Просвещението – пътят на разума, свободата и „смелостта да знаеш“
Зареждане на оценките…
Епохата на Просвещението през XVIII век е време на силна вяра в разума, знанието и образованието, на борба срещу невежеството и фанатизма, на нови представи за обществото и човека. Епохата започва най-рано в Англия след революцията от 1688 г., а във Франция се проявява след 1715 г., когато умира Луи XIV – „Кралят Слънце“. Английските представители са философите Джон Лок и Томас Хобс и писателите Даниел Дефо и Джонатан Суифт, а френските водачи са философите Жан-Жак Русо, Франсоа Волтер, Шарл дьо Монтескьо, Дени Дидро. Кулминационният момент на тази епоха във Франция е буржоазната революция от 1789 г. В германския контекст Просвещението е свързано с Йохан Волфганг Гьоте, Фридрих Шилер, Готфрид Лайбниц, Йохан Хердер и др. В основата на времето стои мисълта на Русо: „Да се откажеш от свободата си, означава да се откажеш от качеството си на човек, от правата, които това качество ти дава.“
Просвещението се назовава „светлина“ именно заради разбирането, че знанието трябва да се разпространява широко и да освобождава човека от догмите и предразсъдъците. Обществените и хуманитарните науки се развиват с цел отделяне на обществото от доминиращото влияние на Католическата църква. В центъра е борбата с невежеството, предразсъдъците и фанатизма. Критиката е насочена и към несправедливия социален ред, както и към религиозните догми. Волтер формулира радикална позиция към религиозния фанатизъм: „Религията не е само че не е спасителна храна за душата, но се превръща в отрова, когато попадне на болни мозъци“. Така се очертава целта – разумът да води обществения живот вместо сляпата вяра.
Русо търси причините за човешкото страдание в социалното неравенство и разделението на хората на господари и роби, на богати и бедни. Неговите ключови твърдения са: „Човек се ражда свободен, а навсякъде е окован във вериги.“ и „… Безсмислено и противоречиво е такова споразумение, което отрежда на едната страна абсолютна власт, а на другата – безпрекословно подчинение“. Тези думи концентрират критиката към формите на власт, които унижават човешкото достойнство, и въвеждат идеята, че истинското обществено устройство трябва да се опира на свобода и равенство.
Томас Хобс разглежда конфликтите в обществото като последица от „естествената агресивност и егоизма“. Неговият афоризъм изразява това: „Човек за човека е вълк“ (Homo homini lupus). Хобс смята, че силната държавна власт – начело дори и с един просветен монарх – може да разреши социалните проблеми и да прекрати религиозните войни, при условие че управлението е разумно и не допуска самоунищожение на нацията. Така още на равнище политическа философия Просвещението търси стабилен ред, основан на закони и на разума.
През епохата на Просвещението се формира гражданското общество, което се опира на спазването на „обществен договор“ от всички съсловия и на създаването на независими власти – законодателна, съдебна и изпълнителна. Идеята за обществен договор възниква в Англия през XVII век и е изразена от Джон Лок. Той твърди, че гражданите трябва да се подчиняват на общата воля, но държавата не бива да нарушава изконните права на хората, нито да предприема радикални действия без съгласието на гражданите. В „Обществения договор“ (1762 г.) Русо доразвива тези идеи и разглежда човека като гражданин, докато за Ренесанса е ключово понятието „индивид“. В новата форма на съжителство, възникнала през XVIII век, личността е част от цялото и се подчинява на общия интерес, но същевременно съхранява индивидуалната си свобода и не се обезличава. Точно тук се откроява и възгледът на Русо за взаимоотношенията: „Тъй като всеки дава себе си на всички, той не се дава никому!“ На тази основа стоят обществен договор, независими власти, върховенство на закона и толерантно поведение. Всичко това дава основание Просвещението да се определи като първата модерна епоха в историята на човечеството.
В ценностен план Готфрид Лайбниц „изразява своята вяра в прогреса, убеждението си, че нашият свят е най-добрият от всички възможни светове“. Лайбниц развива теорията за „безбройните духовни същности“, които той нарича монади. Той мисли света като хармонично устроен и вижда човека като мислеща и морална същност. Възгледът му за върховния Божи „часовникар“ свързва божествения ред с разумното устройство на света, което поддържа „всемирната хармония“. Така се прави преход от ренесансовото единство между рационалното и емоционалното към просвещенската доминация на разума. Водеща става ролята на разума, чрез който се достига до познанието на истината. Общ за двете епохи е и възгледът, че разумът „издига човека над всички други живи същества“ (Джон Лок). Английският философ отхвърля идеята за вродени принципи у човека и аргументира тезата си, че съзнанието е tabula rasa („чиста дъска“), върху която опитът и сетивните възприятия „изписват“ знанието. Въпросът, поставен от Лок, звучи така: „В интелекта няма нищо, което преди това да не е било в сетивата?“ – формула, която концентрира емпиричната линия на Просвещението.
