Реализъм - Истината за човека и неговата среда. Огледалото на XIX век.
Зареждане на оценките…
Реализмът е посока в изкуството и литературата на XIX век, която иска да показва света такъв, какъвто е – без украси и фантазии. Думата идва от латински и означава „действителен, веществен“. За разлика от предишния век, в който силно властват романтизмът, символизмът и натурализмът, през XIX век на преден план излиза романът. Именно романът става най-важният жанр, защото може да обхване големи промени в живота на хората, в града, в държавата и да разкаже сложни човешки съдби. В този период Европа преживява бурни събития – революции, нови държавни устройства, бързо развитие на науката и техниката. Всичко това кара писателите да гледат внимателно към реалния живот и да го пресъздават честно.
Началото на новото време, в което романтизмът и реализмът си подават ръка, се свързва с годината 1830 във Франция. Тогава излиза романът „Червено и черно“ на Стендал. От тази дата нататък постепенно се оформя граница между двата подхода: романтиците мечтаят и възвеличават героите, а реалистите търсят истината в ежедневието. През първата половина на века романтиците все още са силни, но към 30–40-те години започват да излизат книги, които поставят основите на реализма: освен „Червено и черно“ и „Пармски манастир“ на Стендал, се появяват „Гобсек“, „Йожени Гранде“, „Дядо Горио“, „Изгубени илюзии“ и целият огромен замисъл „Човешка комедия“ на Оноре дьо Балзак. Те показват обществото в неговата истинска физиономия – семействата, парите, амбициите, любовите и провалите. До тях, но в друг лагер, стоят романи с романтичен дух като „Парижката Света Богородица“ на Виктор Юго, „Тримата мускетари“ и „Граф Монте Кристо“ на Александър Дюма. С времето линията към реализма става все по-ясна.
Самото название „реализъм“ се налага по-късно – в средата на века. Около 50-те години във Франция се говори за „школа на реализма“. Ключова фигура е художникът Гюстав Курбе. Той настоява да се рисува това, което е пред очите – „правда на природата“ и „правда на обществото“. Курбе прави огромни картини с работници, каменоделци, рибари, селянки – обикновени хора, не герои от митове. А във фотографията изгрява Феликс Надар. Фотографията, изобретена през 1839 г. от Луи Дагер, променя начина, по който хората виждат света. Тя внушава, че може да има „моментална“ истина, уловена от обектива. Това насочва и художници, и писатели да гледат по-научно и точно към действителността. Литературният критик Шанфльори също използва думата „реализъм“ и говори за „школа на реализма“. Не всички са съгласни какво точно означава думата, затова около нея има спорове. Но постепенно тя започва да назовава направление, което представя живота такъв, какъвто е, без украса.
Причините за появата на реализма са много. През края на XVIII и през XIX век Европа преживява редица политически промени: Френската революция от 1789 г., след това Първата и Втората империя на Наполеон, Реставрацията, новата революция от 1830 г., после бурното 1848 г. с вълнения в много държави, управлението на Луи-Наполеон Бонапарт и Втората империя (1852–1870), Парижката комуна (1871), Третата република във Франция (1871–1940). Има и войни, вкл. Франко–пруската. Хората усещат, че живеят в променлив свят, където историята ги засяга пряко. Реалистите се стремят да покажат връзката между човека и историята – как големите събития се отразяват в съдбата на обикновения човек, в неговата работа, дом, семейство. Затова героите им често са потопени в конкретна историческа среда: улици, квартали, фабрики, кантори, съдилища, провинциални градчета.
