обществото. Романът позволява това – в него има място за такива подробности. Балзак сам пише подробни експозиции, в които представя средата и героите преди да започне същинското действие – и това е възможно само в романа.

     Трета причина е свързана с новото положение на писателя в обществото. През 30-те години на XIX век се развива практиката на периодичните издания да публикуват четива с продължение. Романът, разделен на епизоди, се появява в списанията седмица след седмица или месец след месец. По този начин той стига до огромен читателски аудиториум, поддържа неговото внимание, създава истински литературен пазар. Именно така, „като четиво с продължение" в списанието „Ревю дьо Пари", е публикуван и „Дядо Горио" – между декември 1834 г. и февруари 1835 г. Балзак съзнателно се възползва от тази новоформираща се практика и я моделира според своите цели.

     Четвърта причина е свързана с концепцията на „Човешка комедия". Тя предполага множество произведения, свързани помежду си чрез повтарящи се герои и общи теми. Само романовият жанр – с неговата многогеройност и множествеността си на сюжетни линии – позволява такова разработване. В „Дядо Горио" едновременно се разгръщат три сюжетни линии – около Горио, около Растиняк, около Вотрен – и всяка от тях носи потенциал за самостоятелно развитие в бъдещи романи. Такова разклонение на сюжета е възможно единствено в романа.

3. Как промяната в приложението към името на Горио от „господин" към „дядо"/„бай" се вписва в света на дом „Воке"?

     Промяната в приложението към името на Горио от „господин" към „дядо" или „бай" се вписва идеално в света на дом „Воке" – защото самият този свят е свят на постоянно наблюдение, оценяване и рекласифициране на всеки от обитателите му. В пансиона всеки „наблюдава всекиго" – никой момент от живота на никого не остава извън чуждия поглед. Финансовото положение на всеки пансионер е предмет на непрекъснато обсъждане, а промените в него моментално отразяват в социалното му положение вътре в пансиона.

     Когато Горио пристига в 1813 г. с богат гардероб, с осемнадесет ризи от полухоландско платно, със златна верижка и тежка табакера, госпожа Воке моментално го класифицира като заможен пансионер – и той получава обръщението „господин". Тя дори мечтае да го превърне в свой съпруг. Но с постепенното му финансово затъване – с всяко ново преместване в по-мизерна стая, с всяка изчезнала скъпоценност, с всяка ремонтирана дреха – класификацията му се променя. От „господин Горио" той се превръща в „дядо Горио" или „бай Горио" – от почитан човек в осмиван старец.

     Тази промяна не е случайна лексикална дреболия – тя е дълбоко социално явление. Обръщението „господин" се пази за онези, които имат пари и обществено положение. Обръщението „дядо" или „бай" в парижкия контекст на пансиона означава пренебрежение, снизходителност, лека подигравка. Точно както днес някой в големия град може да нарече бедния старец „дядка" или „старче" – с оттенък не толкова на уважение, колкото на снизхождение.

     В света на дом „Воке" – където всичко е измерено в пари и социално положение – тази промяна на обръщението е знак за окончателното пропадане на Горио. Той вече не е човек, който заслужава уважение – той е забавно същество, на което могат да се правят подигравки. Затова именно в началото на втората година Горио става „жертва на всеобщите подигравки" – самата промяна на обръщението вече е започнала работата по смаляването му, а сега подигравките я довършват. Малцина знаят, че под този „дядо" се крие велика и трагична бащинска фигура – само Растиняк, който наблюдава с проникващ ум, ще открие истината и ще започне да го нарича „татко", връщайки на Горио заслуженото му достойнство.

4. Кое е общото между най-впечатляващите персонажи в романа: Горио, Растиняк, Вотрен?

     Общото между най-впечатляващите персонажи в романа – Горио, Растиняк и Вотрен – е няколко неща. Първо, и тримата са движени от една всеобхватна страст. Горио е подвластен на бащинската любов – толкова силна и безумна, че го унищожава. Растиняк е подвластен на амбицията – на желанието да се издигне в парижкото общество на всяка цена. Вотрен е подвластен на желанието за власт – на страстта да управлява хората, да опровергае обществения ред. Всяка от тези страсти е абсолютна, всепоглъщаща, определяща цялостното поведение на героя. По тази вътрешна страстна доминанта тримата са балзаковски герои по същината си.

