„Проглас към Евангелието” - възторжена поетична прослава на новопокръстения славянски дух
Зареждане на оценките…
„Благата вест”, че на земята идва Божият син, за да спаси човечеството от първородния грях, възвестяват четиримата евангелисти Матей, Марко, Лука и Йоан - автори на първите четири новозаветни книги. Те разказват за земния живот на Иисус Христос. Първите текстове, които Константин-Кирил Философ превежда от гръцки на славянски език са именно от Евангелието. Той пръв донася на новопокръстените езичници „благата вест" за спасителната мисия на Христос. Гласът на Бога достига до всички, защото се произнася на роден език. Евангелските слова са записани с буквите, сътворени от Кирил. Прогласена е истината за Божествената справедливост чрез текста на Евангелието. Към него се обръща Константин-Кирил, за да изрази своята почит към новозаветната библейска традиция. Тя е свята за духовника и просветителя Кирил, повел славянските народи към светлина и знание. И той написва стихотворението „Проглас към Евангелието” - възторжена поетична прослава на християнството. За Кирил Философ новата религия, избавила славяните от езичеството, е най-висшият нравствен и духовен дар за всеки човек и народ. Авторът на „Прогласа” обръща духовния си взор към „светото евангелие” и прогласява като древен пророк истината за идването на Иисус Христос в земния свят за целия славянски род:
Както пророците са предрекли,
Христос иде да събере народите,
защото е светлина на целия тоя свят.
Със средствата на библейския метафоричен език е формулирана християнската идея за спасението на човека от неговите грехове чрез светлината на пречистената от злото душа. Христос сочи пътя на спасението, който е „светлина на целия тоя свят". Всички народи са равни пред Спасителя. Той дава светлина чрез новата вяра и на славянските души, доскоро, потънали в мрак и нравствена „слепота". Но часът на тяхното спасение е настъпил и библейските пророци го прогласяват:
А те Казаха: слепите ще прогледнат,
глухите ще чуят буквеното слово
да познаят Бога, както трябва.
Евангелието е свещен извор на духовна светлина. То дава знание и мъдрост, които идват от вярата в Бога. А той е винаги светлина. Неговото спасително слово е като възвърнато зрение за слепеца и звук за загубилия слуха си. Божествен е гласът на новата религия. Това е и огласената нова истина за човека. Затова и Константин-Кирил се обръща към всички славяни, за да чуят спасителния глас на Бога на своя роден език:
Заради това слушайте, всички славяни.
защото от Бога е даден тоя дар,
той е дар Божи за дясната част,
дар за душите, който никога не тлее,
за онези души, които го приемат.
Условието е поставено. Ще бъдат спасени от греховния мрак на злото онези, които приемат с отворени сърца и души Божествената истина на новото религиозно знание. То е предназначено за човека, за духа и мисълта му. Идва от словото на Божия Син, записано в светото Евангелие. Неговите сакрални текстове са дар от Бога за новопокръстените славяни. Четиримата евангелисти „учат всички, като казват":
Вие, които търсите красотата
на душите,
вижте, любете и радвайте се;
а вие, които искате да отхвърлите
безброя грехове –
и да отмахнете тлението на тоя свят,
та така да намерите райски живот
и да избегнете от пламтящия огън
слушайте...
Поетичното обръщение е адресирано и към грешници, и към праведници. Търси се контрастът В нравственото измерение на човешката душа. Потърсилите красотата в себе си, повярвали в прераждащата сила на Христовото учение, са блажени. Те вече разбират посланията на Божия Син. Имат очи за доброто, което е в тях и в техните души. Могат да се
радват на Божията милост, да усещат неговата любов и да обичат безкористно ближния си. Намерили са своето духовно блаженство. Светът на Бога – небесният Рай, е отразен в душите им и те са щастливи. Но грешниците, които все още се борят с „безброя грехове", имат нужда да чуят праведните Божии слова. За тях е и призивът на Константин-Кирил:
слушайте сега с целия си ум,
слушайте, цял славянски народе,
слушайте словото, защото от
Бога дойде...
Глаголната анафора „слушайте" поставя акцент върху активната роля на човека и по-точно на неговия разум: „слушайте сега с целия си ум", в диалога с Божието слово. В него е истината, но човекът е този, който трябва да я потърси и осъзнае. Тя му е нужна, ще просветли ума и съзнанието му, ще пречисти и душата. Но за да се докосне до красотата на
небесния Рай, невярващият трябва сам да пожелае връзка с Бога, който е светлина, а светлината е в словото. Бог е самото слово. Затова и химнографът настоява да се чуе Божественият глас на истината чрез християнското слово на роден език:
слушайте словото, защото от
Бога дойде,
словото,което кърми човешките души,
словото,което крепи сърцата и умовете,
словото, което подготвя
да познаем Бога.
