Четири молби за чаша вода: текстът в общественото пространство и речевите жанрове. Урок
Зареждане на оценките…
1. РЕЧЕВИ ЖАНР
Нека прочетем следващите кратки текстове:
Бих ли могъл да помоля за чаша вода?
Бързо! Донеси вода!
Ех, колко съм жаден, дявол да го вземе! Да имаше сега малко водица.
Я дай таса, момне, да пийна малко водица. Ех, студена като лед! Налей още един тас, момне! Чакай да пийна още малко. Много ти е сладка водата, момне! Толкова сладка вода не съм пил досега.
На пръв поглед и четирите изказвания казват едно и също. Говорещият е жаден и иска от своя събеседник да му даде малко вода. Разгледани само като предаване на информация, те биха били пълни синоними. В същото време обаче всеки, който владее езика и правилата на общуване, разбира, че става дума за четири различни ситуации.
► В първия случай имаме учтива молба. Тя предполага, че говорещият държи на добрия тон и се отнася внимателно към своя събеседник, затова изразява желанието си в съответната форма.
► Във втория случай на мястото на молбата се появява заповед. Това означава, че между участниците в общуването съществуват отношения на подчиненост или че ситуацията е спешна, затова слушащият е длъжен да изпълни недвусмислено изразеното желание на говорещия. В противен случай може да последва наказание.
► Третото изказване е построено според народната поговорка Думам ти дъще, сещай се снахо. В него няма открито изразено желание за извършване на ответно действие, но всъщност си е точно такова. По този начин говорещият сякаш иска да изпита своя събеседник дали би проявил желание за сътрудничество. С други думи, това изказване представлява скрито искане.
► Четвъртият текст, който е цитат от драмата на Тодор Г. Влайков „Две са се млади залибиле“, не е нито молба, нито заповед, нито пък искане. Репликите на героя са част от народния ритуал на ухажване и на практика съобщават на девойката, че младежът я е харесал и би искал да се сближи с нея.
Тези четири изказвания представляват типични форми на речевото общуване, които в науката се наричат речеви жанрове.
Речеви жанр наричаме такава типична форма за построяване на изказване или текст, която отчита всички страни от ситуацията на общуване, а именно:
► характеристика на отправителя и възприемателя;
► обществени, йерархични и емоционални отношения между участниците в общуването;
► утвърдени езикови средства, типична композиция и начин на изразяване (монолог, диалог);
► определен набор от теми;
► комуникативно намерение и цел на общуването;
► очаквана ответна реакция;
► определена форма на възприемане и реакция;
► социална функция на общуването.
Всички тези особености на комуникативната ситуация нямат езикова природа, но се изразяват с помощта на езика. Именно това обстоятелство прави от речевия жанр извънредно важно условие за правилното протичане на езиковото общуване. Типичните средства и начини за построяване на изказването или текста трябва да се владеят и от двамата участници, за да може изказването да постигне своята цел. А тези правила, също като значенията на думите и правилата за тяхното съчетаване, се овладяват в процеса на усвояване на езика – чрез осъзнаване, възприемане и възпроизвеждане на изказванията на другите. Само по този начин обмяната на информация ще се превърне в пълноценно общуване, чиято цел е постигането на определени резултати в живота. Затова изказванията се различават едно от друго не само по своето съдържание, т.е. по своя предмет (референт) и тема, но и по своя жанр. Само така става възможно изказвания, които имат еднакъв предмет и тема да изпълняват различни функции в процеса на общуване.
2. ПРЕДМЕТ И ТЕМА НА ОБЩУВАНЕТО
Както вече знаем, с всяко речево действие се казва нещо за някое явление от действителността – реално или абстрактно. Именно това явление наричаме референт, или предмет на изказването. В същото време, когато се говори за съдържанието на един текст, обикновено се използват две думи – предмет и тема. Значи ли това, че става дума за едно и също нещо и че двете понятия са синоними? Нека се позовем на един пример, който известният италиански философ, теоретик и писател Умберто Еко използва, за да илюстрира разликата между предмета и темата на едно изказване.
