Христо Смирненски – Бардът на революцията

          Българското общество от Ботев до края на Първата световна война добре познава образа на Поета с главна буква, който играе важна роля в живота на нацията като неин духовен водач. Присъствието на Смирненски в литературния живот след края на войната по нищо не прилича на величествените пози на предшествениците му. Той не само не иска да се извиси над масата, но напротив - предпочита да се слее с нея, да бъде един от огромната тълпа на „бледоликите братя“, чийто живот описва и чиито преживявания, мечти, надежди и страдания изразява. Но съдбата му се развива по различен начин – той сякаш е предопределен от времето да стане гласът на работническата класа и основен изразител на нейните чувства.
          Това е обективна необходимост, задължително условие за изграждането на общност, в която хората се обединяват около общ произход, споделен образ на света, единна вяра, идеал, който да ги води. Във времето, за което говорим, условия за изграждане на такава общност вече има - в покрайнините и на големите български градове са се образували квартали, населени от напуснали родните си места селяни, или от многобройни бежанци, принудени от войните да се спасяват, напускайки родните си места в Тракия и Македония. Единствената възможност на тези хора да се препитават е наемният труд - те не притежават никаква собственост освен телата и ръцете си, които продават срещу мизерно заплащане. Така в сравнително кратко време и у нас се появява новата класа на експлоатираните и отчаяните – пролетариатът. Хората, съставляващи тази нова класа, са обединени от общата си съдба, общите си проблеми, грижи и мечти за по-добър живот. Обединява ги и омразата към другите – сънародниците им, които не са принудени да влачат тяхното мизерно съществуване. Така единното до този момент българско общество се разцепва на две - два свята, от които единият е излишен.
          Но за да се изгради като общност, пролетариатът има нужда от духовен водач, който да изрази емоциите, надеждите, вярата и омразата на работниците. Нужни са и единен образ на света, символи на работническата общност, модели за подражание, показващи какво трябва да е поведението на всеки неин член. Спомняме си, че по отношение на нацията ролята на водач беше изпълнена в пълната й мяра от Иван Вазов, който създаде българския образ на света, изгради представата за националната история и култура, сътвори пантеона на националните герои, показа примерите за подражание, написа хрониката на българските изпитания, нарисува образа на отечеството като рай, възпя възходите, оплака паденията, разкритикува социалните проблеми, раздиращи българското общество. Пролетарската общност обаче все още не е намерила своя глас, своя духовен водач, който да изпълни всички тези роли. И тогава се появява безспорният поетичен талант на Христо Смирненски. Той намира точните думи, с които да изрази страданията, радостите, надеждите и вярата на пролетариата. Стиховете на младия поет стават неизменна част от вечеринките в работническите клубове, младите пролетарски семейства започват да кръщават децата си с имената на неговите герои, да осмислят бурните събития и борбите на пролетариата в цяла Европа през неговите коментари и оценки. А ранната смърт на поета се възприема като пример за мъченичество, като потвърждение на основните идеи, проповядвани от поезията му.
          Голямата задача на тази поезия е да изгради митологичен образ на света. Да създаде разказ за това как несправедливо устроеният свят, подкопан от своите вътрешни противоречия, ще рухне под ударите на пролетарските маси и на негово място ще се появи един нов, по-справедлив свят, в който ще се възцари „вечна обич, вечна правда“. Митологичният характер на този разказ е вън от всяко съмнение - самият Смирненски го е заявил със заглавието на единствената си стихосбирка – „Да бъде ден!“, поетичен вариант на библейското „Да бъде светлина!“, с което Бог създава света. В поезията на Смирненски лесно се откриват библейските образи на сътворението и апокалипсиса. Те изграждат разказа за рухването на несправедливия стар свят и възцаряването на новия. Ето как изглежда той:

МИТОЛОГИЧНИЯТ РАЗКАЗ НА СМИРНЕНСКИ ЗА РУХВАНЕТО НА 
СТАРИЯ НЕСПРАВЕДЛИВ СВЯТ И СЪТВОРЯВАНЕТО НА НОВИЯ 

          На света владее мракът, но не изначалният мрак на хаоса и нищото, а мракът на преизподнята, на скритото и дори откраднатото Слънце. Но силите на преизподнята, както всички хтонични сили, са не само царство на смъртта, но и царство на плодородието – там се раждат земните блага. В същото време натиканите в тази преизподня хора мечтаят за светлина, за ден, за огън, за рай. Постепенно в задушната бездна на преизподнята се събира гняв, обсебил душите на копнеещите за радост люде. А горе, в пространството, обитавано от привилегированите, се вихри разблудният празник на безумците, кланящи се на фалшивия златен бог и на чудовището Левиатан. Този празник е обхванал разблудния град – Содом, Вавилон, Помпей – а гранитната пазва на града задушава и изсмуква всеки порив към живот, радост и светлина. Властва Смъртта, носена или от Жълтата гостенка, или от меч и щик в ръцете на пияните преторианци, пазещи спокойствието на разблудния празник. Но гневът, събран в дълбините на преизподнята, изведнъж се отприщва. Настава съдният ден, удря дванайсетият кобен час, ражда се пролетарският отрок, в душата на юношата настъпва просветление и тогава избухва бурята, която се разпространява като червени вълни, като огън, изпепелявайки всичко по пътя си. В момента, в който древният замък на стария свят е разрушен, изскочилите от преизподнята тълпи извикват в един глас: „Да бъде ден!“. И настава ден, възцарява се вечна обич, вечна правда на света, ражда се Животът, настава празникът на бледоликите братя, който е и първият ден на новия свят, символизиран от майския ден – Първи май.