Сатирата и фантазията, тръгнали ръка за ръка: „Пътешествията на Гъливер“ от Джонатан Суифт. Анализ на сатиричното и фантастичното в романа

Биографични данни:
Джонатан Суифт (1667 - 1745) е английско-ирландски писател и журналист. Роден и починал в столицата на Ирландия Дъблин. Писал е и под много псевдоними, между които Айзък Бикърстаф.
Завършва Тринити Колидж на дъблинския университет (1682 - 1688). Работи като секретар и библиотекар на известния писател и дипломат Сър Уилиам Темпъл. Става свещеник през 1695 г., доктор по богословие и викарий в Ларакол (Ирландия) през 1701 г.
Първото му произведение е памфлетът „Битката на книгите“ (1697), в който се разобличават и осмиват поборниците за идейно и културно обновяване на буржоазната цивилизация. Връх в творчеството му е сборникът „Пътешествията на Гъливер“ (1726).
Основният похват в сатирата на Суифт е реалистичната пародия. В произведенията му е показана идейната панорама на ранното английско Просвещение.
Корицата на първото издание на „Пътешествията на Гъливер“, публикувано през 1726 г. Пълната версия е издадена 9 години по-късно. Романът получава огромна популярност и оттогава непрекъснато се преиздава.
Част от предговора на романа:
Началото на 1726 година. Студените дъждове сякаш никога няма да престанат, а зимата все така продължава да измъчва негово преподобие. Но той вече се стяга за път. Работата е вече завършена и макар че вече сигурно има още какво да се пипне, по-добре е да послуша приятелите си и да не отлага повече. В края на краищата той посвети на тази книга цели 12 години от живота си когато започваше беше едва на 46. Тогава беше наивен и вярваше, че каузата на торите е великодушна и разумна, достатъчно е само да се разгромят безскрупулните виги. И така след 12-годишно отсъствие, деканът на съборния дъблински хълм Свети Патрик пътува със своя ръкопис към Лондон и към безсмъртието.

„Пътешествията на Гъливер“ не е ли това една от любимите книги на нашето детство? И няма ли да помним до края на живота си как клетият корабокрушенец се събужда на непознатата земя и открива, че е привързан за нея със стотици тънки въженца, така че не може дори да повдигне ръка, додето по гърдите му напредва авангардът на лилипутската армия. Или как същият се сражава с два грамадни плъха върху двадесетметровото легло на своята стопанка? Пародията, която се стреми да облече невероятно в дрехите на всекидневието, е доведена дотам, че на места читателят е почти склонен да приеме неговото невъзможно съществуване. Но „Пътешествията на Гъливер“ не е проста приключенска книга, както и „Дон Кихот“ не е прост рицарски роман. Нещо повече, тя не е проста пародия на приключенския жанр, както и Сервантесовата творба не се изчерпва само с осмиването на рицарите. И тук именно започва онова, което прави Дон Кихот и Гъливер много повече от забавни детски четива или преходни карикатури, което ги превръща в най-велики произведения на всички времена.
Най-запомнящото в Пътешествията на Гъливер са двете противопоставяния между лилипутите и великаните в първа и втора част, което пък оформя и една симетрична композиция.
2. Защо „Пътешествията“ на Гъливер има симетрична композиция?
Издателство Дамян Яков София (1999) поставя тази книга в раздела Детска литература, но едно такова определение на сатиричния роман „Пътешествията на Гъливер“ може да се оспори. И дали всичките гениални книги за деца всъщност не са най-вече написани за възрастните и преди всичко заради тях? Известно е твърдението, че за деца се пише много по-трудно, отколкото за възрастни. Много са така наречените спорни произведения за деца ли са предназначени, или пък за възрастни? Най-много спорове са се водили за две книги за сборника „Приключенията на Гъливер“ и за романа на Екзюпери Малкият принц. И това съвсем не е случайно. И в двете книги на първо място е поставено пътешествието. После светът е видян през погледа на едно дете, което от наивност или от доброта ни придава своите философски размишления. Още на пръв поглед се вижда, че самата композиция на Гъливер е твърде опростена 8 глави за Лилипутия и 8 за Великания. Какви мисли поражда у нас тази симетрия?