     Второ, и тримата разбират „механизмите" на обществото. Горио е бивш производител на фиде, който в размирните години след Великата френска революция е успял да купи предприятието на своя господар отчасти със спекулативни сделки, отчасти с трудолюбие. Той е разбрал как се правят пари, как се спекулира, как се възползваш от неустойчивите времена. Растиняк, макар и по-млад, бързо разбира механизмите на парижкото общество – от своята покровителка мадам дьо Босеан научава как се манипулират чувствата, как се използват хората за собственото си издигане. Вотрен най-дълбоко от всички познава обществените механизми – той обявява установения ред в несъстоятелност и настоява, че всичко следва да е позволено.

     Трето, и тримата преминават през сериозен вътрешен конфликт или прозрение. Горио прозира в предсмъртните си часове, че дъщерите му са го предали. Растиняк прозира постепенно, че парижкото общество е сурово и жестоко, но накрая избира да го приеме и да участва в него – „Сега ще си видим сметките с тебе!" Вотрен, разкрит като бивш каторжник, изгубва временно своята игра, но е ясно, че ще продължи борбата си в бъдещи романи.

     Четвърто, и тримата са в известен смисъл „бащини" фигури спрямо младия Растиняк. Дядо Горио го приема като свой син, като му открива тайната си бащинска любов. Вотрен също се опитва да го приеме като „син" и да го научи на цинизма на живота. Тримата се борят за душата на Растиняк, като всеки предлага различен житейски път – Горио предлага пътя на бащинската преданост, Вотрен – пътя на престъплението и власт, а самият Растиняк ще намери своя път на компромисната амбиция.

     Пето, и тримата са монументални фигури, всеки от които представлява един цялостен житейски архетип – Горио е архетипът на жертвения баща, Растиняк – архетипът на амбициозния младеж, Вотрен – архетипът на бунтуващия се демоничен герой. Те са дълбоко балзаковски именно по своя мащаб – всеки от тях е повече от индивидуален човек, а е социален и морален тип.

5. Коя е основната тема на творбата?

     Основната тема на творбата е трагедията на бащинската любов в света на новото буржоазно време, доминиран от парите. Тази двойна тема – „бащинска любов" и „властта на парите" – не съществува отделно, а се преплита в един неразривен възел. Дядо Горио е доведен до трагедия именно защото неговата любов е попаднала в среда, в която парите заменят всички други ценности. Дъщерите му, отгледани в разкош и приучени да ценят обществено положение и материални блага, не могат да отвърнат на бащинската му любов – защото тази любов е ценност от предбуржоазната епоха, а те живеят в новата епоха.

     Наред с тази основна тема се разгръщат и няколко други, тясно свързани с нея. Темата за издигането в обществото – проследена чрез съдбата на Растиняк, младия провинциалист, който постепенно се учи как да покори Париж. Темата за престъплението и обществения ред – разгърната чрез загадъчната фигура на Вотрен, който обявява войната на цялото общество. Темата за пропадането в мизерията – проследена в живота на пансиона „Воке" и в съдбите на Мишоно, Поаре, самата госпожа Воке. Темата за жертвеността и невинността – въплътена във Викторин Тайфер.

     Всички тези теми обаче се обединяват в една всеобхватна тема – темата за облика на новото време. „Дядо Горио" е роман за това как е устроено обществото след Великата френска революция, след Наполеон, при Реставрацията – общество, в което парите са единствената реална сила, в което благородството отмира безвъзвратно, в което всяка човешка връзка се измерва в пари, в което дори бащинската любов се превръща в стока или в жертва на изгодните интереси на децата.

6. Какви са посланията на писателя за: родителската любов; парите и богатството; аристократизма и благородството; успеха и реализирането на поставените цели?