Реалистичният роман започва да се възприема като „научно изследване“. Писателите си поставят амбициозна задача – чрез наблюдение, точни описания и логични причини да разказват за човешките характери. В тази посока помага идеята за „среда“ – дума, която Балзак взима от мислителя Сен-Симон. „Среда“ означава обкръжението на човека – семейството, квартала, професията, класа. Позитивизмът, учение, свързано с Огюст Конт, също влияе. Той твърди, че най-сигурният начин да познаваме света е чрез наблюдение, опит, експеримент. Огюст Конт въвежда и понятието „социология“ – науката за обществото. Така писателите започват да мислят за своите книги не като за фантазии, а като за проучвания. Балзак казва, че пише „социална история“ и мечтае „Човешка комедия“ да бъде огромна картина на цялото общество. Стендал сравнява романа с огледало, което се разхожда по шосето и отразява и калта, и синьото небе. Гюстав Флобер отива още по-далеч – иска точност като в природознанието. Дори използва думата „етюд“ – изследване, упражнение – за да покаже, че гледа сериозно и строго на писането. Емил Зола пък говори за „експериментален роман“ – авторът поставя героите в определена среда и наблюдава как средата влияе на характера и съдбата им, почти като в лаборатория. Тези идеи водят до това литературата да бъде като енциклопедия на живота – да побере различни прослойки, професии, възрасти, цели градове и поколения.
Реализмът се интересува от типичното в ежедневната действителност. В центъра е обикновеният човек, включително тези от най-ниските слоеве – слуги, чиновници, работници, селски учители, търговци. Писателите не гледат отгоре, не украсяват, а описват точно. Те работят срещу идеализирането на героя, което е типично за романтизма. Флобер казва, че авторът трябва да бъде „невидим“ – без да се вижда мнението му, а фактите сами да говорят. Тази „обективност“ се смята за ново и модерно. В живописта същото правят Курбе, Оноре Домие и Жан-Франсоа Миле – рисуват селянки на нивата, каменоделци в прахта, работници по време на стачка. Домие дори създава хиляди карикатури, за да показва обществените проблеми.
На фона на литературата и изкуството се случват и големи научни и обществени промени. През 1859 г. Чарлз Дарвин публикува „Произход на видовете“, в която говори за еволюцията. През 1848 г. Карл Маркс и Фридрих Енгелс издават „Комунистически манифест“, където поставят въпроси за класовата борба и силата на икономическите причини в историята. Тези идеи също влияят на писателите – те започват да търсят обяснения в социалните условия, а не само в „съдбата“ или „чудото“. Постепенно думата „среда“ става важна. Писателят наблюдава как обществото оформя човека – чрез бедност или богатство, чрез образование или неговата липса, чрез работа, град, семейство, закони. Така героите придобиват плът. Балзак например иска да „класифицира“ човешките типове, почти като учен, който подрежда видове.
Реализмът сменя и гледната точка за сюжетите. Важно става не чудото, а причината. Не чудовищните приключения, а това, което се случва на мнозина: трудностите на младата жена в провинцията, която мечтае за богат живот – като Ема Бовари в „Мадам Бовари“ на Флобер; бедният човек, който се изкачва по стълбата на парите – като героите на Балзак; честният, но горд провинциалист, който се сблъсква с големия град – като при Стендал; разрушителната сила на наследствеността и средата – както пише Емил Зола. В същото време модерният роман иска да бъде и интересен: писателите внимават за ритъма на разказа, за точните детайли, за живите диалози.
Фотографията, както казахме, променя погледа. След 1853 г. Феликс Надар прави портрети на много известни хора – от Жул Верн до художници и писатели. Той снима и от балон – първите въздушни снимки. Снимката показва как светлината рисува „истина“. Писателите се заразяват от този стремеж към доказателства и яснота. Те проверяват данни, четат документи, обикалят улици, пазари и съдилища, за да видят с очите си.
В различните страни реализмът има свои ярки имена. В Англия Уилям Текери пише за обществото без маска, а Джордж Елиът прониква дълбоко в психологията. В Германия се налага Теодор Щорм със своя спокоен, наблюдателен поглед. В САЩ Марк Твен и Хенри Джеймс гледат към човека и неговата свобода и морал. В Русия впечатляват Николай Гогол, Фьодор Достоевски, Лев Толстой и Антон Чехов – те показват големи морални изпитания, борба между добро и зло, и много човешка болка, но остават верни на реалистичния начин на разказване. Така реализмът се превръща в общоевропейско и световно явление.