Осем е едно симетрично число, отнасящо се преди всичко за Живота и за Човека: човекът е мъничък като лилипут, но и огромен като великан (значи у човека доброто и злото са напълно премерени, както се сменят денят и нощта. И още колко много симетрични неща има у всеки един от нас). Авторът сякаш ни казва светът около нас е колкото реалистичен, толкова и измислен, човекът е точно толкова Лилипут, колкото и Великан. Ето какво четем на стр.40, глава 4, част първа:
 „Трябва да знаете, че в тази империя вече над седемдесет луни враждуват две партии, наричани Трамексан и Сламексан, заради високите и ниските токове на обувките, по които се различават. Негово величество е решил да назначава само ниски токове в държавната администрация и на всички служби, подчинени на короната, както със сигурност сте забелязали, че токовете на Негово величество са най-малко с един друр по-ниски от тези на всички царедворци.“ ( друр е единица мярка, равна на около два сантиметра) .
Това велико изречение е казано най-малко преди пет столетия, а сякаш са го измислили хората от XX век. Колко дълбоко е проникнал Суифт в нашето гражданско съзнание, сякаш че е един велик предвестник на нашите мисли и чувства, на чувствата на хората, които ще дойдат и след нас, жителите на XX век.
Суифт е винаги на страната на губещите и голямата задача на неговия живот е да защити традиционните хуманистични ценности.
Лекарят Гъливер попада в страната на лилипутите :
„Сведох очи, доколкото можах, и видях едно човешко същество, високо не повече от 15см., с лък и стрела в ръцете и с колчан на гърба. Същевременно видях, че поне още 40 подобни същества следват първото. Изумлението ми бе неописуемо и аз се разсмях тъй гръмко, че всички се юрнаха обратно и някои, както по-късно разбрах, се наранили, падайки от тялото ми на земята.“
Но въпреки това Гъливер се дава да го хванат в плен, а по-късно местният крал приема от него клетва за вярност. Озовава се във войната между Лилипутия и съседната държава Блефуску, населена също с такава раса. Лилипутия това е сатиричното изображение на Британия, а Блефуску на Франция, а по други тълкувания на Ирландия. Въведени са също и двете партии на високите токове и на ниските токове, също така са предадени и религиозните стълкновения между католици и протестанти. Звучи ни познато. Суифт ни го е казал, защото е не само прозорлив писател, но и защото е преди всичко философ, роден и израсъл в епохата на Просвещението. Първото пътешествие на Гъливер е всъщност пътуване из съвременната му Англия и Европа. В столицата на лилипутите виждаме образа на тогавашния Лондон. Двете враждуващи партии се различават единствено по височината на токовете си. Особено ярко е разобличението, на което авторът подлага религиозните борби на своята епоха спор за това от коя страна трябва да се чупят яйцата от тъпата или от острата. Това би било смехотворно, ако не беше предизвиквало толкова войни. В отношението си към войната Суифт продължава традициите на английския хуманизъм. В миниатюрния свят на лилипутите Гъливер се сблъсква с покварата на двореца и заключението, до което той стига е, никога вече да не вярва на князе и министри. Един вежлив великан се разхожда из царството на важните дребосъчета. Ако се наложи той ще угаси пожар по един непристоен начин или ще унищожи цяла бойна флотилия, но едновременно с това ще продължи покорно да се подчинява на всемогъщия император на Лилипутия. Защо, какво друго е могъл да направи Гъливер или по-точно какво е могъл да направи сред своите лондонски лилипути самият Суифт? Една уместна забележка на Лев Толстой. Дори и развързан, Суифтовият герой продължава да бъде оплетен с хилядите нишки на своите господари-дребосъци.
3. Просвещенската литература и гражданското общество реализъм и сатира
За разлика от литературата на Класицизма Просвещението се интересува преди всичко от живота и нравствения свят на отделния човек, от неговата индивидуална отговорност към себе си и към света. Много характерни за Просвещението са различните видове утопии и антиутопии, изграждащи образа на разумно построен свят. Суифт наистина изгражда един утопичен свят и неговият антипод (светът на много малките и светът на много големите), един свят, изпълнен с много фантазия. Но дали фантастичното може да изгони реализма и сатирата, от която всъщност тръгва самият автор?