Става дума за онези странни същества, населяващи древногръцката митология – кентаврите. Ако едно изказване иска да каже нещо за тях, то те автоматично се превръщат в негов предмет. В същото време към проблема с кентаврите може да се подходи по различни начини. Някой може например допусне, че в Древна Гърция такива същества са съществували физически и с помощта на различни аргументи да докаже своята теза. В този случай тема на неговото изказване ще бъде въпросът: Съществували ли са кентаврите наистина? Друг автор обаче въобще не се интересува от проблема за физическото съществуване на кентаврите. Неговата задача е да покаже какво е мястото на тези същества в стройната система на гръцката митология – каква е функцията им, как е възникнал този образ, какви ценности утвърждава и т.н. С други думи, темата на неговото изказване вече ще бъде: Кентаврите като част от гръцката митология.
И в двата случая предметът на изказването е един и същ – кентаврите, но темите им са различни. Именно затова по-важната задача и на отправителя, и на възприемателя на едно изказване е да определят не предмета, а именно темата му. Тя представлява основата, върху която се изгражда цялостното съдържание на изказването или текста. Но преди да преминем към техниките за съдържателен анализ на текста, трябва да уточним още едно понятие, което ще ни е нужно.
3. РЕЧЕВО ДЕЙСТВИЕ
Всяко изказване или текст се създава, освен за да предаде определена информация, още и за да постигне нещо в реалния живот – да запита, да изрази желание, да поласкае и още много други подобни неща. Затова всяко изказване може да се разглежда като специфично речево действие. С него говорещият едновременно извършва три отделни неща, определяни като елементи на речевото действие (речевия акт), а именно:
► Произнасяне на думите, съставящи изказването.
► Предаване на информация. Чрез нея се постига конкретният смисъл на изказването.
► Постигане на някакъв обществено значим резултат в реалния живот.
Според това, какво точно се постига с дадено изказване, речевите действия се разделят на видове. Най-важният от тях, чиято цел е единствено предаването на информация, е твърдението. С него говорещият съобщава нещо за предмета на общуването, което се възприема като обективен факт. Например с изречението Днес е слънчево. говорещият просто констатира какво е времето навън.
Други речеви действия имат за цел да постигнат нещо в социалната реалност. Такива действия са: обещание, заплаха, молба, въпрос, заповед, обръщение, заклинание и др. под. С тях говорещият иска по някакъв начин да въздейства на своя събеседник, подтиквайки го към ответна реакция.
Трети речеви актове пък имат характеристиката на реални социални действия. С тяхното произнасяне се постига някакъв реален и обществено значим резултат. Такива са например декларациите (обявяване на война, откриване и закриване на събрание и др.), завещанията, даренията, заявленията, законите и правилниците и др.
Всяко езиково изказване или текст съдържа в себе си някакво речево действие, което определя неговата социална значимост. Ето защо, когато възприемаме някое изказване или текст, една от най-важните ни задачи е да определим какво речево действие се постига с него. В реалния процес на общуване това обикновено става подсъзнателно – ние сме се научили да правим това от своята комуникативна практика заедно с овладяването на езика. Но тъй като речевото действие се сигнализира с помощта на определени езикови средства, ние трябва да сме в състояние да ги разчитаме правилно, за да не допуснем грешки в общуването. При по-простите изказвания и текстове получените в реалното общуване навици са достатъчни. При по-сложните изказвания и текстове обаче това не винаги е така. Затова е нужно да научим кои езикови средства са подходящи за постигането на целта, която текстът иска да постигне, и кои не. Само така ще се предпазим от сериозни грешки. Грешки, които понякога имат тежки последици.
4. ЕДИН ПРЕДМЕТ И ЕДНА ТЕМА – РАЗЛИЧНИ ТЕКСТОВЕ
От казаното дотук можем да заключим, че построяването на едно изказване или текст зависи от множество фактори, свързани с цялостната ситуация на общуване и с функцията, която изказването трябва да изпълни. На практика това означава, че по отношение на един и същи предмет (референт) и на една и съща тема може да се реализират различни по жанр, стил, функция и начин на протичане изказвания. Нека разгледаме един пример:
В страната или в някои нейни области избухва грипна епидемия. Тъй като тя застрашава общественото здраве, трябва да се предприемат ефикасни мерки. Една от тези мерки е обявяването на грипна ваканция. По този повод може да възникнат различни изказвания:
► Доклад от медицинските органи, в който се описва ситуацията и се дават препоръки за действие.
► Заповед от министъра на образованието или от областния управител, с която се обявява грипна ваканция, определят се срокове и условия.
