Романтическата поема

Новият дух, изразяван от байронизма, се реализира в жанра на романтическата поема. Традиционната поема, както е известно, се създава по подражание на древните: сюжет, показващ голямо национално изпитание, идеализиран епически герой, бавно и последователно развиващо се действие, внимание към подробностите и бита, обективно повествование и възвишен стил, съзнателно разграничаващ се от разговорната реч. Романтическата поема обаче се изгражда по съвсем различен начин. В нея се разработват новелистични сюжети, показващи живота на частни лица. Вместо многобройните персонажи на традиционната поема тук действието се съсредоточава върху един основен герой с неговите предимно вътрешни емоционални преживявания. Мотивите, изграждащи сюжета, обикновено се заимстват от фолклора и най-вече от фолклорните балади, разказващи за необичайната и най-често трагична съдба на човека, нарушил световния ред: прелюбодейство, противопоставяне на баща и син, предателство, съперничество, пряк драматичен сблъсък между героите, съдбоносни недоразумения и трагична гибел на любимата или на двамата герои. Обикновено в схемата на романтическата поема присъстват три основни персонажа - героят (изгнаник, чужденец), неговата любима (източна красавица или добродетелна прекрасна християнка) и герой антагонист (бащата или съпругът на любимата). Влюбените се срещат в момент, когато героят е болен или безпомощен, девойката го вижда и започва да се грижи за него, водена от милосърдното си сърце. Постепенно обаче чувството прераства в истинска любов, на която героят антагонист се противопоставя. Въпреки външните препятствия героят е твърдо решен да осъществи своите чувства и предприема поредица от действия. Тази поредица представлява външната фабула на поемата, която по този начин е изцяло зависима от желанията и постъпките на героя. Затова героят е винаги активен и със своите действия предопределя развитието и изхода на повествованието.

Действието задължително протича в друго време или друго пространство - Средновековието, далечни екзотични страни. Сюжетът обикновено среща представители на различни култури - християнин и мюсюлманка или обратното. Действието протича на живописен екзотичен фон, изобилстващ с етнографски описания и представяне на необичайни нрави.

Начинът, по който се строи композицията на романтическата поема, също е много различен от този на епопеята. В него се съчетават лирическата, повествователната и драматичната стихии. Лиричното начало присъства в задължителното въведение, след това внезапно идва началото на действието, представено като драматична сцена. По-нататък действието се съсредоточава върху отделни върхови моменти, представящи ярки драматични ситуации, докато големи части от съдържанието остават недоизказани и предоставени на въображението на читателя. Разказът често е прекъсван от драматични монолози и диалози, непосредствено изразяващи вътрешните преживявания на героя. Самото повествование е силно лиризирано чрез многобройни лирически повторения, въпроси, възклицания и емоционални коментари от страна на повествователя, които показват неговата заинтересованост от хода на действието и съдбата на героя. Поетът като че ли се отъждествява с героя посредством емоционалното си участие в неговите постъпки и преживявания.

Подборът на изразните средства също е подчинен на изискването за повишена емоционална изразителност. Често се наблюдават натрупвания на еднородни или контрастно противопоставящи се емоционални ефекти. Строежът на стиха също се отдалечава от спокойния и тържествен тон на епопеята с нейния хекзаметър или александрин и възприема много по-краткия баладен стих (четиристъпен ямб), придаващ на произведението една подчертано лирична окраска.

Романтическата поема води началото си от първото поколение английски романтици - Колридж и Уърдсуърд, Макферсън и Уолтър Скот. Окончателното установяване на новия жанр обаче се реализира именно от Байрон. Неговото влияние върху художествения живот на Европа е толкова голямо, че само в рамките на няколко години жанрът на романтическата поема се разпространява във всички европейски литератури, дори и в най-малките и неразвитите, каквато е нашата. След първоначалните подражания жанрът получава своето естествено развитие в творчеството на големите майстори. Такъв е случаят с Пушкин и Лермонтов в Русия, Мицкевич и Словацки в Полша, Юго във Франция, Хайне в Германия и т.н. Няма значителен представител на Романтизма, в чиито произведения пряко или опосредствано да не са въведени сюжети, мотиви или герои от лирическия свят на Байрон. Понякога тези заемки са съвсем преки - граф Монте Кристо например е типичен Байронов герой, като в текста на творбата тази прилика се подчертава нееднократно. Неговата робиня и любима Хайде носи същото име като героинята от „Дон Жуан“ и т.н.