Димчо Дебелянов
Аз искам да те помня все така…

   Аз искам да те помня все така:
   бездомна, безнадеждна и унила,
   в ръка ми вплела пламнала ръка
   и до сърце ми скръбен лик склонила.
   Градът далече тръпне в мътен дим,
   край нас, на хълма, тръпнат дървесата
   и любовта ни сякаш по е свята,
   защото трябва да се разделим.

   „В зори ще тръгна, ти в зори дойди
   и донеси ми своя взор прощален —
   да го припомня верен и печален
   в часа, когато Тя ще победи!“
   — О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
   укрий молбите, вярвай — пролетта ни
   недосънуван сън не ще остане
   и ти при мене ще се върнеш пак!

   А все по-страшно пада нощ над нас,
   чертаят мрежа прилепите в мрака,
   утеха сетна твойта немощ чака,
   а в свойта вяра сам не вярвам аз.
   И ти отпущаш пламнала ръка
   и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
   изгубила дори за сълзи сила. —
   Аз искам да те помня все така…