Белите и черните зърна в гърнето: човекът праведник и грешник в цикъла „Под манастирската лоза“ от Елин Пелин, литературен анализ

Напуснал селото, неговите страдалци и влюбените мечтатели, Елин Пелин написва цикъла от разкази „Под манастирската лоза”, за да разкаже вълнуващите истории за човека и живота, изплували от спомените на един Божии служител. Така „певецът на българското село" сътворява художествен свят, различен и интересен, в който земно и божествено, праведно и греховно постоянно сменят местата си.
Светът, изграден от Елин Пелин в „Под манастирската лоза”, е пълнокръвен, жизнен, противоречив, праведен и греховен. Пороци и изкупления, заблуждения и праведност съпътстват човешкото битие, защото индивидът тук търси себе си. И в себенамирането разбира не само собствената си същност, но и живота, и света. Съзнава, че не може да избяга от природното, защото самият той е част от него. Разбира, че колкото са белите, толкова са и черните зърна в живота му.
Необичайно за писателския си подход, Елин Пелин композира разказите в цикъл. Различните творби с обща тематика засилват художественото въздействие, различните ситуации и образи доказват една и съща теза, че човекът, колкото и да се стреми към духовно съвършенство, не може да го постигне, защото по пътя към постигането му той губи една или друга частица от своята същност: „Науката и мъдростта са дело на миналото. Настоящето е винаги било море от чувства, по което се клатушкат хорските души, несигурни в своя път." Тези думи на отец Сисой са ключът за разгадаване на авторовите идеи за човека и живота в цикъла. В настоящето човекът търси, изследва себе си и света, открива несъвършенствата си, спасява се или се погубва, но макар и „несигурен", върви по своя път. Стреми се да изгради стабилна ценностна система, която да го въздигне до божественото и да получи божието благоволение, но често бива разколебаван от собствените си съблазни. Руският философ Бердяев казва, че човекът никога не би могъл да бъде свободен, защото е роб на личните си съблазни. Елин-Пелиновата философия, изразена чрез силата на художественото слово, е същата. Но не само той стига до този извод, но и го оправдава, защото тук става въпрос за съблазни, предизвикващи хедонистично отношение към живота. Всеки разказ от цикъла „Под манастирската лоза” потвърждава тази художествена идея.
Героите от разказа „Светите застъпници” искат да променят нещо, което е съществувало винаги. В стремежа си да бъдат абсолютни праведници, защитници на непорочното и чистото, те желаят да регулират природните закони - човешкото зачатие да става с поглед. Бог е този, който е способен на това, но не и хората. Границата между божественото и човешкото напълно ще изчезне, което би било в разрез с общоприетите норми. Но героите от този разказ разбират несъстоятелността на тезата си, защото това е в противоречие не само с природните, но и с Божиите закони, на които те всъщност служат: „Както чорбата не се осолява само от погледа на солта, така и зачатието на човек не може да стане само с погледа на мъж. Да бъде, както Бог е наредил."
Ненужни се оказват очите на свети Спиридон, Които погубват чистата му душа. Обитаващ тесния свят на малката си работилница, едничката връзка със света е „малкото” прозорче, през което с умиление гледа „божия свят". Той приветства възторжено красотата както на студената зима, така и на горещото лято. Вълнува се от цъфтежа на природата, от пролетното възкръсване, но сам той не допуска до себе си онова, което вече владее целия Божи свят - любовта. Защото идва с образа на жена, а тя довежда изкушението. Душата на свети Спиридон е предназначена да служи на Бога и не бива да сключва сделка с дявола. Героят е красив, но физическата красота води до суета и грешни помисли. Затова той здраво „бронира" своя свят срещу съблазни, като не допуска жени в работилницата си. Но в съприкосновението си с изкусителната непозната жена сините очи на светеца са безсилни да останат набедени и да не погледнат „изящния крак, нежно обвит в тъмен копринен чорап." Тогата безгрешната душа на свети Спиридон намира единствения изход от грехопадението в самоослепяването, ръководен от библейските думи: „и ако дясното ти око те съблазнява, извади го и хвърли от себе си, защото по-добре е за тебе да погине един твой уд, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в геената огнена." (Ев. От Матея, гл. 5). Но очите са прозорец не само към външния, но и към вътрешния свят на човека. Значи отнемането на зрението ще предизвика непрогледен мрак в душата, ако тя не активира другите, скритите очи, чрез които да възприема света. Авторът не приветства такова крайно поведение. Хедонизмът му се проявява и тук, макар и да става въпрос за човек, обсебен от идеята да бъде богоугоден на всяка цена. Елин Пелин се противопоставя на тази фанатична идея, защото по своята същност тя е своеобразно богохулство, насочена е срещу, а не към Бога. Затова мястото на ослепилия се герой е в рая на любовта сред природата. Животът ще докаже, че нито ослепяването, нито аскетизмът помагат на човека да се докосне до божественото, а точно обратното. Любовният оркестър на птиците, цялата природа връща свети Спиридон към ужасяващата го истина, че животът не е това, което искаме да бъде, а това, което е с цялото му греховно обаяние и с праведното му разочарование. Очите на героя с кристално чистия си блясък отново красят лицето му, защото най-после, бягайки от греховното и намирайки го отново, той е достигнал Бог, за да разбере свети Спиридон, че хората, макар и изгонени от Рая заради способността да се изкушават, никога няма да се откажат от нея, защото тя води към познанието на загадъчната човешка същност.