Важно е да знаем няколко понятия, които често се срещат в този контекст. „Позитивизъм“ означава направление, което твърди, че знанията идват от наблюдение и опит; философските размисли сами по себе си не стигат – нужно е проверимо знание. „Социология“ е науката за обществото – как живеят хората заедно, кои закони движат групите и класите; терминът го въвежда Огюст Конт. „Етюд“ значи „изследване“ или „проучване“ – дума, с която Флобер и други напомнят, че дори художественият текст изисква точност. Когато говорим за „среда“, имаме предвид условията около героя – семейство, професия, град, социална класа – всичко това, което го оформя.
Ако трябва да опишем как работи реалистът, ще кажем така: авторът събира факти, наблюдава, слуша, сравнява, избира съществени детайли и ги подрежда така, че да се видят причините и последиците. Той не крещи, не поучава, а оставя читателя да разбере. Флобер иска авторът да е „като Бог в природата“ – навсякъде присъстващ, но никъде видим. Зола добавя, че романистът трябва да посочи „изходните условия“ и да показва как те влияят върху характера – почти както физиологът наблюдава в лабораторията. Балзак мечтае за „тотален роман“ – огромна панорама, в която литературата да представи цялата действителност. Тези идеи насърчават писателите да имат смелост да говорят за бедност, корупция, лицемерие, неправда, но и за труд, честност и човешка доброта.
Реализмът също поставя граница с романтизма по отношение на естетиката. Ако романтикът търси извънредното, уникалното, чудото, реалистът избира „типичното“, онова, което се повтаря в много човешки съдби. Ето защо героите често са представители на някоя група: дребният чиновник, провинциалната девойка, разореният благородник, новият буржоа. Този избор не прави книгите скучни – напротив, те стават огледало на живота.
Когато днес разглеждаме картината на Курбе „Каменоделци“ или четем „Мадам Бовари“ и „Възпитание на чувствата“, виждаме, че реалистите не са безчувствени. Те просто не искат да лъжат. Показват трудността, мъката, провалите, но и надеждата. Домие със своите карикатури говори срещу несправедливостта. Миле рисува селяните с достойнство. Писателите правят същото с думите. Те вярват, че истината, макар и понякога сурова, е полезна за обществото.
Още нещо важно: реализмът учи, че човек и история не могат да се разделят. Биографията на героя се преплита с биографията на неговия град и държава. Така романът става място, където се разбират и личните, и общите проблеми. Когато Балзак пише за парите и страстите в Париж, той едновременно прави и карта на града, и духовен портрет на епохата. Когато Стендал следи съдбата на Жюлиен Сорел, той показва как честолюбието се сблъсква с обществени бариери. Когато Зола проследява работници, миньори или чиновници, той поставя въпроси за труда, бедността, алкохолизма, семейството, наследствеността.
В крайна сметка реализмът е смела стъпка към съвременността. Той създава нов вид герой – обикновения човек, и нов вид красота – красотата на истината и точния детайл. Той прави литературата „училище за живота“, но и удоволствие от познаването. Когато днес учим за този период, можем да се запитаме как фотографията е променила нашия поглед към света, как науката е повлияла на изкуството, защо е важна връзката между човека и средата му. Отговорите ни помагат да разберем защо именно през XIX век романът става господар на книжния свят и защо реалистите и до днес ни изглеждат близки: те говорят за истинските неща в живота – за любов и труд, за бедност и надежда, за грешки и поправяне, за избора, който правим всеки ден.
Така, събрани заедно, идеите, имената и книгите на реализма рисуват ясна картина. Появява се нова дума – „реализъм“ – подсилена от изкуството на Курбе и от фотографията на Надар. Политическите събития от 1789 до края на века, науката на Конт, теорията на Дарвин и социалните идеи на Маркс променят мисленето. В литературата Стендал, Балзак, Флобер и Зола правят роман, който изследва живота. В другите страни към тях се присъединяват Текери, Елиът, Щорм, Марк Твен, Хенри Джеймс, Гогол, Достоевски, Толстой, Чехов. Всички заедно доказват, че книгата може да бъде честно огледало на света и да ни учи да гледаме внимателно, да мислим причинно и да обичаме истината. И точно в това е силата на реализма – да превърне действителността в знание и преживяване, което остава в нас.