     За родителската любов: Балзак изпраща сложно и тежко послание. Родителската любов е свещено човешко чувство, най-възвишеното от всички чувства – но именно поради възвишеността си тя е и най-крехка, най-уязвима, най-податлива на злоупотреба. Когато е доведена до абсолют – както в случая с дядо Горио – тя се превръща в самоунищожение. Родителят, който всичко дава на децата си, всичко жертва, всичко търпи, всъщност не отглежда истински обичащи деца, а егоисти, приели любовта му за естествено право. Родителската любов трябва да бъде разумна, тя трябва да поставя граници, да учи на отговорност – иначе се превръща в фатална слабост. Балзак не обвинява дядо Горио – той го обича и жали – но същевременно ни предупреждава: любов без граници унищожава и този, който я дава, и тези, които я получават.

     За парите и богатството: Балзак изпраща категорично трагично послание. Парите в новото буржоазно време са придобили безусловна власт над човешките отношения. Те са проникнали навсякъде – в семейството, в любовта, в приятелството, в изкуството, в религията. Всяка човешка връзка е сведена до финансова сметка. „Сърцето е съкровищница – изсипете ли я веднъж, вие сте разорен" – казва графиня дьо Ланже. Дори чувствата се измерват в пари, дори усмивката си има цена. Балзак показва: щом парите завладяват отношенията, човечността си отива. Дъщерите на Горио се отдалечават от баща си точно защото парите са завладели душите им. Растиняк ще стигне до върха, защото ще научи този жесток урок. Богатството не носи щастие – то поражда пустота, безразличие, отчуждение от близките.

     За аристократизма и благородството: Балзак изпраща разочароващо, но реалистично послание. Аристократизмът като социална прослойка все още съществува – Реставрацията върна много от неговите привилегии. Но истинското благородство – благородството на духа, на чувствата, на постъпките – отмира безвъзвратно. „Присъствието в благородническите кръгове обаче не прави човека благороден" – това е основният урок, който Растиняк научава. Мадам дьо Босеан, самата тя аристократка, съветва Растиняк цинично да използва хората. Анастази, макар и графиня, е готова на всичко за парите. Аристократизмът се е изродил в блясък без съдържание, в титли без морал. Ако все още някъде са останали благородни души, те са подложени на охулване и присмех. Балзак жали за загубеното истинско благородство, но не се предава на илюзии – новото време не позволява да съществува такова благородство.

     За успеха и реализирането на поставените цели: Балзак изпраща отрезвяващо послание. Успехът в новото общество е възможен, но има своя тежка цена. За да успееш, трябва да отстъпиш от моралните си принципи, да се съгласиш с играта на обществото, да участваш в неговите жестокости. Растиняк ще стигне до върха – но за целта ще трябва да забрави младежката си невинност. Дядо Горио е успял финансово – но за целта е бил принуден да участва в морално съмнителни спекулации, а после и да види как парите му погубват собствените му деца. Вотрен иска да успее по свой начин, като заобиколи обществото – но неговият опит завършва с разкритие и провал. Балзак показва: няма чист път към успеха в такова общество. Всеки, който иска да успее, ще плати цена – в загуба на морал, на приятели, на близки, на душевен покой. Дори тези, които стигнат целта, ще усетят вкуса на пепелта.

7. Защо Горио, който е „Христос на бащината любов", умира самотен и изоставен?

     Определението „Христос на бащината любов" е дълбоко символично и разкрива същността на трагедията на дядо Горио. Христос е символът на пределната саможертвена любов – любов, която приема цялата болка на света, която не отвръща на злото със зло, която не осъжда, а прошава. Дядо Горио също е такъв – жертва цялото си имущество за дъщерите си, търпи безразличието им, продължава да ги обича, дори когато те го изоставят. В предсмъртните му часове той ги проклина: „Проклети деца!" – но само след миг се самоопровергава: „Не, моите деца не са лоши, аз ги научих така". Христовата любов е готова да оправдае мъчителите.

     Защо тогава той умира самотен и изоставен? Отговорът се съдържа в няколко пласта.

     Първо – на битово ниво. Дъщерите му са физически заети – Анастази води тежки семейни разправии заради дълговете си, Делфин се готви за важен светски бал. Те буквално не намират време да дойдат при умиращия си баща. Това физическо отсъствие обаче е симптом на нещо по-дълбоко – на моралното им отсъствие от неговия живот.

