Христо Смирненски
Приказка за тинята

   В неделя Дявола облече расо —
   любимия си тоалет;
   и с тънка и загадъчна гримаса
   огледа се добре отвред.

   Действително в корема бе печален
   и — за да не бъде толкоз сух —
   беляза своя символ синодален
   с една възглавница от пух.

   — Една вечерна пролетна разходка? —
   ми кимна леко той с рога.
   — Виж, вечерта е кат вдовица кротка
   и цяла в нега и тъка…

   Съгласен бях. И посред врява шумна
   ведно с приятеля рогат
   разхождаме се дълго де ни хрумна
   из калния престолен град.

   И ето — късно в някаква си лавка
   покани ме на отдих той.
   Кръчмаря стар посрещна ни с прозявка,
   с поклон и привети безброй.

   Погледна Дявола с усмивка блага,
   повдигна странно рамена
   и ритна с крак възпрялата до прага
   огромна, грухтеща свиня.

   А лавката бе като всяка лавка,
   но странно беше тук едно:
   висеше над вратата калимявка
   и някакво шише вино.

   — Виното — да! Но що за подигравка
   чернее се над този праг?
   — Това ли? Туй е попска калимявка —
   реклама за добър коняк…

   Кръчмаря се усмихна и заклима,
   отвън му кимна вечерта,
   а в ъгъла ревнаха в хор петима
   и се целунаха в уста.

   Погледна Дявола под вежди тънки:
   „Я виж ги колко са добри!“
   Но зад гърба му някой злъчно смънка:
   „Добри, когато спирта ври!“

   Това бе юноша — намръщен, хладен.
   Въздъхна той и заруга:
   „Кой е добряк на тоз свят безотраден?
   И кой доволен е сега?

   Навсякъде чистота нито прашинка!
   Нито насъне светъл лъч…
   Летиш като изгубена снежинка
   сред вихрите на черна злъч…

   Уви, светът обърнал се в пустиня!
   Море от злоба и разврат!…
   Иди живей сред туй море от тиня,
   сред толкоз много кал и смрад!“

   Той млъкна… А през прага меланхолично
   проточи и свинята врат:
   „И аз от тоя свят съм недоволна:
   да, толкоз малко кал и смрад!…“