Понякога е твърде символичната граница между доброто и злото. В стремежа си човекът да живее единствено праведно, да върши добро и да преследва злото, той самият се превръща в зло. Християнската норма изисква несъпротивление на злото, което е мотивирано от идеята, че Господ е единственият съдник и той ще възложи справедливо наказание. Но героят от разказа „Огледалото на свети Христофор” издига за свое житейско кредо „силата е закон" затова, осланящ се на физическата си сила, е непримирим не само към видимото зло, но и към злото в зародиш.
Авторът поставя тезата възможно ли е човешкото същество да бъде посветено на негативното, да не открива нищо хубаво и градивно, да смята себе си за носител на правдата и доброто. Творбата внушава, че това е недопустимо. Злобата превръща красивото лице на свети Христофор в кучешко: „Душата му бе вечно изпълнена от негодувание, от страшната потребност да души, да унищожава, да къса в гнева си и да мачка в яда си всичко, което имаше дъха на неправда, на замисъл за неправда, на порок и престъпление." „Опрощението", като една от основните християнски норми, се основава на факта, че никой не е безгрешен, за да не може да прости чуждите грешки. Свети Христофор, виждащ себе си като абсолютен носител на доброто и справедливостта, не може да прости на „грешниците" и отнел Божиите функции, се вживява в ролята на съдник. Песоглавеца, принуден да избяга от хорския присмех, се оттегля на брега на една река, където пренася на гърба си грешни и праведни. Това е единственото добро, което той някога е вършил за хората. Огледалото, което ще отразява злото лице на героя, трябва да предизвести метаморфозата в неговото сърце. Чудото може да стане, ако престане да наказва злото. Всеки може да бъде приятел с доброто и с ближния си, по-трудно е да уважаваш враговете и грешниците. Само такова поведение може да върне човешкия облик на героя. Хубавото му лице ще принадлежи вече на чиста душа, различна от предишната си същност.
Авторът помага на героите си сами да стигнат до нравствения катарзис. Многократното преминаване на реката е своеобразно кръщение за свети Христофор, който е „измил" грешното, за да види в огледалото праведното си красиво лице. Той сам констатира с изстрадано облекчение: „Очистих се, защото направих добро на най-лошия. "Постигнал е точно това, което е богоугодно - уважава грешниците и не се противи на злото.
Цикълът „Под манастирската лоза” е своеобразна изповед на Елин Пелин за отношението му към света, човека и живота. В разказите, третиращи неволите на селяка, авторът внушава оптимизъм и жизнелюбие. Там те са като спомагателни категории, чрез които човекът оцелява, докато в цикъла личи хедонизмът на писателя, изразен чрез героите му, които, подобно на автора, усещат, че също имат нужда от единствената в живота си изповед. На нея е посветен разказът „Изповед”.
Напуснал идилията на планината, героят странник достига до мястото за изповедта - църквата. „Рекох да се изповядам... така ме научиха"- оправдателно заявява той пред свещеника. Мъжът търси църквата не защото носи натежало от грехове сърце, а защото са го посъветвали. Остава усещането, че той дори не знае кое е грях и кое праведност. Общува с животните и с природата. Нормите си на поведение определя спрямо това, как живее заобикалящият го свят. Външният вид и поведението му смущават изповедника, защото сякаш ролите са разменени. Той се страхува дали пред него не стои Божии пратеник: „Какъв свят човек - дали не е светец, преоблечен да ме изпитва." За да се страхува от такъв „изпит", значи не е съвсем чиста съвестта на този свещеник, нищо, че обитава пространството на Божия храм. За странника от планината има само една истина в живота - да прави добро и да бъде състрадателен. Затова и носи звънчета на глезените си. Те акомпанират изповедта му, всяко прозвъняване потвърждава праведната душа на героя, защото всеки камбанен звън е символ на празник, на докосването на човека до божествената истина.