     Второ – на психологическо ниво. Дъщерите са били научени още от малки да получават всичко от баща си, без да дават нищо в замяна. Когато той е бил богат, те са го посещавали за пари. Сега, когато е беден и умира, той няма нищо да им предложи – затова те не идват. Балзак ясно го формулира устата на самия Горио: „Парите всичко дават на човека, дори дъщерите му. Ох, къде ми са парите? Ако имах да им оставя богатство, щяха да се въртят около мен, да ме гледат!"

     Трето – на социално ниво. Дъщерите живеят в общество, в което парите определят всичко. Те не са могли да не се съобразят с това общество – ако бяха отишли при умиращия си беден баща в мизерния пансион, това би било социално неприлично, би застрашило положението им. Обществото ги е поставило пред жесток избор: баща или общество. Те са избрали обществото.

     Четвърто – на дълбоко символично ниво. Смъртта на дядо Горио сама по себе си, самотна и изоставена, е и осъждане на новото време. Ако Христос е умрял сам на кръста, изоставен от учениците си, за да изкупи греховете на човечеството – дядо Горио умира сам в мизерна стая, за да покаже пред читателя целия ужас на буржоазната епоха. Неговата самотна смърт е обвинение към обществото. Тя показва, че в новото време най-възвишената любов е обречена на самота и забвение. Именно чрез тази самотна смърт Балзак постига максимална сила на посланието – смъртта не е просто физически край, а морална присъда на цялото общество.

     И накрая – самотата на смъртта на Горио е обусловена и от неговата собствена вина. Той е обичал прекалено много – а прекалено силната любов, както е било вече казано, се превръща в трагедия. Той е позволил на дъщерите си да го тъпчат, той сам ги е научил на това. Затова умира сам – защото сам е допринесъл за собственото си пропадане. Балзак не оправдава дъщерите – но и не оправдава напълно бащата.

8. Дайте примери за ролята на художествения детайл при изграждането на умален образ на френското общество в експозицията на романа.

     Балзак е един от най-големите майстори на художествения детайл в световната литература. В експозицията на „Дядо Горио" – в описанието на дом „Воке" и обитателите му – всеки художествен детайл носи двойна функция: първо, той рисува конкретна материална реалност, и второ, той е символ на определено социално положение или морална страна на епохата.

     Първи пример – дрехите на пансионерите. Мъжете носят „рединготи, чийто цвят вече трудно можеше да се отгатне", обувки, „каквито в елегантните квартали хвърлят на улицата", дрехи, на които „са извадили душата от носене". Роклите на жените са „излинели, пребоядисвани, избелели", старите им дантели – „изкърпени". Този детайл не е случаен – той рисува социалната прослойка на пропадналата буржоазия, която иска да поддържа външен вид, но вече не може да си позволи ново, свежо, качествено. Пребоядисваната рокля е символ на цяла социална ситуация – на общество, в което трябва да поддържаш илюзията за благополучие, дори когато си без пари.

     Втори пример – миризмата на пансиона. Балзак посвещава цял пасаж на описанието на тази миризма: „смес от спарен въздух, мухъл, гранясало", „като воня на трапезария след ядене, на стая за прислуга, на умивалня и старчески дом". Тази миризма не е просто физически детайл – тя е символ на самата атмосфера на пансиона, а и на цяла социална прослойка. Тя е миризмата на бедността, на застоя, на липсата на надежда. Тя „прониква в дрехите" – както бедността прониква в личностите на пансионерите. Балзак дори създава специален термин: „миризма на пансион" – превръщайки миризмата в социален феномен.

     Трети пример – мебелировката. Кръглата маса с плоча от сентански мрамор, „украсена с една от онези таблички от бял порцелан, нашарен с избледнели златни черти, каквито днес се срещат навсякъде", вазите с „изкуствени цветя под стъклен похлупак", часовникът „най-безвкусен мраморен" – всичко това рисува конкретен интериор, но същевременно е символ на „второразрядността" на обитателите. Тези предмети някога са били новомодни, дори красиви, но времето им е отминало. Точно както и обитателите на пансиона – те също някога са били млади, изпълнени с надежди, обещания.

