Петко Рачов Славейков – биография

          Петко Рачов Славейков се ражда през 1827 г. в Търново в семейство на стар занаятчийски род. Макар родителите му да са слабо грамотни, го възпитават от малък в дух на патриотизъм и свободолюбие. Начално образование получава в родния си град, в Дряново и Трявна. Но местните учители не успяват да задоволят потребностите му от по-широка просвета, поради което той непрестанно се самообразова: изчита всички достъпни книги от близките до Търново манастири (този неистов порив към самообразование не го напуска до последните му дни). Така още като юноша той е прочел съчиненията на Йоан Екзарх, Григорий Цамблак, Евтимий Търновски, Софроний Врачански, Дамаскин Студит, Дмитрий Ростовски, Аврам Мразович, Теофилакт, Цезар Бароний. Под тяхно влияние е готов да се замонаши в Света гора, но срещата с Паисиевата „История славянобългарска“ го кара да преосмисли намерението си и да се посвети на просветителска дейност сред своите сънародници. Понеже ученолюбието му впечатлява будните търновски занаятчии, те събират пари да подпомогнат баща му и през 1842 - 1843 г. младежът е изпратен да продължи образованието си в Свищов, където е едно от първите светски училища у нас. Там, под ръководството на даскал Емануил Васкидович, Славейков научава гръцки, обогатява познанията си върху античната и западноевропейската литература и дори прави първи творчески опити.
          От края на 1843 г. започва да учителства – занимание, което с кратки прекъсвания осмисля следващите две десетилетия от живота му. В началото е в Търново, но понеже се включва активно в обществените борби против местните фанариоти и дори пише сатира срещу търновския владика Панарет, е прогонен от града и продължава даскалуването си из околните села, а после в градовете Севлиево, Ловеч, Трявна, Берковица, Търговище, Видин, Елена и др. Никъде не се задържа за дълго, понеже ангажираността му с обществените дела не настройва благосклонно местните чорбаджии, които предпочитат да не дразнят властта. Митарствата имат обаче и положителна страна: Славейков трупа лични впечатления за робската участ на сънародниците си, но трупа и друг капитал – неуморно събира образци на българския фолклор, които записва в своите тефтери. Едновременно продължава да чете (както споделя „каквито книги му попаднат в ръка“), а и сам да пише и превежда от руски и сръбски.
          През 1852 г. Славейков вече отпечатва първите си книги: „Смесна китка“, „Песнопойка“ и „Басненик“. Обнародването им съвпада с подготовката и избухването на Кримската война (1853 - 1856) и това слага отпечатък върху произведенията му: те са белязани от революционната романтика на времето. Поемата „Бойка войвода“ и бунтовните му песни „Спомняне“, „Глас от Балкана“, „Към българските юнаци“ се разпространяват сред народа в ръкопис и подхранват надеждите за освобождение сред родолюбиво настроените младежи.
          Към края на Кримската война в Търново избухва въстанието на дядо Никола, а Славейков е един от съзаклятниците. Трагичният край на начинанието го убеждава, че в страната все още няма обективни предпоставки за масова въоръжена съпротива срещу поробителя. Това го подтиква да се преориентира и да вложи енергията си в друга насока – за духовното пробуждане на народа, за укрепване на националното му съзнание.
           Нов етап е заминаването на Славейков за Цариград, където през 1864 г. е поканен от Библейското дружество да редактира българския превод на Библията. Започва най-размирният от житейска, но и най-плодотворният от творческа гледна точка период в битието му. В столицата на империята той издава и редактира осем различни вестници и списания, но и сътрудничи на много други периодични български издания. В тях публикува статии, отзиви, стихотворения, фейлетони и речи, отклик на най-наболелите за времето въпроси на българите. Продължава да издава оригинални и преводни книги (близо 60), става един от ръководителите
на борбата за църковна независимост. Името му на писател и активен общественик кара хората да го възприемат като духовен водител на народа и едва надхвърлил трийсет години, той се сдобива с прякора Дядо Славейков: израз на почит и уважение пред неговата неподкупност и родолюбив. Неколкократно разоряван и хвърлян в затвора, Славейков не изневерява на каузите, на които се е посветил, даже когато вестниците му са спирани за кратко или напълно забранявани от властта, и така се налага като един от най-авторитетните общественици и писатели от третата четвърт на столетието.
           След 1874 г. оставането му в Цариград е вече невъзможно и той се връща към професията си на учител. За кратко преподава в Одрин, където основава българска гимназия, после в Стара Загора. Заради бунтовните стихотворения, без да е пряк участник в Априлското въстание (1876), след размириците е арестуван и окован във вериги – по чудо се избавя от затвора. По време на Руско-турската освободителна война Стара Загора е опожарена и в огъня Славейков губи значителна част от ръкописите си и тефтерите със събрани фолклорни записи – над 15 000 текста на пословици, поговорки и народни песни. 
          Значителен принос има и към изграждането на младата българска държава. След Освобождението участва активно в изработването на Търновската конституция, настоявайки в нея да се заложат най-демократичните принципи; бил е председател на Народното събрание, два пъти министър – на просветата и на вътрешните работи.
          Когато княз Александър суспендира Търновската конституция, Петко Славейков е принуден да напусне княжеството и за известно време се установява в Източна Румелия, в Пловдив. Макар да е болен, уморен от обществени битки, Съединението (1885) го зарежда с нови сили и до края на живота си той не изневерява на своите принципи да говори на висок глас истината, дори с риск да бъде неудобен на властта.
          Творецът умира в София през 1895 г.
          Дарбата на П. Р. Славейков се проявява в различни направления, а името му се свързва с ред новаторски явления във възрожденската ни култура. Той утвърждава мястото на хумора в нея - не само е редактор на хумористични вестници („Гайда“, „Шутош“, „Звънчатий Глумчо“),
но сам създава безброй епиграми, остроумни сатирични творби, майстор е на фейлетона. Автор е на гражданска поезия, която има изключително силно въздействие върху тогавашната интелигенция; пише пейзажни и любовни стихотворения, творби за деца, издава първото женско и първото детско списание у нас, превежда от няколко езика. Огромната популярност, на която се радва сред сънародниците си, се дължи преди всичко на журналистическата му дейност преди Освобождението. Неговият вестник „Македония“ е истинска епоха в развитието на българската журналистика. През 70-те години той е редактор на списание „Читалище“ – авторитетно научно популярно и културно-просветно издание, чрез което българското общество се запознава с актуалните постижения на славянските и европейските народи в областта на философията, естетиката, законодателството, научните открития, икономиката, индустрията и така обогатява мирогледа си за напредъка на модерния свят.
          Но независимо като какъв се труди – като поет, журналист, преводач, фолклорист, даскал или общественик, Петко Славейков е преди всичко честен гражданин и родолюбец, което го прави уважаван и от съвременниците му, и от следващите поколения.