► Репортаж в медиите, съобщаващ новината и коментиращ я.
► Разговор между съученици по повод неочакваната ваканция.
И в четирите случая предметът на общуване е един и същ – грипна ваканция. Този предмет обаче може да породи няколко различни теми – грипната ваканция като явление, обявяване на грипна ваканция, анализ на грипните ваканции, статистика за грипните ваканции и др. под. В случая темата и на четирите текста е обявяването на грипна ваканция.
С това общото между тях свършва. Всеки от тези текстове има своя функция, жанр, начин на изразяване, характеристика на участниците, очаквана ответна реакция.
5. СЪЗДАВАНЕ И ВЪЗПРИЕМАНЕ НА РАЗЛИЧНИ ТЕКСТОВЕ С ОБЩИ ПРЕДМЕТ И ТЕМА
Въпреки че се различават по почти всички свои параметри, четирите текста, които разгледахме, имат и още една обща черта – свързани са един с друг. Нещо повече – пораждат се един от друг. Без доклада на медицинските специалисти нямаше да се появи заповедта на административните власти. Без тази заповед нямаше да се появи репортажът в медиите. Без репортажа в медиите нямаше да започне разговорът между съучениците. На практика това означава, че съставянето на едно изказване или текст започва с възприемането на предишно изказване или текст със същите предмет и тема. Това е общ закон на езиковото общуване. Помним от изученото в 10. клас, че възприемането на един текст преминава през изпълнението на някои задължителни стъпки, които наричаме основни читателски операции.
Те са:
► Първоначално запознаване с текста и определяне на основната тема.
► Разделяне на текста на смислови части и определяне на микротемите и ключовите думи за всяка от тях.
► Определяне на връзките между информацията в отделните смислови части и възстановяване на основната тема.
В процеса на възприемането се определят също и комуникативната цел, която текстът реализира, основните идеи, които предлага, информацията, която съдържа, начинът, по който е построен текстът. Изключително важен момент при възприемането е оценката, която слушателят (читателят) дава на предложените идеи, както и осъзнаването на тяхната приложимост в реалния живот. Критичната оценка на възприемания текст включва в себе си и откриване на възможни грешки, допуснати в него – неправилно построена теза, неубедителна аргументация, неприемливи идеи и тълкувания. Тези грешки силно затрудняват правилното протичане на общуването и затова трябва да се отстраняват независимо дали става дума за свой, или за чужд текст.
След като предходният текст с интересуващите ни предмет и тема е възприет по описания начин, т.е. задълбочено и от всички страни, обикновено се поражда нуждата от съставянето на свое изказване или текст, третиращи същите предмет и тема. Съставянето му трябва да следва всички изисквания, описани в предишния абзац.
Свързани материали
Кога думите стават текст: урок по български език за изказването, речевата ситуация и градежа на текста
Общуването започва да се разбира едва когато изречението спре да бъде последната мярка, и точно оттам тръгва този урок. В началото е въведено понятието изказване, или дискурс, заедно с обстоятелствата, които го определят: участници, време и място, цел, предмет и тема, ответна реакция. Обяснени са комуникативната ситуация и контекстът, както и защо изваждането на думи от контекста се приема за дезинформация. Следва описание на първичната форма на общуването лице в лице с всички нейни елементи: отправител и възприемател, съобщение, код, канал, референт, сфера на общуване и функционален стил. Върху тази основа е изградена частта за функциите на езика, в която всяка функция е свързана с елемента от комуникацията, който доминира в конкретното изказване. Отделен раздел съпоставя устното и писменото общуване: кои са слабостите на устното изказване, каква е ролята на писмеността и защо писменият текст не е просто запис на казаното, а форма със свои правила. Същинската част е посветена на текста. Дадено е определението заедно с произхода на самата дума, изведени са изискванията, на които една група от думи трябва да отговаря, за да бъде наречена текст, както и границите и смисловите части на по-дългите текстове. Разгледана е езиковата свързаност на три равнища, а също номинативната верига и перифразата, с обяснение защо един и същ обект се назовава по различен начин. Финалните раздели подреждат функционалните стилове и основните речеви действия с техните разновидности, така че всяко понятие да остане с ясно определение и с мястото си в общата схема. Урокът е подходящ за преговор преди класна работа, за подготовка по темата за текста и общуването и за бърза справка, когато трябва да се назове точното понятие.