Просвещението излъчва и мощен културен импулс към систематизиране на знанието. Подобно на ренесансовите хуманисти, мислителите от XVIII век са „енциклопедисти с разностранни творчески интереси“. Най-известна е публикуваната във Франция 35-томна „Енциклопедия, или систематически речник на науките, изкуствата и занаятите“, чийто редактор е Дени Дидро. Тя е символ на просвещенския идеал знанието да бъде достъпно и подредено.
Ценностната система на епохата утвърждава свобода на мисълта, човешко достойнство, равенство, справедливост, законност. Главният герой на времето е гражданинът, а във възпитанието важна роля има обучението и самият живот като практика, която учи и отделя истинските от измамните ценности.
Просвещението идва след кървавите религиозни войни в Европа и затова неговите основни принципи се противопоставят на фанатизма. Те са назовани: вероятностност, толерантност, уважение към разбирането и чувствата на другия, стремеж неизвестното да бъде опознато. Волтер заявява: „Религията не само че не е спасителна храна за душата, но се превръща в отрова, когато попадне на болни мозъци.“ Към същата линия принадлежи и неговата молитва: „Ти не си ни дал сърца, за да се ненавиждаме, нито ръце, за да ги прегряваме в братоубийства.“ Акцентът е върху общочовешките измерения на разума и отказа от насилие.
Русо противопоставя идеята за „естествения човек“, който живее в хармония с природата, на „порочната цивилизация“. Той изгражда образа на благородния дивак, нравствено по-висок от разваления човек на обществото. Според него човешката природа е изначално добра, но обществото я покварява. Хората „загубват детското в себе си, душевната си чистота“. Пътят към духовно спасение е „свързан със завръщането в природното пространство на красотата и съвършенството“. Това е предупреждение, че прогресът има смисъл само ако съхранява човешката доброта и свобода.
Идеите на Просвещението оказват силно влияние върху Българското възраждане. Любен Каравелов заявява: „Нашите училища трябва да приготвляват не религиозни фанатици, а честни граждани, искрени народолюбци и работни хора“. Христо Ботев обвързва просвещенската истина с историческия напредък: „Ако има тука нещо смях, то трябва да е в процеса на разума човешки, в развитието на историята – не онуй, що вчера е било незибелема истина, днес е вече предразсъдък; (…) религията се замени с разума…“
Литературната картина на епохата е богата и разнообразна. Водещи лирически жанрове са баладата и одата. Към баладата се отнасят „Горски цар“, „Песен на елфите“ на Йохан Волфганг Гьоте, а към одата – „Ода на радостта“ на Фридрих Шилер. Основният прозаически жанр е романът, в който „се сливат художественият, философският и публицистичният план“. Разновидности са „авантюрният“ роман („Робинзон Крузо“, Даниел Дефо; „Пътешествията на Гъливер“, Джонатан Суифт), „епистоларният“ роман („Страданията на младия Вертер“, Йохан Волфганг Гьоте; „Юлия, или новата Елоиза“, Жан-Жак Русо), „образователният“ роман („Вилхелм Майстер“, Йохан Волфганг Гьоте; „Емил, или за възпитанието“, Жан-Жак Русо). Специфична жанрова форма е „философската новела“, най-известна от които е „Кандид“ на Волтер. Дени Дидро създава пиеси в жанра на „гражданската драма“, която представя герои от третото съсловие – буржоазията. Гьоте е автор на трагедията „Фауст“, а също и Шилер („Разбойници“, „Коварство и любов“) и Лесинг („Натан Мъдри“). Популярни са и комедиите на Бомарше – „Севилският бръснар“ и „Сватбата на Фигаро“.
Важна е и мисълта на Кант, изведена по-късно от Мишел Фуко. Кант разбира „пълнолетие“ като състояние, при което човек излиза от подчинението си на авторитети. „Кант разбира под „пълнолетие“ такова състояние на нашата воля, което ни принуждава да се подчиняваме на някакъв авторитет. (…) Човек сам е отговорен за своето „непълнолетие“. Оттук следва, че той може да излезе от него само ако промени себе си. Кант формулира девиза на Просвещението: „Имаш мъжеството да знаеш“. Тази мисъл обобщава смисъла на епохата – свободата е задача, а знанието и смелостта да мислиш самостоятелно са условието да бъдеш гражданин. Волтер е категоричен: „Не съм съгласен с това, което казваш, но докато съм жив, ще защитавам правото ти да го казваш.“ Това е лицето на толерантността и правовия ред, които стоят зад формирането на модерното гражданско общество.
Събрани заедно, тези идеи очертават ясен профил на Просвещението. Това е първата модерна епоха, защото поставя разума като най-висша мярка за истинност и справедливост; настоява за свобода на мисълта, за човешко достойнство и равноправие; превръща образованието и възпитанието в път към личната и обществената зрелост. Тя отхвърля фанатизма, защитава толерантността и законността, възпитава гражданина да носи отговорност за общото, без да губи своята свобода. Просвещението вярва, че „човек се ражда свободен“, а задачата на обществото е да не го „оковава във вериги“, а да построи ред, в който „всеки дава себе си на всички“, без „да се дава никому“. Именно с това послание XVIII век става фундамент на модерното гражданско съзнание.