     Четвърти пример – детайли за отделните персонажи. Мишоно с „тънка медна жица малка зелена тафтена козирка", шалът с „изтънели и отпуснати ресни" – всичко това рисува конкретен облик, но и цяла социална ситуация. Тя е бивша красавица (може би куртизанка, може би сводница), която сега е пропаднала и се крие зад тъмната си козирка от милосърдието на света. Поаре с „възкъс редингот над увисналите панталони, със сини чорапи на треперещите като на пияница крака", с „мръсна бяла жилетка" – рисува чиновническия тип, който е бил някога част от административната машина, но сега е сведен до автомат.

     Пети пример – детайли за храната и обеда. „Тук ще видите от онези неразрушими мебели, предмети, изхвърлени отвсякъде, но прибрани в тази трапезария за неизлечими, прибират отрепките на цивилизацията". Тази метафора „отрепките на цивилизацията" включва в себе си цяла социална философия – пансионът приема онова, което цивилизацията вече е отхвърлила, и в това е неговата уникална социологическа функция.

     Шести пример – детайли около Горио. Осемнадесетте му ризи от полухоландско платно, златната верижка, тежката табакера с медальон, диамантите – всички тези детайли не са просто описание на богатството му, а са символи на цял един социален тип: буржоазията от края на Наполеоновата епоха, която е натрупала своето състояние през размирните години и се е установила в новото буржоазно общество. Постепенното изчезване на тези предмети (когато Горио вкарва среброто, когато сменя апартаментите) е символ на цяло социално движение – на пропадането на един клас пред набирането на силата на нов клас.

     Художественият детайл при Балзак никога не е самоцелен – той винаги е социологически знак. Именно това умение да превърне всяка вещ, всеки жест, всеки цвят в символ на дадено социално състояние е една от най-големите му приноси в световната литература.

ЗА ЛЮБОЗНАТЕЛНИТЕ

Припомнете си развръзката на Вазовата повест „Немили-недраги". Откривате ли аналогия с развръзката на романа „Дядо Горио"? Как смятате, на какво се дължи това?

     Развръзката на Вазовата повест „Немили-недраги" и развръзката на Балзаковия роман „Дядо Горио" имат забележителни аналогии. В края на „Немили-недраги" виждаме Странджата – някогашния горд революционер, водача на българската емиграция в Браила – пропаднал, забравен, обеднял, умиращ в кръчмата „Знаменосецът". Той, който някога е обединил около себе си цяла общност от български революционери, сега умира сам, беден, изоставен. Малцина от бившите му другари му остават верни – Македонски е един от малкото, които го подкрепят докрай. Смъртта на Странджата е самотна, тиха, без блясъка на героичния подвиг, за който е мечтал.

     В края на „Дядо Горио" виждаме дядо Горио – някогашния заможен буржоа, любящ баща на две дъщери – пропаднал, обеднял, умиращ в мизерна стая на пансиона „Воке". Дъщерите му не идват при него. Единствен Растиняк, младият студент, до последния момент се грижи за стареца. Горио умира сам – както Странджата умира сам.

     Аналогиите са няколко. Първо, и двамата герои са бивши идеалисти – Странджата вярва в българската свобода, Горио вярва в бащинската любов. Двамата отдават всичко за своя идеал – Странджата отдава младостта, силите, средствата си за революцията; Горио отдава цялото си имущество за дъщерите си. Второ, и двамата стигат до пълно разочарование – Странджата вижда, че революцията се отлага, че другарите му се разпадат, че мечтата му няма да се сбъдне; Горио вижда, че дъщерите му не го обичат така, както той ги обича. Трето, и двамата умират сами и бедни, забравени от онези, за които са жертвали живота си. Четвърто, и в двете произведения има фигура на верен млад човек, който остава до умиращия герой – Македонски при Странджата, Растиняк при Горио. Пето, и двете смъртни сцени са тихи, скромни, без театралност – смърт на самотник, а не на герой.

     На какво се дължи тази аналогия? Първата причина е универсалността на самия сюжет – трагедията на идеалиста, който в края на живота си вижда провала на своята мечта. Този сюжет е разработван от много писатели през XIX век, защото самата епоха на реализма ражда именно такива истории – истории за разочарование, за провал на илюзиите, за самотна смърт. Реализмът избягва героичните финали и предпочита тихите, сурови, безмилостни развръзки.