Плътските удоволствия, контактите с жените, които невинно признава, че е имал, са само гласът на собствената му природа и не смята, че е грях. В художествената развръзка на творбата е внушена идеята, че Божият храм е природата, а не църквата, защото: „Тоя човек може би е по-близо до божията истина. Той живее под само звездите."
Божият храм е свидетел на поредното оспорване на житейската и религиозна правда и в разказа „Занемелите камбани”. „Малка игличка със синьо топченце на края" е единственият дар, който от сърце бедната жена подарява на черквата. Нарушила правилото да не влиза там, преди да е започнала литургията, тя предизвиква гнева на строго спазващия каноните Божии служител. „Дрипава и нечиста", жената страстно се моли за здравето на детето си, но външният й вид е в разрез с педантичния вкус на отец Йоаким. „Дрипава и нечиста” е душата на свещеника, щом възприема хората спрямо външния им вид или стойността на дарението. Божият храм е място на вярата. Олтарът приема страдащи души, а не богати дарове. Самият Христос гони търговците от Йерусалимския храм, които петнят святото място, предназначено за вяра, а не за „разбойнишки вертеп". Така че Елин Пелин внушава идеята за нуждата от църквата. Човек трябва да търси силата й не когато изисква традицията, а когато душата има необходимост от нея. Господ мисли същото. Затова камбаните онемяват, отецът трябва да забоде отново пренебрегнатия „нищожен" дар върху скъпата завеса, за да преодолее злото, което е сторил, и да стане чудото - камбанният звън да провъзгласи възстановената хармония. Разказът непринудено внушава, че не скъпите подаръци, а безпределната вяра е от значение, не правенето на златен телец, а състрадателността и любовта към човека ще те издигне до божественото.
Срамът започва да съпътства човека от момента, в който е вкусил от Дървото на познанието в Райската градина. Но когато става въпрос за любовта, благодарение на която обетът съществува, тогава срамът трябва да отстъпи място на непосредствените емоции. Затова свети Георги от разказа „Една обиколка на свети Георги” прогонва свенливото чувство от младите, които не смеят да се погледнат, докоснат, прегърнат. Това е сериозна пречка в осъществяване на природните закони, защото цялата жива твар наоколо не познава срама и живее под влиянието на естествения порив. Ето защо и светецът ликува: „Душата на светеца се радваше, защото всичко наоколо дишаше и дивееше точно по великата повеля на всевишния." Пурпурната наметка на свети Георги е щедро подарена, за да послужи за място, където любовта ще празнува. Това е още един разказ, който утвърждава авторовата нагласа към възприемане на света. Любовта е дар от Бога и трябва да се изживее така, както побелява природната същност на човека: „Много са чудните неща, но човекът е пръв сред тях.” Тези думи на Софокъл разкриват човека като същество, което винаги е било загадка - от класическата епоха до днес. Елин Пелин продължава да изследва тази загадка, да търси добродетелите и пороците, ангелското крило и дяволската опашка, които съжителстват в човешкото сърце. Разказът „Чорба от греховете на отец Никодим” разгърнато представя човешката същност. По оригинален начин писателят я анализира като надниква в битието на един свещеник.
Човекът крие в себе си божественото и земното. Ако той е само Божие творение, то тогава ще е изтъкан от съвършенство, грехът ще бъде непознат, а адът - художествена измислица. Ако беше творение само на разума и трезвата логика, т. е. на земното, то раят щеше да е привилегия на други същества. Но тъй като човекът е и рай и ад, то той има право да се стреми към съвършенство, но има и правото да греши. Такива са и внушенията на този Елин-Пелинов разказ. Героят му – отец Никодим, обитава праведната атмосфера на манастирските килии, където е отишъл някога, бягайки от греховността на светския живот. Но точно там той има възможност да анализира човешката същност, изследвайки самия себе си. Събирал живота си в едно глинено гърне, отец Никодим показва своето отношение към греховността и праведността. И героят разбира, че човекът е нещо чудно, защото самият той е такъв: „Отец Никодим бе дошъл в манастира още младеж, на двадесетгодишна възраст, и си е бил все такъв чудак.” Сякаш през цялото време той е търсил отговора на един и същ въпрос: Какво представлява човекът? Трябва ли изобщо да търси отговор, или да приеме всичко човешко за даденост и така да прекрати психологическия анализ над човешкия индивид.
У героя се прокрадват съмнения за смисъла от отшелническото му, праведно съществуване. Кое е провокирало тези съмнения? Може би любовта към живота извън монашеската килия, споменът за трепетите на сърцето към онази, която „грешно" продължава все още да обича: „Спомних за любовта си, която стана причина да постъпя в манастира. Спомних за тая, която обичах, и за белите рози, с които тя обичаше да се кичи." Младостта, белите рози, любовта и любимата - това е принадлежност на миналото, но те са и неговото настояще.