Кардиналните промени в мотивите на художествената дейност променят и жанровата система на просвещенската литература и гражданското съзнание на новото поколение писатели. Особено място заемат нравоучителните жанрове като баснята, афоризма, сентенцията. Сатирата преживява небивал подем. Времето на XVI век се смята за едно от златните времена на доброто разказване. Суифт ни държи в напрежение през целия сюжет. Кралят на лилипутите осъжда на ослепяване нашия герой и ние не знаем как той ще излезе от това положение, дали заради своето добро възпитание ще се остави в техните ръце и ще се даде на отровните им стрели. Но разумният и умен читател усеща през целия сюжет иронията и дори сарказма на писателя и макар да изпитва страх за живота на любимия си герой, дълбоко се надява той да успее да избяга от капана или пък най-добросъвестно да се откупи и да се върне у дома, в Англия. Резките обрати на съдбата Суифт съчетава с умели психологически анализи. Неговият герой има силна воля за живот и излиза на житейската сцена, за да наложи там своята индивидуалност. Той търси успеха с всички средства и възможности, уповавайки се само на своите собствени сили и разум. В романа откриваме последователно прокарана идеята за всепобеждаващия човек, който мисли със своята собствена глава.
Като програмни текстове на Просвещението обикновено се сочат произведения като „Емил или възпитанието“ на Русо, „Натан мъдрецът“ на Лесинг, „Кандит“ на Волтер, „Робинзон Крузо“ на Дефо. Но към тях със сигурност може да се причисли и Гъливер първата блестяща сатира в историята на човечеството. Първият роман, в който по един непривичен начин са съчетани несъчетаемите Сатирата и Фантазията, сатиричното и фантастичното. Свободата на разказа намира израз не само в необикновения сюжет, но и в оценките на героите за обществото и законите в него, в оценките им за красивото и грозното.
Във втората част на романа Гъливер попада при великаните. За отбелязване е, че Бробдингнагия е замислена като утопия макар и доста иронична. Но все пак там липсва лилипутската политическа поквара.
Гъливер е намерен от фермер, висок 22метра, който се отнася към него като към рядко диво малко животинче и го показва на другите срещу пари. След това от него го откупва Краля, който го оставя да бъде фаворит в своя дворец. Между малките, но опасни за неговия живот приключения като борбата с гигантската пчела, скоковете на покрива в лапите на маймуната и т.н. нашият герой обсъжда с Краля държавническите управления в Европа. А Кралят пък силно се впечатлява от разказите му :
„Малки ми приятелю Грилдинг, ти стори най-възхитителната възхвала на своята страна, ясно доказа, че невежеството, безделието и порокът понякога са единствените качества, които могат да направят от един човек законодател, че законите биват обяснявани, тълкувани и прилагани най-добре от тези, чиито интереси и способности се заключват в изопачаването, оплитането и избягването на същите тези закони. От всичко, което ми каза, не става ясно дали от човек, за да получи даден пост се изискват единствено качества: дали съдиите се издигат заради справедливостта си, депутатите заради любовта си към отечеството или пък съветниците заради мъдростта си. Колкото до тебе ти си пътешествал през по-голямата част от живота си и съм склонен да смятам, че за сега си се опазил от много пороци в родината си.“
Иносказанието тук отстъпва пред прякото разобличение на английската социална и политическа система. С този спор и тези твърдения Суифт излиза от рамките на своето време и става поет на всички времена, та чак до ден днешен. Тук настоящето се възприема като най-висша ценност, а то от своя страна е завладяно от духа на гражданството и изразява една нова светогледна представа на критичното отношение към света.
4. Мотивът за пътя и пътуването в романа фантазия и фантастично
Следващото пътешествие е до Лапута. Това е една летяща станция, на която може да завиди дори и самият Жулн Верн. Науката, с която се занимават обитателите на Лапута, е отвлечена и безсмислена дълги години се опитват да извлекат слънчеви лъчи от краставиците, да калцират леда в барут и т.н.