Връзката слово-Бог е художествено мотивирана чрез въвеждането в поетичния текст на именната анафора „словото”. Гласът на Бога прогласява християнската проповед. Тя води „сърцата и умовете” към неговата духовна същност. Така словото „крепи" и „подготвя" човешката душа да навлезе в свят от духовна светлина, т.е. „да познае" Бога. А той е
навсякъде във видимия свят, защото го е създал. Но на видимото човекът трябва да погледне с „очите" на вярващия, на духовно просветления. Поетичните аргументи са убедителни с обикновения житейски смисъл, който носят:
Както без светлина, не ще има радост
за окото, което вижда цялото
Божие творение,
но всичко не е ни хубаво, ни видимо,
така и всяка безкнижна душа
не вижда добре Божия закон,
писания, духовния закон,
закона, който открива Божия рай.
Светлината - духовна същност на Бога - в своето реално, земно измерение говори за неговото невидимо присъствие в живота на човека. Но цялото „Божие творение" остава далеч от взора на неприелия Христовата вяра. Неговата „безкнижна душа" е двойно ограбена. Той е духовен слепец. Не чува гласа на Бога, не вижда истинската дивна красота на видимия свят, който е Божествен. Без огласеност на словото Божие в човешката душа щастието е невъзможно. Невярващият остава далеч от света, не успява да се наслади на обикновените, но всъщност най-истински радости в живота. Той е глух и сляп без сетива. А това всъщност е духовният мрак за „безкнижната" му душа. И Константин-Кирил аргументира необходимостта от огласяване, т.е. от вдъхновена проповед на словото Божие, към което трябва да потърси „път" самият човек:
А как ноздрите, които не
миришат цвета,
ще разберат Божието чудо?
А устата, която не чувства сладкото,
прави човека като камък.
А повече от това безспирната душа
мъртва се явява у хората.
А това всичко ние, братя, като разбираме,
даваме ви нужния съвет...
Проповедникът на християнската вяра изисква промяна в сетивните нагласи у човека, което, от своя страна, ще породи духовна потребност от среща с Бога, която е винаги чрез словото, но произнесено не на чужд, а на роден език.
Това е другото необходимо условие, за да се осъществи връзка с небесния свят:
Та да не би вие, като имате ум непросветен
и като слушате словото на чужд език,
да го чувате като глас на меден звънец.
И свети Павел, учейки, рече:
„Когато въздигам Богу своята молитва,
предпочитам да изрева пет думи,
но и всички други да разберат,
отколкото хиляди неразбрани думи."
Истината на Бога е една, но тя е още по-красива и свята, ако е огласена със звука на родното слово, което пее в душата като „меден звънец". Тогава мъдростта е пълнозвучна и по-голяма е въздействащата й сила. Неслучайно като аргумент са приведени думите на свети Павел: „пет думи", изречени на роден език, струват повече, „отколкото хиляди
неразбрани” - на чужд. Смисълът е ясен и словото Божие звучи близко и родно за душата. Това е свята истина, която знае всеки християнин:
Но кой не знае тая права вяра,
която е като семето, което пада
на нивата,
така и тя, падаща върху човешките сърца,
изисква Божия дъжд на буквите,
за да израсте по-добре Божият плод.
Естествена е връзката между словото на Бога, прозвучало на роден език, и „Божия дъжд на буквите", създадени от Кирил. Те са евангелски. Имат Божествен глас, който достига до „безкнижните" човешки души. Кирилските писмена ги даряват със светлина, от която расте „Божият плод" на Христовата мъдрост. Божественото слово, родният език и славянските буквени знаци са в духовно единство. Символно наподобяват Светата Троица. Християнската вяра укрепва духа на славяните. Те чуват гласа на Бога на роден език, славословят неговата мъдрост чрез свещените евангелски текстове, написани със славянски букви. Създадени са книгите - най-силното духовно оръжие срещу езичниците и богохулниците. За Константин-Кирил това е най-стойностното завоевание на новопокръстения славянски свят. Поетичната риторика убедително доказва непреходната духовна стойност на знанието,скрито в книгите:
Кой може да каже всички притчи,
които изобличават - без книги –
езичниците,
говорещи безсмислици?
Не, ако знае всички езици,
не може да изкаже тяхната немощ.
Авторът на „Проглас към Евангелието” има самочувствието на книжовник, надарен с „божествения плод" на мъдростта. Вярва в силата на словото като средство за въздействие върху човешкото съзнание. Константин-Кирил Философ оставя за поколенията своето мъдро послание:
Обаче нека прибавя и своята притча,
като казвам голям ум в малка реч;
Голи са без книги всички народи,
не можейки да се борят без оръжие
с противника на нашите души,
и готови са за плена на вечната мъка.