Общуване, език, текст
Двама души си говорят, но общуване има само когато и двамата разбират. Урокът тръгва от тази разлика. В началото е поставен въпросът какво е общуване, а веднага след него по-точният въпрос: кога можем да кажем, че общуваме. Отговорът е разложен на съставки, всяка с определение: адресант като изпращач и отправител, адресат като получател, средство за предаване на информацията и тема. Едва когато всички са налице, има общуване. Същинската част представя социокултурните сфери на общуването поотделно: битова, естетическа, научна, официално-делова и сферата на масовата комуникация. За всяка е обяснено кой с кого общува и по какъв повод. Следват разделите за езика и културата на общуването и за текста като завършена цялост. Отделно е обяснено и защо културата на общуване не е учтивост, а съобразяване със ситуацията. Материалът съдържа въпроси с отговори и задачи. Отделно е обяснено и защо липсата на една-единствена съставка проваля цялото общуване, което се проверява върху конкретни примери от ежедневието. Текстът в края е разгледан като завършена цялост със свои признаци. Подходящ е за въвеждащ урок по български език, за подготовка за класна работа и за самостоятелна работа върху речевата ситуация.
Тест по български език – „Езикът – общуване и текст (обобщение)": 25 задачи за обстановката на общуване, свързаността на текста и съчетаването на видовете текст, с отговори
Двадесет и петте задачи в този вариант поставят учебното съдържание в конкретни житейски положения – разходка, музей, тържество, електронно писмо до непознат – и изискват преценка според ситуацията, а не възпроизвеждане на заучени формулировки. Началните упражнения се отнасят до връзката между звук и буква и до разграничаването на официална от неофициална обстановка. Отделни задачи насочват вниманието към участниците и към предмета в дадена речева ситуация, както и към съчетаването на два признака едновременно – официалност и устна форма. Следващият дял е посветен на електронната среда. Задачите разглеждат търсенето на информация, публичния характер на написаното в интернет, изискванията към съобщение до непознат човек, кратките публикации в социална мрежа и оформянето на електронно писмо. Дялът за речевия етикет включва формула за посрещане на гости, изрази от чужд произход в неофициалното общуване, значението на подчертаването на дума в изказването и случай, в който прекалено официален изказ звучи неуместно. Отделна задача изисква преценка коя точно дума носи логическото ударение при различни варианти на едно и също изречение. Дялът за текста обхваща средствата за свързаност – повторение, синоними и местоимения, – ролята на абзаца, точността на заглавието спрямо темата и функцията на ключовите думи. Заключителната група разпознава художествен, разговорен и официално-делови текст, разграничава описанието на външност от описанието на характер, разглежда разместването на действията във времето и завършва със задача за откъс, в който присъстват и трите начина на изграждане. Към всяка задача е приложен верният отговор с обяснение. На преподавателите тестът служи за обобщителен преговор, за контролна работа и за оценяване в края на раздела, а обясненията улесняват проверката. На учениците той дава възможност за самопроверка и за подготовка преди класно, изпитване или външно оценяване.
Името, което дава на нещата право да съществуват: учебен материал по български език за общуването, за изказването и за текста
Защо назоваването на едно нещо се е приемало за равно на неговото създаване? С този въпрос тръгва разработката, преди да стигне до работните определения за език, изказване и текст. Първата част стъпва върху три откъса от различни епохи: библейски разказ за сътворението, предговорът на Бокачо към сборника му с новели и сонет от Шекспир в български превод. Обяснено е какво показва всеки от тях за отделна способност на езика и как от трите наблюдения се стига до определението за език като система от условни знаци и правила за тяхната употреба. Тук е и обяснението защо връзката между вещ и име е условна. Следва разсъждение за връзката между език, култура, общество и отделен човек: защо културата се усвоява, а не се наследява, и защо доброто владеене на езика е условие едновременно за вписването в общността и за проявата на индивидуалността. Линията продължава с развитието на езиците, с мъртвите и класическите езици и с езиковите семейства. Втората част въвежда изказването като основна единица на общуването. Изброени са трите му белега, както и въпросите, чиито отговори определят как е построено то и какво представлява ситуацията на общуването. Третата част свързва знаковата и комуникативната природа на езика и стига до определението за текст, до произхода на самата дума и до делението на текстовете според знаците, с които са изградени. Отделно са изредени условията, на които една поредица от знаци трябва да отговаря, за да бъде наречена текст. Подходящ за подготовка на урок, за преговор преди изпитване по темата и за самостоятелно наваксване при пропуснат час.