     Втората причина е историческият контекст. XIX век е епоха на бурни промени и рухване на старите ценности – революции, реставрации, войни, миграции. В тази епоха много хора преживяват своята лична катастрофа – губят богатствата си, идеалите си, близките си. Литературата на реализма отразява точно такива преживявания.

     Третата причина е ясно повлияна литературна традиция. Иван Вазов е чел френската литература на XIX век – Юго, Балзак, Флобер, Дюма. Той знае как европейските реалисти изграждат своите развръзки и заимства техните похвати. Смъртта на Странджата в „Немили-недраги" има много общи черти с Балзаковата смърт на дядо Горио.

     Четвъртата причина е универсалната истина, която и двете произведения носят – истината, че саможертвата за другите не винаги се възнаграждава, че светът често забравя своите жертви, че героите могат да умрат в мизерия и самота. Тази истина е универсална – валидна за българската емиграция от XIX век и за парижкия пансион, за българския революционер и за френския бивш производител на макарони.

     Тази аналогия между двете развръзки не е случайна – тя разкрива дълбокото сходство между реалистичните литератури на XIX век в цяла Европа. Независимо от националните различия, писателите от тази епоха стигат до сходни изводи за човешката съдба, за силата и провалите на идеализма, за жестокостта на света.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

     Романът „Дядо Горио" на Оноре дьо Балзак е една от най-значимите творби на европейския и световния литературен реализъм. В него писателят създава грандиозна картина на френското общество от първата половина на XIX век – общество, в което парите заменят всички други ценности, в което благородството отмира безвъзвратно, в което дори най-възвишеното човешко чувство – бащинската любов – се превръща в жертва на новите обществени закони.

     Трагедията на дядо Горио – бивш производител на макарони, който жертва всичко за дъщерите си и умира сам и изоставен – не е просто индивидуална съдба. Тя е символ на цяла епоха, символ на разпадането на старите ценности и на властта на парите над човешките отношения. Наред с този централен образ Балзак изгражда и други две монументални фигури – Йожен дьо Растиняк, младият честолюбив студент, и Вотрен, загадъчният бивш каторжник. Тримата – заедно с останалите обитатели на пансиона „Воке" – съставят „умален модел на френското общество", с всичките му прослойки и напрежения.

     Балзак постига това с помощта на своята уникална реалистична техника. Той описва детайлно материалната среда – мебелите, дрехите, храната, миризмите – превръщайки всеки детайл в социологически знак. Той изгражда персонажи, всеки от които е подвластен на една всеобхватна страст, определяща цялата му съдба. Той води повествованието от името на вездесъщ разказвач, който знае всичко, но разкрива всичко постепенно, поддържайки читателския интерес. Той разкрива тайните на своите герои чрез серия от разкрития, а не наведнъж. И на всичко отгоре – той свързва романа с общия си замисъл на „Човешка комедия", като задава образи, които ще се появяват отново и отново в следващи произведения.

     „Дядо Горио" остава актуален и днес, повече от сто и осемдесет години след своето написване. Актуален е, защото трагедията на бащата, изоставен от децата си, е универсална. Актуална е, защото властта на парите над човешките отношения не е изчезнала – напротив, тя се е засилила в съвременния глобализиран свят. Актуална е, защото амбициите на младия Растиняк да покори големия град са същите като амбициите на всеки млад човек днес, който идва от малкия град в столицата. Актуална е, защото пансионът „Воке" със своите пансионери, всеки с тайна драма, е сходен с всяка съвременна общност, в която хората живеят близо един до друг, но остават самотни и безразлични.

     С романа си „Дядо Горио" Балзак ни дава не просто увлекателна история, а урок за живота. Той ни учи да ценим бащинската любов, но и да не я довеждаме до самоунищожение. Учи ни да разпознаваме властта на парите над сърцата и да не се предаваме на нея. Учи ни да обичаме мъдро, а не безумно. И най-важно – учи ни да гледаме внимателно света около себе си, да четем неговите знаци, да разбираме неговите механизми. Точно както прави самият Балзак в своята безсмъртна „Човешка комедия".