Манастирът може физически да задържи отец Никодим, но сърцето му е свободно да надмогне психологическите бариери, наложени от молитвеното слово. Черното расо не може да „почерни" душата. Животът е човешка привилегия, която трябва да бъде използвана пълноценно. Човек еднакво добре трябва да владее насладите, радостите и любовните вълнения, но и да знае с достойнство да страда и да понася житейските несгоди. Той не би могъл да бъде друг. Нищо не е в състояние да промени същността му, дори расото, молитвеника и Христовия кръст са безсилни пред това: „Като спасява човек душата си, не погубва ли тялото си?” - продължава да анализира себе си отец Никодим. Но какво значи да спасиш душата си - да я накажеш и обречеш на вечно изгнание в оковите на примирението. И какво значи да погубваш тялото, нима двете същности могат да живеят една без друга? Когато Господ създава човека от пръст, той вижда, че не е достатъчно да има само тяло, дава му и душа. Затова човекът е истински, когато душата и тялото са едно цяло. Не може едното да бъде предпочитано повече от другото: „Мисля и не знам кое е върховното в човека – душата или тялото. Не са ли те същност неразделна и не тържествува ли душата пред влеченията радостни на тялото." Отшелничеството е превърнало отец Никодим в мъдрец. В самотата, тишината и спокойствието, контрастиращи на суетата на светския живот, той открива много истини. Дали наистина в края на своя живот отец Никодим не е прозрял, че „ние обичаме живота не защото сме привикнали към живота, а към любовта" (Ницше). Дали е възкликнал и той, че човекът е най-чудното сред всички чудни неща на света. В отговор на тези въпроси той пълни гърнето с черни и бели „грехове" - метафоричен образ на човешкия характер - доброто и злото, живеещи в едно тяло. „Една чиста истина прави живота спокоен, една хубава лъжа го прави приятен." Невзрачната жена от разказа „Жената със златния косъм” става най-желаната в провинциалното градче, защото животът й е преобразен от една лъжа. Елин Пелин е склонен да поощри лъжата, илюзията, защото внася романтика, загадъчност и красота в живота.
Но колкото илюзията и мечтата са необходимост за човека според автора, толкова търсенето на абсолютната праведност и святост е осъждана от него. Насилието не води до добро. Мнимият пророк от едноименния разказ наказва със своя бич всичко, което е „грешно" - красивите и грозните, бедните и богатите, блудниците и честните. Във всяко поведение той открива корист, грях. В стремежа си обаче да създаде един стерилен свят, пророкът става грешник, когото дори смъртта не желае да вземе. Неговият образ е аналогичен на героя от разказа „Огледалото на свети Христофор”. И двамата нарушават основния християнски принцип - любовта към ближния, както и принципа за справедливото възмездие - никой няма право да наказва, защото не е безгрешен. Човекът със сърце от камък трябва да се превърне в камък, за да се потвърди художествената идея в разказа, че божието послание е да правим добро, за да научим и хората на това, а не да бъдем зли, макар и в търсене на подредения обществен ред.
Героят в разказа „Веселият монах” е антипод на пророка от предходната творба. Неслучайно това е и последният разказ от цикъла. Елин Пелин е ситуирал персонажите си „под сянката на манастирската лоза" В началото на повествованието, за да разкрие вътрешния им свят. Веселият Еникий напуска манастира, за да намери истинския смисъл на съществуването си не в служене на спокойствието и уединението, а в служене на хората, които имат нужда от песните му. И тук Господ
приветства житейския избор на героя - кладата става цветна веранда. Краят - чудо, характерен за цикъла, е потвърждение на Елин-Пелиновото отношение към света и живота - ако се живее според законите на сърцето и природата, чудесата са възможни. Защото човекът е най-голямото чудо на света.
„Под манастирската лоза” е своеобразна религия, която в никакъв случай не отрича божественото, напротив, утвърждава го. Но човекът носи в себе си, чрез разума и сърцето си, законите, по които трябва да живее. Внушителен в това отношение е разказът „Изповед”. Години наред живял без църква, изповед, икони и литургии, героят е почти светец. А в стремежа си човекът да се представи достойно пред Спасителя, превръща себе си или в Песоглавец, или в каменна статуя. Отбелязвайки греховете си, отец Никодим е съхранявал всъщност своята праведност. Посветил себе си на доброто и хората, Еникий открива истинския Божи храм не в манастира, а в света извън него. И всичко това потвърждава авторовата идея, че животът е неповторим и човекът има право да слуша еднакво както гласа на сърцето, така и гласа на разума си. Светът ще стане по-лош, ако търсим лошото като пророка, и по-добър, ако правим добро като Веселия монах.