Нишките, които държат текста заедно: смислова и езикова свързаност - учебен материал по български език
Кое превръща няколко изречения в истински текст, а не в случайно събрани думи? Учебният материал тръгва точно от този въпрос и от произхода на самата дума „текст“ (от латинското textum - „изтъкан“, „изплетен“), за да покаже, че свързаността не е украса, а условие текстът изобщо да съществува. Началото очертава основните изисквания, на които трябва да отговаря всяко цялостно съобщение: да носи намерението на говорещия, да предава информация, да е изградено по правилата на езика, да е стилово единно и да е съобразено със ситуацията на общуване. Оттук нататък изложението се разделя на две големи части. Първата разглежда смисловата свързаност: как се осигурява ясна логическа връзка между частите, защо по-дългият текст се дели на смислови части със свои подтеми и с какви изрази се обозначават шестте най-чести отношения между единиците информация - последователност във времето, разположение в пространството, прибавяне на нова информация, причина и следствие, подобие и различие, противопоставяне. Отделно внимание е отделено на разликата между устното и писменото общуване и на елементите, които при писането задължително трябва да се уточнят, за да не се загуби смисълът. Втората част е посветена на езиковата свързаност и е организирана в три групи средства. Лексикалните са илюстрирани с началото на разказа „Мила родна картинка“ от Елин Пелин, където две стилови равнища работят едно срещу друго. Морфологичните обхващат съгласуването, употребата на местоименията, определеността и залога, като всяко положение е придружено с кратък пример, показващ как смисълът се променя или се обърква. Синтактичните проследяват ролята на словореда и на обособените части при поставянето на логическото ударение. Материалът е подходящ за подготовка по български език в средния и горния курс, за преговор преди класна работа и изпит, както и за ученици, които искат собствените им съчинения и есета да звучат свързано и убедително.
Тест по български език за проверка на дяла „Език и общуване“ – 25 въпроса с отговори върху жаргона, паразитните думи, фамилиарното обръщение и звука в поезията
Разговор с недочуващ събеседник, поръчка в баничарница, реплика към непознат възрастен човек, предизборен плакат — този тест поставя езиковата теория в ежедневни ситуации и пита какво точно се случва в тях. Двадесет и петте задачи са изцяло с избор между четири варианта. Отговорите са пълни изречения с еднаква дължина, така че познаването на материала остава единственият път към верния избор. Проверката отнема минути дори при цял клас, което прави теста удобен и за оценяване, и за бърза диагностика преди преговорен час. Отличителното тук е подходът: почти всеки въпрос започва с кратка сцена или конкретен езиков пример, а не с формулировка на определение. Ученикът чува жаргонните думи на тийнейджър, съкратения изговор в бърза реч, натрапчивите паразитни думи в устен разказ — и трябва да ги назове с термина, който им отговаря. Така понятията се закрепват чрез разпознаване, а не чрез заучаване. Първата част от въпросите обхваща механиката на общуването: неговите пет елемента, условието информацията да бъде правилно възприета, водещата функция на текста в различни случаи и признаците, по които няколко изречения образуват или не образуват текст. Втората част разглежда двете форми на съществуване на езика, мястото на жаргона сред тях, причината книжовната реч да се усвоява чрез обучение, институцията, която фиксира нормите, и обхвата на правоговорните правила. Третата част е посветена на стиловете — определението за стил и трите равнища на неговата проява, авторовият почерк като разпознаваем белег, характеристиките на разговорната реч, естетическата задача на художествения текст и отношенията между участниците в публицистиката. Финалната част навлиза в анализа: стъпките при оценяване на езиковите средства, разпознаване на неуместно обръщение, действията при редактиране и няколко въпроса върху конкретни художествени текстове — сравнението като похват, повторението на гласен звук, видът изречения и смисловата опозиция. Отговорите са с разгърнати обяснения, които не само посочват верния избор, но и назовават термина и го илюстрират с примера от задачата — така втората част се чете като кратък справочник. За учителя това е готова контролна работа с вградени критерии. За ученика — проверка дали разпознава изучените понятия там, където ги среща наистина: в живата реч около себе си.