И накрая идва ред и на последното пътуване на Гъливер в страната на хойнъмите. И тук авторът е принуден отново да разказва за абсурдните войни и обърканото съдопроизводство. Някаква част от автора остава отсам, при нас, и наблюдава героя си с тънка насмешка. Да, човешката природа е пълна с позорни примери на слабост и порочност, но достатъчно ли е това, за да се мъчим да се превърнем в говорещи коне?
Във всички части на книгата си Суифт остава верен на един-единствен мотив мотива за пътя. Това е и един от най-устойчивите мотиви в цялата световна литература. Често пъти писателите представят самия живот като пътуване с цел да се постигнат знание и опит. В основата на мотива за пътя е залегнала една интересна перспектива възможността светът и пътешественикът взаимно да си влияят и пред читателя да се открие
възможност да следи настъпващите промени и в двете страни. Ярък пример за това е романът Пътешествията на Гъливер. Опозицията дом-път открива за читателите нови моменти от просветителската идеология. Лилипутия и Великания са места за изпитание на силата и възможностите на човешкия разум и духовно извисяване. Изкуството не преповтаря действителността, а влиза в особени, естетически взаимоотношения с нея. И именно тогава читателят се пита що е жизнена и що е художествена правда, в какво съотношение се намират те помежду си и кое е по-силно при Джонатан Суифт реалистичното или фантастичното?
Къде се е чуло и видяло човек да бъде голям колкото една карфица или обратното дълъг цели 22 метра? Ето такава една действителност ни представя Суифт. Всичко това е една измислица, фантазия, но красива, чудна, без която художествената действителност би била невъзможна. Действителността в тази книга е измислена, фантастична. Фантастика означава създаване на герои, ситуации, отношения, които са изобщо невъзможни по законите на природата. Още Аристотел я своята Поетика изтъква, че поезията има философски обобщителен характер, защото не копира реалните явления, а създава нови образи по вероятност и необходимост. В упадък на лъжата Оскар Уайлд с думите на Вивиан оповестява :
„Изкуството не може да се оценява с някаква външна мярка на сходство с действителността. То е по-скоро покров, отколкото огледало. Изкуството има цветя, които не познава нито една гора и птици, които не биха се намерили в нито една горска усоя. То създава и разрушава цели светове и може да снеме Луната от небето. Природата в очите на изкуството няма нито закони, нито еднообразие. Когато поиска, то може да прави чудеса: на неговия зов чудовищата излизат от глъбините. Стига да заповяда и миндалът ще разцъфне сред зимата, а узрелите ниви ще се покрият със сняг.“
Джонатан Суифт се появява със своето ново изкуство и тогава човекът се превръща в лилипут, а след това във великан. Разбира се, това е фантазия, пълно развихряне на творческата фантазия. Но именно тя ни води към по-ярко, по-дълбоко разкриване скритите същности на живота, тя ни внушава идеи, изведени в последна сметка от обективната действителност. Фантастични и неправдоподобни са картините в Гъливер със своите герои и сюжети, но какви дълбоки прозрения я изпълват, какво философско проникване в природата, обществото и човешката психология е скрито в нея! Ето защо и днес, след толкова хилядолетия тя продължава да бъде неизчерпаем извор на мъдрост и познание.
5. Как се съчетават сатиричното и фантастичното в една ранна епоха, когато синкретизмът още не е бил познат?
Сатиричното и фантастичното в Гъливер вървят ръка за ръка. И това е едно твърде необяснимо явление. Писателят тръгва от сърцето си и постига една красива фантастика, но после стига до разума и търси критичното и сатирично отхвърляне и изобличаване на всички временни и вечни човешки пороци. Анализира, съобразява и после отново мечтае.
Един умен и чувствителен човек, един изстрадал идеалист ни се усмихва на раздяла в края на своя 12-годишен размисъл върху времето и хората:
Но хойнъмите, чийто живот се ръководи от разума, се гордеят с добрите си качества толкова, колкото аз бих се гордял, че ми липсва крак или ръка.
Нима това заключение не ни разкрива убеждението на Гъливер (и на автора разбира се), че човешкото достойнство би трябвало да бъде същност и поведение на хората. Но знае ли някой как трябва да стане това?